Лора Джо Роуланд
Китаноката (26)

Глава 25

В храма Кодай следобедът бе преминал в обичайните молитви и песнопения; монахините се бяха върнали от просия в града; вечерните ритуали бяха започнали. Докато звънът на камбаните се носеше над Мияко, монахините с бръснати глави бяха коленичили чисто голи в три редици. Стояха с лице към игуменката, която напевно повтаряше:

— Дишайте дълбоко. Вдишване. Издишване. Съсредоточете енергията в себе си.

На своето място в средния ред Козери се опита да подреди мислите си. В продължение на петнайсет години правеше това упражнение, за да съсредоточи енергията на ума си и да постигне духовно просветление. Обикновено изпадаше в транс без особено усилие, но сега необходимата за това концентрация й убягваше. Личният следовател на шогуна бе нарушил вътрешната й хармония.

Сцени от миналото връхлетяха мрака зад спуснатите й клепачи. Видя градината около къщата на семейството си, уединения рай на нейната младост. Отново тичаше, заливайки се от смях, под пролетния дъжд със своя любим братовчед Рьозен. Няколко години по-късно двамата вече бяха съпруг и съпруга.

Козери изживя най-щастливите си дни с Рьозен, докато той работеше като секретар на левия министър Коное. Вечер двамата се развличаха с музика, поезия и любене. Скоро Козери забременя. После, пет месеца по-късно, нещата внезапно приеха ужасяващ обрат. Един следобед дойде майка й.

— Дъще — каза по-възрастната жена с печално лице. — Нося ти ужасна новина. Рьозен е мъртъв. Някой го е намушкал с нож — Козери поклати глава, отказвайки да повярва. — Така е — повтори майка й скръбно.

— Не! — залитайки, Козери излезе от къщата и срещна слуги, които пренасяха на носилка покрито тяло. Тя дръпна завивката и видя бледото неподвижно лице на съпруга си. И избухна в безутешни ридания. В този момент мъчителен спазъм сви корема й. Тя изпищя и падна. Разкъсваха я ужасни болки. Чу майка си да вика:

— Повикайте лекар!

Заточиха се дълги, изпълнени с болка часове; накрая Козери роди мъртво бебе, момче. Изгуби много кръв; раждането бе последвано от силна треска. Минаха десет месеца преди да бе в състояние да стане от постелята. Седеше обзета от апатия в градината и тъгуваше по Рьозен. И тогава при нея дойде баща й.

— Време е да помислим за бъдещето ти — каза той. — Коное поиска ръката ти и аз му дадох съгласието си.

Тя не искаше да се омъжва повторно, но бе длъжна да се подчини на баща си. Козери и левият министър сключиха брак един месец по-късно. За нея той бе напълно непознат; по време на церемонията дори не смееше да го погледне, а първата им брачна нощ се оказа злощастно начало на брачния им съюз. Коное я разсъблече и без всякакви ласки се опита да проникне в нея. Тя не можеше да спре да мисли за Рьозен, затова и вътрешните й мускули се стегнаха в непробиваема преграда. Въпреки настоятелността на Коное усилията му да я обладае останаха безуспешни. Накрая болката заля Козери и тя се разплака.

Коное се усмихна насила и й каза, че утре ще опитат отново.

Новият й съпруг прекарваше цялото си свободно време с нея, харчеше огромни суми да й купува подаръци и да й осигурява развлечения. Всички дами в двореца й завиждаха, но тя така и не успя да забрави Рьозен. По-нататъшните опити за консумация на брака им останаха безуспешни и Коное започна да проявява своята неудовлетвореност по начини, които я изпълваха със страх. Всяка вечер я питаше „Какво прави днес? С кого се срещна?“ и накрая й забрани да излиза сама. Започна внезапно да се връща вкъщи през деня, сякаш я дебнеше да я залови в нещо нередно. Не й позволяваше да посреща гости. Изолира я от целия свят. Тя се сви в черупката си и той започна да я наказва с язвителни забележки и насилие. Веднъж в пристъп на ярост разкъса всичките й дрехи, изкрещя й, че е неблагодарница, и я изхвърли навън в покритата със сняг градина. На следващия ден я засипа с извинения и подаръци. Но страхът на Козери остана. Брачните им отношения още повече се влошиха, когато една вечер след пореден неуспешен опит да проникне в нея въпреки възбудителните средства, ароматните масла и дървените приспособления той й призна, че от любов към нея е извършил отвратително деяние, рискувайки положението, честта и свободата си. После той излезе, а тя изведнъж проумя: Коное бе убил Рьозен.

