Лора Джо Роуланд
Китаноката (36)

Глава 35

— Всичко ще бъде н-наред, ваше величество! — както се тресеше целият от конвулсии, Момозоно прекоси верандата на храма към своя паднал, облян в сълзи братовчед. Светлината от окачените на тавана фенери уголеми разкривената му сянка на пода. Завързано на възел въже бе увито около лявата му китка и глезен; свободните му краища се влачеха по пода; парче плат висеше около врата му. Бунтовниците вероятно го бяха завързали и бяха запушили устата му, за да го принудят да мълчи.

Сано погледна принца с удивление. Момозоно изглеждаше по-жалък от всякога, но той криеше силата на киай и Сано съзря смъртоносните усложнения, които биха могли да настъпят с появата му. Усети ледения дъх на опасността; мисълта му заработи трескаво.

— Радвам се да ви видя здрав и читав, принце — каза той в старанието си да не покаже, че знае кой е убиецът. — Щом вече сте тук, мога да ви отведа заедно с негово величество обратно у дома.

— Не! Не мога да понеса всички да ме видят тъй опозорен! — риданията на императора заглъхнаха. — Никога повече няма да се върна у дома! — възкликна той, дишайки пресекливо, обзет от паника.

Принц Момозоно застана до братовчед си и каза:

— Н-ние няма да д-дойдем с вас.

Двамата изглеждаха като уплашени деца, които предизвикват уличен побойник. Сърцето на Сано се сви.

— Няма от какво да се страхувате — каза им той, докато разсъждаваше бързо. — Принц Момозоно не е бил участник в бунта, а на ваше величество ще бъдат спестени последствията от предателството.

Томохито се втренчи несигурно в Сано. Личеше, че е готов да се подчини, но Момозоно извика:

— Н-не му вярвайте, ваше величество. Трябва да се научите да се п-пазите от х-хора, които искат да ви използват за с-собствените си цели. Вижте какво се случи само защото се доверихте на л-левия министър!

Сано се слиса. Дали Момозоно нямаше предвид десния министър? В края на краищата Ичиджо стоеше ли зад заговора?

— Коное бе мой приятел — възрази Томохито. — Аз исках да управлявам Япония и той ми помагаше. Закупи оръжия с парите от продажбата на имущество, събра армия, за да отхвърли режима на Токугава и да ми предостави властта. Преди да умре, планираше обсада на Мияко…

Челюстта на Сано увисна.

— Нима искате да кажете, че левият министър Коное стои в основата на въстанието? — въпреки удивлението си даде сметка, че това разкритие звучи съвсем смислено. Мотивите и средствата, които бе приписал на Ичиджо, бяха подходящи и за жертвата на убийството. Коное също е бил амбициозен човек, с влияние над императора. Неговото положение, както и това на Ичиджо, му е позволявало да обикаля и да събира войска. Освен това, ако бе останал жив и превратът бе успял, в качеството си на главен благородник на двора Коное щеше да управлява зад трона. Но положението му на агент на мецуке бе попречило на Сано да съзре тези съществени улики. Записките от тайната къща на Коное вероятно са били плановете му за организиране на преврата, а не бележки от наблюдението над къщата на владетеля Ибе. Един човек, способен да убие съпруга на Козери и после да преследва самата нея в продължение на петнайсет години, очевидно е бил достатъчно безумен да нападне Токугава. Сега Сано си спомни думите на Ичиджо: „Коное… трябваше да се сетя.“ И разбра, че Ичиджо си е дал сметка, кой е стоял зад заговора. Император Томохито бе казал, че вече няма нужда от Коное в смисъл, че след като вече е дал ход на въстанието, левият министър не е необходим за успеха му. Сано мислено се изруга, че не бе видял онова, което в настоящия момент му изглеждаше очевидно.

Принц Момозоно се приведе над императора; докато едната му ръка пърхаше като счупено крило, другата непохватно обгърна раменете на Томохито.

