Лора Джо Роуланд
Китаноката (29)

Глава 28

Вестта пристигна точно когато Янагисава се готвеше да отиде на екзекуцията на йорики Хошина. Капитанът на стражите влезе задъхан и съобщи, че Хошина е изчезнал.

— Как тъй „изчезнал“? Хошина бе затворен в килия! Пазеха го стражи! — разгневи се дворцовият управител.

— Снощи сосакан сама е издал заповед за преместването му — обясни капитанът. — И двама дошин са го извели. Било им е наредено да го охраняват, но те са негови подчинени и той ги е убедил да го пуснат.

— Защо не са го заловили?

— Все още го издирват, защото той накарал приятелите си да му обещаят, че ще изчакат до изгрев-слънце и чак тогава ще докладват за бягството му. Тъй че има голяма преднина.

Янагисава се опита да сложи в ред чувствата си. Бягството на Хошина го разгневи жестоко. С информацията си за саботажа на Янагисава срещу поръчано от шогуна разследване, жив и на свобода йорики се превръщаше в смъртна опасност. И въпреки това, дори и обладан от страх, дворцовият управител почувства облекчение. Може би щяха да се срещнат отново някой ден.

Но когато се обърна към капитана на стражите, каза:

— Искам тези дошини да бъдат екзекутирани за пренебрегване на дълга си!

— Вече са мъртви — отвърна капитанът. — След като докладваха на шошидай, че са пуснали Хошина, и двамата извършиха сепуку.

— Искам войниците да преровят целия град и да не спират, докато не открият Хошина — заяви Янагисава.

— Да, ваша светлост.

Капитанът излезе, а Янагисава се облегна на стената целият разтреперан. Наложи си да не мисли повече за Хошина. Все още му предстояха важни дела. Трябваше да се срещне със Сано в часа на петела^[1], а дотогава щеше да остави войниците на шошидай да продължат диренето на метежниците и сам да се заеме с уликите, които бе запазил за себе си.

Припряно съблече черните си церемониални одежди и си сложи памучно кимоно с цвят на избеляло индиго, сини панталони и сламени сандали. Дрехите бяха подходящи, но той изглеждаше твърде чист. Излезе навън в градината и се натри с пръст и пепел. Освен това се нуждаеше от нещо, което да скрива лицето му. Грабна една избеляла от слънцето оръфана сламена шапка, окачи мечовете си на и кръста и застана пред огледалото — изглеждаше досущ като изпаднал ронин.

Измъкна се незабелязано през задната порта на замъка Ниджо, но веднъж озовал се на улицата, започна да се съмнява доколко разумно бе начинанието му. Чувстваше се дребен и беззащитен, минаващите самураи му хвърляха презрителни погледи, никой не му правеше път, да не говорим за разточителните прояви на уважение, които обикновено предизвикваше появата му.

Когато стигна до императорския дворец, свърна на изток към задната порта, където според доклада на Хошина тайнственият посетител на Джокьоден й носел съобщения всеки ден по това време. Янагисава не се надяваше, че наистина ще види неуловимия момък, познат като Хиро, но пък това бе една от двете улики, с които Сано не разполагаше.

Дворцовият управител се смеси с другите пешеходци и докато крачеше, тайно наблюдаваше портите. После пресече улицата и влезе в една малка гостилница, от която имаше чудесна видимост. Седна на издигнатия дървен подиум, колкото се може по-далеч от другите клиенти. Беззъба старица докуцука при него да го обслужи.

— Купа фиде и чай — каза Янагисава, без да откъсва поглед от портата на двореца.

Носачите продължаваха да пристигат с нови стоки за императорската резиденция. Скоро храната на Янагисава дойде. Чаят имаше вкус на водорасли в застояла вода, а фидето беше станало на каша. Времето се точеше и Янагисава си даваше вид, че отпива от чая. Точно когато вече бе почнал да губи надежда, до портата се приближи самотна фигура. Беше напет младеж, облечен в кимоно на кафяви и черни карета; косите му бяха събрани на кок. Приличаше на търговец. Носеше червен цилиндричен калъф за свитъци. Янагисава се приведе напред, за да вижда по-добре. Мъжът спря при стражницата и размени няколко думи с часовоя. Дворцовият управител бе усъвършенствал умението да чете по движението на устните и лесно различи думите на непознатия: „Имам съобщение за уважаемата госпожа Джокьоден.“ След малко портите се отвориха и от тях излезе придворна дама с изискана външност. Тя пое калъфа, поклони се и се прибра обратно. Портите се затвориха. Янагисава едва успя да сдържи въодушевлението си. Значи Хошина не го бе излъгал. Съсредоточи вниманието си върху пратеника, който се облегна на каменния зид на двореца и зачака отговора. Кой бе той? Таен любовник? Не, мъжът имаше интелигентен вид, но лицето му бе доста грозновато, с щръкнали напред зъби. Янагисава се надяваше, че тайнствените посещения нямат нищо общо с прелюбодеяние, а са свързани със заговора срещу Токугава.

Не след дълго портите се отвориха отново. Жената върна калъфа на пратеника, който се поклони в знак на благодарност. Янагисава потисна порива си да хукне през улицата, да арестува мъжа и да конфискува съобщението. Ако се окажеше, че няма нищо общо с убийството, щеше да изглежда още по-голям глупак, отколкото до момента. Пратеникът тичешком се отдалечи надолу по улицата. Янагисава се надигна да го последва, но беззъбата старица, която му бе сервирала, избърза към него.

— Дължиш ми пет зени^[2] — изскърца тя и му препречи пътя.

