Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Samurai’s Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Лора Джо Роуланд. Китаноката

ИК „Труд“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Пътят им по Токайдо — междуградския път изток-запад, бе минал през села и гори, покрай морския бряг, през реки и планини, докато стигне до сегашния финален отрязък — равнината, където бе разположен Мияко. Затворена в паланкина, Рейко си вееше с копринено ветрило, за да раздвижи оскъдния въздух и да прогони рояците мухи и комари, нахлуващи през отворените прозорци. Беше потна и изтощена; трудностите на пътуването бяха замъглили очарованието на приключението й. Преваляше петнайсетият ден откакто бяха поели и тя вече бе опознала лично неудобствата, които изпитваха жените при толкова продължителен преход. Горещината, претъпканите странноприемници и блудкавата храна бяха бял кахър. За да получи разрешително за Рейко, Сано бе загубил цял ден да подкупва дребни чиновници. Но нито разрешителното, нито високият му ранг бяха гаранция за лесно преминаване през проверочните пунктове, където бакуфу осъществяваха строг надзор над оживеното движение по Токайдо. При всеки пост ги караха да слизат и да разтоварват багажа за проверка. На жените не бе позволено да яздят. За да предотврати придвижването на войски и боеприпаси, Токугава бе забранил използването на всякакви коли и впрягове и затова дамите пътуваха с паланкини — възможно най-бавният и неудобен начин за придвижване. Рейко съжаляваше за разходите и за закъснението, които Сано бе принуден да търпи заради нея. Погледна го през прозореца — изглеждаше угрижен. Мъжът й инстинктивно усети погледа й и обърна глава. Усмихна й се бодро, но Рейко знаеше, че почти не бе спал, за да бди над сигурността й. Наемните убийци на Янагисава неведнъж се бяха промъквали покрай стражите на Сано, а какво по-добро време за нападение от това на път, когато убийството винаги може да бъде приписано на бандити? Точно преди да заминат, Сано бе разкрил шпионина в собствената си къща — един от слугите бе признал, че е казал на Янагисава за подготвяната засада на Лъва. Рейко предполагаше, че Сано се страхува от нови саботажи в Мияко.

Зад паланкина яздеха двамата помощници на сосакан — детективите Маруме и Фукида. Единият бе снажен и як, истински боец, а другият — с непривична за своите двайсет и пет години сериозност и вглъбеност.

Не след дълго скромното им шествие наближи Великото укрепление — дълга и висока глинена стена, ограждаща Мияко. Приближиха се съвсем и Рейко видя портата Рашомон — главния вход на Великото укрепление. Червени колони крепяха островърхите покриви над широката врата, увенчани с декоративни златни делфини. Пътят свършваше пред нея, а от там продължаваха каменни стълби. От портите излезе отряд войници, предвождани от двама самураи на коне. Единият бе млад, другият — на възраст; и двамата бяха облечени в тържествени одежди. Посрещачите преминаха по извития каменен мост над широкия крепостен ров и спряха пред шествието на Сано в основата на моста. Знаменосците представиха Сано, като извикаха името и ранга му. Капитанът на отряда войници отвърна:

— Почитаемият шошидай Мацудайра Моронобу, наместник и братовчед на негово превъзходителство!

По-възрастният местен служител размени поклон със Сано и рече:

— Добре дошли в имперската столица! — шошидай Мацудайра поразително приличаше на шогуна, забеляза Рейко — същите изискани черти и припряна раболепна усмивка. — Много съм слушал за вас и искрено съжалявам, че досега не съм имал честта да ви срещна, тъй като рядко напускам Мияко. Всъщност вече измина… — той се обърна към служителя до него — … колко, повече от година, откакто за последен път бях в Едо?

— Точно една година, господарю — отвърна по-младият. Наскоро прехвърлил трийсетте, той бе висок и широкоплещест, с ъгловато лице и квадратна челюст. Сочните плътни устни и тежките клепачи му придаваха чувствена мъжка красота. Притежаваше самоувереността на воин, майстор на меча, и нескрит стремеж за издигане в йерархията на бакуфу.

Шошидай го погледна ласкаво:

— Това е йорики Хошина, началник в силите на реда в Мияко и мой главен помощник.

Рейко си даде сметка, че шошидай Мацудайра прилича на шогуна не само по външност — той също имаше по-умен и силен заместник, който да мисли и да действа вместо него.