— Време е да в-видите фактите, ваше величество. Ден след ден аз слушах как левият министър възхваляваше дедите ви, които са властвали над Япония. Н-наблюдавах как наетите майстори по бойни изкуства ви обучават на бой с м-меч и ви убеждават, че сте велик воин. Той смяташе, че не разбирам какво прави. Чувах го как ви пълни главата с м-мечти за слава, докато вие се съгласите, че трябва да оглавите въстание против б-бакуфу.

— Това бе моя идея — възрази Томохито, но на намусеното му лице се изписа съмнение. — Той просто ми помагаше да следвам съдбата си.

Принц Момозоно поклати глава.

— Вие бяхте твърде здраво впримчен в к-капана на левия министър, за да забележите какво си м-мърмореше всеки път, когато описваше п-прекрасното бъдеще, щом императорският д-двор си възвърне върховната власт. Но аз го чувах. Той си к-казваше: „И тогава тя ще се влюби в мен. Щ-ще бъде принудена да ми се п-подчинява като на съпруг и г-господар.“ Та той планираше бунт, за да постигне власт над жената, която го бе напуснала!

— Правеше го за мен! — настоя Томохито, като биеше пети в пода на верандата, а по страните му се стичаха сълзи.

Значи обсадата на Мияко не е била замислена като стъпка към политическата власт, а за да задоволи една обсебваща любов. „Постижението“, което Коное бе споменал пред Козери, не е било повишението му в пост, а „специалният случай“, който Коное е искал да отпразнува с нея, не е било възнаграждението за това, че е издал на властите един предател. В последното си писмо до Козери левият министър бе загатнал за мястото на бунта, което му е било известно, защото той самият го е бил избрал.

Момозоно коленичи до императора.

— Н-не можех да оставя л-левия министър да ви въвлече в беда, затова г-го убих…

Сано бе ужасен. Той се нуждаеше от тези самопризнания, но не тук, където нямаше нищо, което би могло да възпре Момозоно да убие за пореден път, за да защити императора и да отстрани служителя на бакуфу, пред когото току-що бе признал вината си в убийство.

— Ти си убил левия министър? — възклицанието се изтръгна от Томохито. После в очите му се мярна тревожен спомен. — В нощта на убийството на Коное ти вече беше в езерната градина, когато аз дойдох. След като намерихме тялото му, ти ме попита къде съм бил, преди да се срещнем. Аз ти отговорих „в читалнята, съвсем сам“ и се уговорихме да казваме, че сме били там заедно. Когато умря онзи, другият, аз бях сам в залата за богослужения и ти обеща да кажеш, че сме били заедно. Мислех, че го правиш заради мен. А всъщност ти си се нуждаел от алиби! — той скочи и започна да налага принца с юмруци, като крещеше: — Опитал си се да ми съсипеш бъдещето! Как смееш!

— Н-направих го, за да ви спася! Ако бях с-сигнализирал бакуфу за деянията на Коное, нямаше да повярват на мен, идиота. Не ми оставаше нищо друго, освен да го убия. Не знаех, че въстанието ще избухне и след смъртта му! — вдигайки непохватните си ръце, за да се предпази, Момозоно неволно удари Томохито по бузата и с това още повече го вбеси.

— Ще те убия! — изрева Томохито.

— П-престанете! — Сано дръпна императора встрани от принца, обзет от страх, че Момозоно ще се обърне срещу своя братовчед за това, че не оценява стореното от него. За миг се замисли дали да не посече принца, чиито престъпления заслужаваха смъртна присъда, но му се струваше нечестно и реши, че е по-добре да залови Момозоно без насилие.

Застанал на колене, с глава, която непрестанно се тресеше, Момозоно изкрещя:

— Ако въстанието успееше и л-левият министър Коное се домогнеше до в-властта, той щеше да ме прати в изгнание, както го стори преди години. А завършеше ли с неуспех, ваше величество щеше да бъде екзекутиран. Тогава к-какво щеше да стане с мен?