Янагисава се втренчи неразбиращо в нея; той никога не носеше пари — подчинените му плащаха разноските. Сега виковете на старицата привлякоха публика, пратеникът бързо се отдалечаваше. Дворцовият управител извади меча си и го размаха към старицата:

— Няма да ти плащам за този боклук. Махни се от пътя ми!

Жената се подчини, но го обсипа с ругатни. Пратеникът се шмугна в една странична уличка. Янагисава го последва, заобикаляйки някакъв уличен търговец, натоварен с кошници. Хиро навлезе в лабиринт от тесни улички, където над тясното пространство между балконите висеше простряно пране. Пътят му криволичеше встрани от главните улици. Той постоянно се оглеждаше. Дали носеше заповеди от Джокьоден за престъпниците? Щеше ли да го отведе до скривалището им?

Докато се промушваше между сергии с храна около един параклис, Янагисава усети как кръвта му кипва от упоителна енергия. Неизвестен, без ограниченията на протокола или антуража, той се чувстваше бърз и невидим като вятър. Всеки друг досега да бе изпуснал пратеника, но Янагисава го следваше без усилие. Със същата интуиция, която му помагаше да предсказва ходовете на другите в политическата игра, той предусещаше резките му завои, заблудили дворцовите стражи, които се бяха опитали да проследят непознатия. Винаги бе притежавал чудесно чувство за ориентация; сега си представяше пътя, все едно че гледаше карта на Мияко. В момента се намираха в главния търговски район. Където и да се окажеше скривалището, той беше в състояние да отведе там войници, които да арестуват метежниците. В това тайно преследване той неочаквано постигна изостреното съзнание, дирено от поклонниците на Бушидо. Духът на самурая в него се разпали и търсенето на улики вече му изглеждаше по-приятно, отколкото саботажът на съперника му.

Пратеникът се шмугна в един проход, тъй тесен, че едва позволяваше двама души да вървят един до друг. От дюкяните стърчаха отвесни табелки, изобразяващи теглилки за мерене на злато — това бе районът на банкерите. Внезапно пратеникът изчезна в един магазин. Янагисава спря озадачен. Магазинът не изглеждаше като място, където да се събират престъпници или да се крие незаконно оръжие. Пратеникът на Джокьоден вероятно го бе забелязал и бе минал през магазина, за да му избяга. Янагисава избърза напред. На табелата на магазина пишеше „Банка «Дайкоку»“. Янагисава надникна в тясното пространство в предната част. Долови звън на монети, бързо щракане и разговори на висок глас — служителите брояха пари, някои събираха суми, други тракаха с мънистата на своите соробан, дървени сметала, трети преговаряха с клиенти. Чиновниците носеха същите черно-кафяви униформи като тази, която Янагисава бе проследил от портите на императорския дворец. С облекчение той видя своята жертва да показва калъфа на възрастния собственик, който седеше отделен и претеглеше няколко златни слитъка. После собственикът и пратеникът минаха през една врата, която водеше към задна стая, и Янагисава избърза надолу, свърна по първата пресечка и се озова на улицата зад магазина. Трябваше да разбере какво бе съобщението на свитъка и какво общо имаше банката с Джокьоден.

Задната улица бе очертана от два реда зловонни нужници; бездомни кучета риеха в мръсни кофи за боклук. Сбърчил нос от погнуса, Янагисава се промъкна до задния прозорец на банката и видя сумрачен кабинет, обзаведен с рафтове и железни сандъци. Собственикът и пратеникът седяха на пода.

Куриерът отвори калъфа, извади някакъв документ, я разпъна го на масата и впери поглед в красиво изписаните колони.

— Тя е доволна от нашата работа — прочете дворцовият управител по устните му.

— И как не — отвърна собственикът. — Нашите вложения са с отлична възвръщаемост — Янагисава напрегна очи да прочете ръкописа, но почеркът бе дребен, а разстоянието — прекалено голямо. — Какви са нейните нареждания? — попита собственикът. Пратеникът прочете високо от свитъка: — Да се купят двеста товара дървен материал, хиляда товара дървени въглища, две хиляди — със соя и три хиляди бъчви с масло.

Джокьоден вероятно събираше запаси, за да изхранва войските си, предположи Янагисава. Обзе го въодушевление. Тези сведения пряко я свързваха със заговорниците.

— Мъдро решение да се купува сега — каза собственикът. — Предричам покачване на цените точно на тези стоки, и то скоро.

Янагисава ликуваше — значи въстанието щеше да е скоро.

— „Да се прехвърлят петстотин кобана^[3] на личната й сметка“ — прочете пратеникът.

Това заем ли беше, за да се финансира въстанието? Смелостта на Джокьоден впечатли Янагисава. Може би беше убила левия министър, защото бе разкрил незаконните й сделки?

Внезапно от две противоположни посоки по улицата към Янагисава се втурнаха двама огромни самураи. Те го хванаха, измъкнаха му мечовете и го проснаха по очи на мръсната земя. Тежко стъпало притисна врата му. Вратата се отвори и гласът на собственика попита строго:

— Защо се въртиш около моя кабинет?

— Пуснете ме да се изправя! — заповяда Янагисава разгневен. — Знаете ли кой съм?

— Да! Някой, който планира банков обир — чифт обути в сандали ходила и късо кимоно попаднаха в полезрението на Янагисава. Този човек носеше джите — отбранителното оръжие на по-нисшите служители в силите на реда. — Арестуван си!

Помощниците на дошина вързаха китките му, дръпнаха го да се изправи на крака и го подкараха надолу по уличката.

— Ако не ме пуснете веднага — беснееше Янагисава, — ще съжалявате! Аз съм наместникът на шогуна!

— Да, а пък аз съм шогунът — присмя му се дошинът. — Ей сега ще се разходим до полицейското управление и ще видим кой си.