Козери се сепна — четиристотинте вдишвания и издишвания приключиха и игуменката започна да припява: Наму Амида буцу! Наму Амида буцу! О, всемогъщи Амида! Козери започна да повтаря заедно с другите монахини. Гласът й звучеше кухо, тъй като си спомни ужаса от откритието си и последвалото го объркване. Никой нямаше да й повярва, ако обвинеше Коное в убийство. Семейството й нямаше да я подкрепи. Трябваше дълбоко да скрие емоциите си и да поддържа добри отношения с левия министър. Но, така или иначе, той бе недоволен от всичко. Ставаше все по-груб в усилията си да проникне в нея и я следеше още по-неотклонно. И тогава, малко преди първата им годишнина, учителят й по шамисен се спомина. Новият, който дойде на негово място, нямаше трийсет години и носеше прякора Сару — Маймуна — заради таланта си да подражава. Не бе красив, но беше мил. Усещаше нещастието на Козери и я разсмиваше с имитациите си на животни и хора. За първи път от смъртта на съпруга си Козери отново изпита удоволствие от живота. Тя имаше приятел! Но една вечер Коное влетя в стаята й с изкривено от ярост лице. Сграбчи Козери, притисна я към стената и я обвини в прелюбодейство със Сару. След това й каза, че се е постарал да изхвърли музиканта и семейството му от двореца, за да пукнат от глад по улиците. После я заблъска с юмруци и от носа й рукна кръв. Тя пищеше, докато Коное отскубваше цели кичури коса от главата й. После счупи шамисена в тялото й, повтаряйки, че това трябва да й е за урок. Тогава Козери го попита защо просто не я убие, както е направил с Рьозен, но той й отвърна, че възнамерява да я насилва, докато я накара да му отдаде любовта си. Козери проумя, че жестокостта му ще продължава да се развихря, затова събра в един вързоп дрехите си и избяга в храма Кодай. Манастирът бе убежище за малтретирани жени, които желаеха да се отдадат на религията. Монахините я приеха и Козери реши, че се е отървала от левия министър завинаги. Но месец по-късно Коное нахлу в манастира точно посред молитвата. Сграбчи я и започна да крещи, че тя не може да се скрие от него. Свещениците насила го отведоха, но той идваше отново и отново, а между посещенията си я засипваше с писма. Когато монахините просеха милостиня в града, Коное я причакваше и я заговаряше. Понякога я умоляваше, понякога я заплашваше, а имаше и периоди, когато Козери нямаше вест от него с месеци; и точно когато почваше да мисли, че вече се е отказал, той се появяваше за пореден път и възобновяваше писмата си. Да, Козери мразеше левия министър и желаеше смъртта му, за да сложи край на мъките си. И ето че желанието й бе удовлетворено. Но сега я заплашваха по-големи неприятности. Бе заподозряна в убийство; въпросите на сосакан Сано го показваха съвсем ясно. Но арестуването не бе единственият й страх по отношение на Сано. Посещението му в храма Кодай бе разтърсило спокойствието й, постигнато чрез толкова молитви и медитация. Той бе разбудил стари чувства и потиснати копнежи. Бе предизвикал у нея забравен порив; бе пробудил тялото й за живот. Възвърна у нея силната потребност от мъжка любов. Тя копнееше да опознае Сано интимно.

— Станете — нареди игуменката, докато се изправяше бавно. — Устата затворена, брадичката към и тялото, гърбът изправен. Продължавайте да дишате, гледайте право напред. Ясният поглед изразява от чиста съвест.

Но погледът на Козери изразяваше буря от противоречиви желания. Тя притежаваше информация, която можеше да помогне на Сано да разреши случая, но също така разполагаше и с опасни тайни, които трябваше да крие. Кажеше ли истината, можеше да загуби живота си; поддадеше ли се на любовта си, щеше да разруши постигнатия с толкова усилия душевен мир. Трябваше бързо да вземе решение. Защото бе сигурна в едно: Сано щеше да се върне.