Себичността бе в основата на всеки мотив за убийство, Сано го знаеше. Момозоно бе действал в интерес на императора, но освен това бе защитавал собственото си несигурно положение. От всички заподозрени той щеше да спечели най-много от смъртта на Коное и да загуби също толкова от неговата победа или поражение в една война с Токугава. Оставаше само още един въпрос.

— Защо убихте повторно? — попита Сано принца.

— П-получих съобщението, че идвате в двореца. Отидох да ви у-убия, за да може Асагао отново да е на свобода и вие да не откриете заговора. По пътя с-срещнах двама с-самураи, които прекосяваха района на двореца. Чух ги да си г-говорят. Единият хвалеше другия колко д-добре е наредил нещата, така че Асагао да направи самопризнания. О-осъзнах, че те са виновни за арестуването на Асагао. Те продължиха да си г-говорят и стана ясно, че искат да в-видят как ще ви убия, и после да ме арестуват. Това беше капан! — лицето на Момозоно се сгърчи в неистови конвулсии. — Т-трябваше да направя онова, к-което си бях наумил, но не можех да ги оставя да ме з-заловят. И т-тръгнах след тях. Убих единия и бях притиснал другия, но точно т-тогава ви чух да идвате. Не можех да възстановя силата си достатъчно бързо, за да изкрещя отново, и затова избягах.

— Приветствам верността ви към негово величество и разбирам през какво страшно изпитание сте преминали — каза Сано предпазливо, докато търсеше начин да убеди Момозоно да се предаде.

С усилие, което изтръгна от него лай, принцът се изправи. Печал помрачаваше трепкащите мускули на лицето му, когато каза на Сано:

— В-вие се отнасяхте към мен с п-повече уважение от когото и да било. За което ви поднасям скромните си б-благодарности. Но не м-мога да ви п-позволя да отведете негово в-величество, затова трябва да убия и вас.

— Чакайте — каза Сано, макар че с ужас си даде сметка, че късметът му бе изневерил. Обърна се към императора, който беше втренчил поглед в Момозоно задъхан от ярост, и рече умолително: — Вашият братовчед е опасен. Трябва да тръгваме. Моля, елате с мен.

— Не! — Томохито отново се хвърли към Момозоно. Когато Сано го хвана и се опита да го отдалечи, императорът успя да се освободи и се хвърли напред.

Момозоно бе връхлетян от истеричен пристъп. Виковете му отекваха из околните хълмове. Лицето му се гърчеше, докато ръцете и краката му се размахваха в странен танц. После отметна глава назад и стисна челюсти. Пристъпът отмина и Момозоно замря странно безмълвен и неподвижен. Маниакалната му енергия, в този миг обуздана, се излъчваше от него в бледа аура, която поглъщаше звуците от битката и далечните гонгове. Въздухът около Сано започна да се насища със зловещо познато напрежение. Беззвучните трептения пулсираха през него. Внезапна умора го обезсили. Той посегна към дългия меч на кръста си, но ръката му се движеше мудно, сякаш потопена във вода. Духът му се сви от призрачния зловещ допир на волята на Момозоно. И тогава Сано прозря истината, която го изплаши. Противно на разпространеното схващане мощта на киай невинаги бе резултат от усилени тренировки по бойни изкуства. В случая с Момозоно тя бе симптом на необяснимото му страдание. По приумица на съдбата бе низвергнат от обществото, но му бе предоставено върховното смъртоносно оръжие. Вероятно той бе упражнявал уменията си върху онези птици, които бяха намирани мъртви в градината на двореца.

— Какво правиш, Момочан? — попита императорът. На лицето му се изписа погнуса. — Страх ме е. Какъв е този шум? Откъде идва тази светлина? Заповядвам ти да спреш!

