Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Samurai’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Китаноката

ИК „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Сано, Маруме и Фукида яздеха нагоре към двореца, когато храмовите камбани удариха половина след часа на кучето[1].

Пред портите на двореца стояха двама стражи — единият войник на Токугава, а другият — пазач от охраната на императора. Сано слезе от коня си, представи се и каза:

— Тук съм по желание на императора, за да се срещна с него.

— Да, сосакан сама — войникът на Токугава се поклони и после се обърна към пазача: — Върви и доведи императорския ескорт.

Пазачът влезе в двореца. Сано и детективите му зачакаха на тихата пуста улица. Времето минаваше. Неравното бяло кълбо на луната се носеше над хълмовете. Сано ставаше все по-неспокоен, тъй като гладът, жаждата и умората му се превръщаха в почти непоносимо изпитание. Като съдеше по унилите лица на помощниците си, те се чувстваха и също като него. Целия ден бяха обикаляли да разпитват за монетите с папратова клонка, но без резултат.

Най-накрая пазачът се върна с двама стражи с фенери в ръка. Те поведоха Сано и хората му в императорския двор. Нощем дворецът изглеждаше съвсем различен — пуст и обгърнат в мрак, наситен с мирис на пръст и на упадък от векове.

— Тук е направо зловещо — каза Маруме. — Предпочитам шума, светлините и суетнята на замъка Едо.

Фукида се озърна напрегнато. Същото безпокойство зарази и Сано — споходи го неясното опасение, че някой ги дебне. Ех, да бяха с него мечовете му! Но в двореца се влизаше само невъоръжен. Прекосиха една алея, преминаха през някаква вътрешна порта и се озоваха в комплекс от свързани постройки. Продължиха покрай тях, преминаха през един проход и се озоваха в открит двор. Изведнъж стражите се разделиха, хукнаха рязко в противоположни посоки, отнасяйки фенерите със себе си, и изчезнаха.

— Хей, какво става? — попита Маруме, извисявайки глас, пълен с изненада и негодувание.

Погълнат от мрака, дворът се превърна в лабиринт от сенки.

— Спрете! Върнете се! — извика Сано на пазачите. Ехото от бързите им стъпки заглъхна в далечината. — Нещо странно става тук… Прилича ми на капан — тримата поеха през двора предпазливо.

Сано изпита някакво особено усещане, сякаш въздухът около него затрептя едва доловимо. Кожата му настръхна; сърцето му заби учестено. Дишането му неволно се ускори, следвайки физическия ритъм на страха. Мускулите му се стегнаха, откликвайки на невидимото зловещо присъствие.

— Какво е става? — Маруме и Фукида видимо се разтрепериха очевидно под въздействие на същото необяснимо чувство. Сано усети как кръвта му запулсира бясно. На известно разстояние пред тях отвъд двора, през рехавата черна дантела на дърветата и храстите, въздухът бе обагрен от странна бледа омара. Трептенията, които се излъчваха от тази тайнствена яркост, заглушаваха всички шумове. Сано посочи натам и каза: — Каквото и да е, то е там! — и се втурна през двора, устремен към светлината.

Помощниците му се втурнаха след него с виковете:

— Не! Спрете! Пазете се!

Сано стигна до някаква стена, която се изпречи между него и странното сияние. Все още чувстваше зловещото присъствие като невидима мрежа. После чу високото стържещо дишане на някакво чудовище. Като се противеше на естествения порив да побегне, Сано приклекна и подскочи. Вкопчи се в горния ръб на стената и започна да се издърпва нагоре, като се подпираше с нозе хоросана.

Внезапно нощта избухна в гръмовен вик, сякаш милиони гласове се бяха слели в един-единствен ужасяващ звук. Силата му събори Сано от стената. Той падна тежко на гърба си, но не обърна внимание на болката. Претърколи се по лице и сключи ръце върху главата си в опит да спре ужасния шум. Почувства как мускулите му се тресат неудържимо; сухожилията му се сгърчиха, а ушите му пулсираха от болка. Всеки нерв вибрираше; стомахът и гърдите му се тресяха. Сано осъзна, че този ужасен писък бе психичният вик, разнесъл се над Мияко в нощта, когато левият министър Коное бе намерил смъртта си. Сано изкрещя от ужас, но изобщо не можа да се чуе от кънтящия шум. Безпокоеше се за своите помощници — къде бяха, дали срещу тях убиецът бе отприщил смъртоносната сила на киай?

Въпреки агонията си Сано изпита благоговение — ставаше свидетел на най-върховния израз на майсторство в бойните изкуства! А това само затвърди вярата му в истинността на Бушидо — Пътя на воина.

Викът внезапно секна. Огромна бездна от тишина зейна в нощта. Сано въздъхна с облекчение. Ушите му все още кънтяха, болеше го цялото тяло, главата му пулсираше. С усилие застана на колене, пое дълбоко въздух и се огледа. Странната яркост беше изчезнала. Наблизо съзря две неподвижни тела, проснати на тревата.

— Маруме сан! — извика той. — Фукида сан!