Облечена в халат, с току-що измита и все още мокра коса Рейко излезе от банята и се приближи до Сано, който седеше на пода и прехвърляше документите, които Янагисава бе иззел от кабинета на Коное.

— Тревожех се за теб — каза Рейко, докато коленичеше до него. — Да ти поръчам ли вечеря?

— Не, благодаря — отвърна Сано намръщен, вперил поглед в някакво писмо. — Спрях да похапна на една сергия и сега не съм гладен.

Озадачена от резкостта му, Рейко реши да се похвали какво е научила за монетите с папратова клонка.

— Добра улика — каза той, след като я изслуша. — Само че левият министър може да е следил клана Дадзай по причина, която няма нищо общо със заговора или с убийството му.

— Така е — макар че разбираше потребността от обективност, Рейко бе разочарована от скептицизма на Сано. — А ти какво научи през днешния ден?

— Бях в замъка Ниджо. Янагисава направил внезапен обиск в къщата на владетеля Ибе, но от разбойниците и оръжията нямало и следа. Сега ги търси навсякъде. За жалост е открил йорики Хошина. Наредих да го преместят на ново тайно място. По-рано през деня разпитах Ичиджо, императора и принц Момозоно — описа й разговорите с тях и после каза: — Не е изключено Ичиджо или императорът да владеят силата на киай. Всеки от тях има алиби, което ми се струва твърде неубедително, но пък ще бъде трудно да се опровергае.

— А Джокьоден? — попита Рейко.

Сано отклони поглед към свитъците, струпани около него.

— Все още не съм се срещал с нея… Ходих да се срещна с Козери — и той заразглежда книжата с преднамерена съсредоточеност.

— Защо?

— Исках да разбера подробности около последното посещение на Коное при нея малко преди смъртта му — без да вдига поглед, Сано добави: — Той й е казал, че е на прага на велико постижение, което предполага, че е открил заговора и че е планирал да докладва за него на бакуфу с очакването да получи голямо възнаграждение.

— Да, това наистина потвърждава, че Коное е знаел за заговора — съгласи се Рейко. — Но нали всъщност Козери не е заподозряна? Нали в нощта на убийството в двореца не е имало външни лица… пък и Янагисава не е уведомил Козери за намерението си да те премахне.

— Тя е важен свидетел, затова отидох да поговоря с нея. Ще се срещна с Джокьоден утре — раздразнение скова гласа му. — Защо не можеш да се отнасяш с повече уважение към преценката ми?

Рейко си спомни, че и след първата си среща с Козери Сано се бе държал странно рязко с нея. Прониза я болезнено подозрение. Но не, тя бе сигурна във верността му. Другите съпрузи си имаха любовници, но той нито веднъж не й бе дал основание да смята, че проявява интерес към други жени. Засрамена от подозрението си, каза:

— Ето сега вече можем да сравним почерка от бележката, която намерих в мангала, с почерка от писмата на Коное.

— Почеркът съвпада. Наистина Коное е писал сведенията за дейностите в имението на владетеля Ибе. Ето и още нещо — и той прочете от някакъв документ: „Аз, Накане Тъкача, съм съгласен да продам къщата си в Нишиджин на левия министър Коное Бокуден.“ Има и карта, указваща разположението на къщата. Значи действително е собственост на Коное — Сано отправи към Рейко мимолетна пресилена усмивка и след това отново насочи вниманието си към книжата. — Може би Джокьоден наистина не е убийца и имаме основание да й имаме доверие.

— Може би — каза Рейко с известно неудобство, че не му бе казала за любовната връзка между Джокьоден и Коное. Беше й обещала дискретност и трябваше да спази обещанието си, освен ако връзката не се превърнеше във важно доказателство по случая. Тя се опасяваше, че и Сано понякога крие някои неща от нея.

Двамата прекараха остатъка от вечерта в оскъдна размяна на сковани реплики, а когато си легнаха, дълго останаха будни, обърнати с гръб един към друг.