— Моите извинения, ваше величество — принц Момозоно се бе отърсил от заекването и тиковете си; гласът му бе ясен, овладян и изпълнен със съжаление. — Няма друг начин. Той знае, че аз съм убил двама души. Знае, че вие доброволно сте участвали във въстанието. Трябва да умре.

Пръстите на Сано, станали дебели и непослушни, непохватно се мъчеха да измъкнат меча от ножницата. Оръжието му се струваше сто пъти пои тежко от обичайното, а ръката му бе твърде немощна, за да го удържи. Мечът падна. Омаломощаващата сила, която се излъчваше от Момозоно, свали Сано на колене; страхът му се превърна в ужас; желанието му да служи на справедливостта отстъпи пред потребността да спаси живота си.

— Няма защо да ме убивате — изрече той задавено. — Левият министър Коное е бил предател. Вие сте го убили и по този начин сте проявили лоялност към режима на Токугава. Шогунът ще ви спести смъртната присъда, дори може да ви опрости напълно.

Момозоно тъжно поклати глава.

— Никой, който притежава сила като моята, няма да бъде оставен жив. Но мен всъщност не ме е грижа дали ще умра. Искам само да защитя негово величество. Не мога да ви позволя да го арестувате и да го екзекутирате като предател.

— Императорът не е отговорен за заговора — побърза да каже Сано. Ако успееше да го подлъже да продължи да говори, Момозоно нямаше как да поеме дъха, който му бе необходим за поразяващия вик. — Бакуфу ще проявят снизхождение заради възрастта му и влиянието на левия министър върху него. Няма да искат скандал или скъсване на отношенията с императорския двор. Ако негово величество се разкае, няма да бъде наказан…

— Да, разкайвам се! — извика император Томохито. — Няма вече да правя така. Само спри, Момочан — както отстъпваше от братовчед си, той се препъна, падна и запълзя между колоните към вратата на храмовата зала. — Помощ! Моля, някой да ми помогне!

Докато чувстваше как го заливат горещи вълни и сърцето му все по-отчаяно блъска в гърдите му, Сано си спомни един класически ритуал, практикуван още от древността от самураите в мигове на опасност — куги гошин хо, метод за защита срещу силите на злото чрез изпълнение на деветте магически идеограми^[1]. Той сви пръсти, после изпъна само показалците и притисна върховете им един в друг близо до гърдите си.

— Рин! Рин! Рин! — изрече напевно Сано.

С облекчение усети леко снижаване на напрежението. Горещината в кръвта му започна да се разнася; сърдечният му ритъм се забави.

— Не съм толкова глупав, та да повярвам, че на негово величество ще му се размине — каза Момозоно с горчивина. — Ако заявя, че левият министър Коное е виновен за въстанието, кой ще ми повярва? Затова го убих. Представяте ли си как аз казвам на бакуфу, че Коное замисля заговор? — излъчването около Момозоно стана по-ярко; енергията запулсира с все по-забързан ритъм. — Щяха да ми се присмеят и да ме изхвърлят…

— Но аз ви вярвам… Ще убедя вишестоящите… — връхлетян от невидимата сила на Момозоно, Сано се изви назад и се отпусна на пети. С огромно усилие събра върховете на безименните си пръсти и изрече задъхано: — Ша! Ша! Ша! — макар че физическото облекчение бе незначително, в гърдите му отново се разпали смелост.

— Виждам, че сте искрен — каза Момозоно, — но ако смятате, че можете да спасите негово величество, значи сте по-голям безумец и от мен…

Отчаян, Сано възрази:

— А помислихте ли какво ще стане, ако ме убиете? Като няма кой да убеди бакуфу, че негово величество е невинен, той ще бъде осъден за държави на измяна. Когато чуят вика ви, моите детективи ще дойдат. Ще намерят трупа ми и ще ви заловят. С моята смърт няма да осигурите свобода нито на себе си, нито на негово величество.