За негово успокоение двамата се размърдаха и се надигнаха.

— Милостиви богове, жив ли съм? — изстена Маруме.

— Това беше киай! Киай! — въртеше глава Фукида.

Сано си даде сметка, че бяха оживели само защото бяха достатъчно далеч от източника на поразяващия вик. Състоянието им сега бе резултат само на незначителното вторично въздействие. Той каза:

— Сега поне знаем със сигурност, че Асагао не е убила Коное, защото е под ключ в ареста. Истинският убиец е на свобода.

Зад стената се разнесе бърз неравномерен ритъм на отдалечаващи се стъпки.

— Хайде! — възкликна Сано. Тримата се изкатериха по стената, прехвърлиха я и се озоваха в друг двор, осеян с тъмни постройки. — Да се разпръснем — предложи той. — Ако отново усетите трептенето, вдигнете силен шум, за да нарушите концентрацията на убиеца!

Маруме и Фукида потънаха в сенките. Сано пропълзя предпазливо напред и пред една от постройките забеляза на земята нещо тъмно. Приближи се и разпозна очертанията на просната човешка фигура, която лежеше по очи, с разперени ръце и крака. Жертвата още стискаше меч в десницата си. Тревата наоколо бе мокра от прясна кръв, във въздуха се носеха познатият метален мирис и смрадта на изпражнения. Сано обърна трупа по гръб — тялото бе странно гъвкаво, сякаш костите се бяха размекнали, и освен това прекалено топло. Видя, че лицето на мъртвия е цялото в кръв, която бе текла от носа, устата, очите и ушите. Спомни си как йорики Хошина му бе описал смъртта на Коное: „… почти всичката му кръв бе изтекла, вътрешните органи бяха разкъсани, повечето кости натрошени…“ Сано почувства как стомахът му се преобръща от отвращение и ужас.

Разнесе се тропот от стъпки. Вдигна поглед и видя, че са Маруме и Фукида.

— Не можахме да намерим убиеца — каза Маруме. После видя трупа до Сано. — Милостиви богове!

— Кой е? — попита Фукида.

Сано избърса кръвта от лицето на убития с една платнена кърпа, откривайки познати очи с тежки клепачи, сплеснат нос и тънки устни.

— Айсу!?! — каза той слисан. — Главният помощник на Янагисава?!

Маруме каза:

— Беше измет. Сигурен съм, че той хвърли върху нас онази бомба на Тютюневата улица…

— А какво е правел тук? — попита Фукида.

— Не зная, но щом той е тук, значи и Янагисава е наблизо, защото те никога не се делят… — Сано изтръпна. Явно реалността бе далеч по-различна от онова, което си бе представял. Смяташе, че Янагисава е далеч и не го застрашава, но явно дворцовият управител тайно го бе проследил дотук. Къде ли бе сега и какво ли бе замислил? Осъзна, че всъщност цялото разследване е било изфабрикувано като капан за него. Разбра също, че тази вечер тук, на тревата, мъртъв е трябвало да лежи той самият, само че убиецът го е объркал с Айсу.

В съзнанието му започна да се оформя конкретен план. Благодарение на щастливата случайност, която бе спасила живота му, и на новото, което бе научил, имаше възможност да обърне кроежите на Янагисава в своя полза. Но трябваше да действа бързо. Вдигна глава и се вслуша — долови далечни гласове. От мрака започнаха да изникват мъждиви светлини на фенери. Скоро тук щяха да се струпат хора, за да видят чия гибел е причинил поразяващият вик този път.

— Няма време за приказки — отсече Сано. — Слушайте и изпълнявайте, каквото ви кажа. Фукида сан, дайте ми наметалото си — детективът се намръщи озадачен, но се подчини. Сано разпъна дрехата и покри с нея лицето на Айсу. — Ти остани с трупа. Кажи на хората в двора, че аз съм жертвата на киай.

Айсу е по-висок и по-слаб от мен, но се надявам, че кръвта и нечистотиите ще обезкуражат желаещите да погледнат по-отблизо. Ще трябва да отнесете трупа колкото се може по-скоро и да намерите начин да го скриете. После пуснете официален рапорт за смъртта ми. Пазете в тайна действителните събития от тази нощ! А ти, Маруме, ще дойдеш с мен. Трябва да се измъкнем от двореца, преди някой да ме е видял.

— Чакайте, сосакан сама — възкликна Фукида. — А какво да кажа на съпругата ви?

Въпросът почти сломи решителността на Сано. Представи си как ще се отрази на Рейко новината за неговата смърт. Да я остави да го смята за умрял, бе много по-лошо от увлечението му към чужда жена. Когато Рейко разбере истината, може никога да не му прости измамата. Но не се ли възползваше от тази възможност, може би никога нямаше да разреши случая.

— Съобщете й, че съм убит, но колкото се може по-внимателно — каза накрая Сано. — Дори тя не трябва да знае, че съм жив.

После двамата с Маруме бързо потънаха в мрака.

Бележки

[1] Между 19 и 21 часа — Б.пр.