На лицето на Момозоно се изписа пълно презрение към този сценарии.

— Негово величество ще каже на бакуфу, че бандитите са ни отвлекли от двореца и са ни докарали тук. Вие сте нападнали негово величество, защото сте го мислели за предател. И аз съм го защитил по единствения начин, на който съм способен. Всички ще знаят, че аз съм убиецът, но това ще бъде без значение — с един-единствен красноречив жест Момозоно посочи тъмната клисура отвъд парапета. Долу, под високите греди, които подкрепях верандата, стърчаха остри скали. Паднеше ли там, никой не можеше да оцелее. — Аз ще съм мъртъв, преди полицията да успее да ме залови.

Докато сърцето му изтласкваше струи паника по цялото му тяло, Сано изрече напевно:

— Джин! Джин!… Дж… — но не успя да оформи с пръсти идеограмата. — Моля! — прошепна той. — Милост! — гръбнакът му поддаде и той рухна. Волята на Момозоно сви белите му дробове; сърцето му сякаш бе готово да експлодира. Ушите му кънтяха, едва успя да чуе Томохито, който викаше:

— Не, Момочан, недей!

— Отдръпнете се, ваше величество! — нареди принцът.

Слаб шум от тичащи нозе достигна до остатъците от съзнание на Сано, когато императорът се отдръпна пълзешком.

— Помощ! — извика Сано.

Гласът му бе предсмъртен шепот, който не можеше да се откъсне от гърлото му. Маруме, Фукида и войниците на Токугава бяха там далеч на бойното поле. Момозоно се надвеси над Сано и задиша шумно — поемаше въздух първо със свистене, после с хриптене и накрая на огромни глътки. Сано почувства как последните му сили го напускат. Мощта на киай го парализира. Не можеше да предизвика и най-слабо трепване на мускул, нито да издаде и най-тих звук.

Жадното дишане на Момозоно престана. Той застина неподвижен, втренчен в Сано. В мрака на очите му се завихриха енергийни потоци. Силата, която се излъчваше от него, продължи да се усилва, докато в нощта отекнаха мощни барабанни удари и целият космос сякаш всеки миг щеше да се срути. В този миг устата на Момозоно се отвори тъй широко, че разкри всичките му зъби около зейналата черна паст на гърлото му. Безпомощен, Сано гледаше как принцът вдишва огромна глътка въздух. Дори когато мислите му се размиха в бъркотията от болка и ужас, той отчаяно се бореше да остане в съзнание. Пътят на Воина постановяваше, че един самурай трябва да посрещне смъртта достойно.

Поетият въздух изпълни мършавите гърди на Момозоно и той се приготви да освободи своята мощ докрай. Със стоическо спокойствие Сано се остави на неизбежното.

Но вместо да издаде оглушителен вик, Момозоно изхърка. Напрежението във въздуха се разпадна като спукан сапунен мехур; трептенето секна. Тревога замени дивата свирепост в очите на принца. Олюлявайки се, той пристъпи напред. После на лицето му се изписа недоумение и той се строполи по очи на верандата. На гърба му се появи червено петно, което бързо се разрасна около малък разрез в кимоното му. Над безжизненото тяло стоеше спасителят на Сано — дворцовият управител Янагисава.

Той се приведе, дишайки тежко, все едно беше тичал през целия път от бойното поле до тук. От острието на меча в ръката му капеше кръвта на принца. Вълна от признателност и облекчение заля Сано. Лицето на Янагисава бе смъртнобледо между огромните синини; тялото му се тресеше в резултат от жестоката борба да се приближи и да промуши човека, владеещ силата на киай. Но устните му бяха разтеглени в лъчезарна язвителна усмивка.

— Веднъж ти ми каза, че съм майстор на удара в гръб — каза той на Сано. — Не се ли радваш, че се оказах достоен за реномето си?