— Моля, позволете да ви представя и моите помощници Маруме и Фукида — каза Сано. Двамата мъже се поклониха. — Всъщност има ли някаква промяна около събитията, свързани със смъртта на левия министър Коное, откакто вашият пратеник донесе вестта в Едо?

— Не, опасявам се, че загадката си остава все тъй непонятна — отвърна шошидай.

— Тогава, надявам се, йорики Хошина ще изяви готовност да ми помогне в хода на разследването?

— Разбира се, разбира се… — шошидай Мацудайра очевидно бе доволен, че може да прехвърли другиму неприятното разследване. — Исках да ви съобщя, че утре вечер ще организирам банкет във ваша чест! — след което, без да се движи, се изтегли на заден план.

Йорики Хошина пристъпи напред и каза:

— Обикновено настаняваме пратениците от Едо в замъка Ниджо. Но за съжаление в момента е в основен ремонт и ще ви предложим най-доброто частно имение.

— Това ни устройва, благодаря — каза Сано.

— Искате ли сега да се настаните и да отдъхнете? — попита Хошина.

— Бих предпочел незабавно да се заловя за работа — каза Сано. — Моля, наредете на войниците си да придружат свитата ми до имението и после ми покажете мястото, където е бил убит министър Коное.

За разочарование на Рейко Сано препусна след Хошина, а тя, слугите и детективите Маруме и Фукида останаха назад. Изгаряше от желание да отиде с тях, но знаеше, че ако съпругът й я включеше в деловата си работа или ако й обръщаше специално внимание, това би се сторило необичайно на домакините им и би подронило авторитета му. Отново прокле своята безполезност и горещо се помоли занапред да й се удаде възможност да използва уменията си.

— Левият императорски министър издъхна в градината на императорския дворец — обясни йорики Хошина, докато превеждаше Сано из улиците на Мияко. — Оттук, моля.

Отвъд портата Рашомон Великото укрепление бе заобиколено от друг ров, а мостът над него водеше право в старата столица. За разлика от Едо, който представляваше заплетен лабиринт от улички, Мияко бе застроен по древния китайски модел за градоустройство — докъдето стига погледът, широки и прави улици, разположени под идеален прав ъгъл в безупречни геометрични фигури. Въпреки постройките, които заемаха всеки свободен парцел земя, Мияко създаваше впечатление за просторност. Това бе град от измазани с хоросан наполовина дървени къщи, спокойни и приветливи в своето нарочно еднообразие. Ниските покриви, покрити със сиви керемиди, се издигаха и се снижаваха като стилизирани вълни. Входовете на магазините бяха скрити със сини завеси; бамбукови капаци предпазваха стоките от прах, а сводовете подслоняваха пешеходците от капризите на времето. Издигащите се на север, изток и запад хълмове изолираха града от външния свят, но онова, което особено много допринасяше за мирната атмосфера, бе липсата на самураи. Хората по улиците бяха предимно търговци, селяни или свещеници. Оскъден брой мъже се открояваха с бръснатото си теме и двата меча — атрибути на воинската каста. Някои бяха войници на бакуфу, други, придружавани от носачи с товари, очевидно бяха пътуващи.

Йорики Хошина рязко спря до едно тържище, което препречваше улицата, и каза:

— Извинете за неудобството. Пристигате тук в първия ден на Обон.

Това бе фестивалът на мъртвите — пет дни, в които из цяла Япония хората посрещаха душите на покойниците като свои гости в света на живите. Търговци продаваха най-различни атрибути за отбелязването на този важен будистки празник — тамян и цветове на лотос, червени глинени паници за символичните пиршества на духовете, фенери, които да указват пътя към дома на умрелите. Когато най-после тълпата се разреди, Сано и Хошина препуснаха към императорския дворец. Влязоха през един страничен вход и се озоваха в дълъг проход, който водеше към вътрешността на палата. Сано бе проучвал карти на сградата и сега предположи, че зидът вляво скрива резиденцията на абдикиралите императори. Виждаха се само дървета и покриви. От другата страна отвъд оградата бяха разположени имотите на дворцовите благородници. Завой вдясно покрай друг зид, през друга порта и Сано изведнъж се озова осем века назад в миналото — в прочутата езерна градина, разположена в самото сърце на императорския дворец. Езерото се бе разляло като течен живак около острова. Цялото бе покрито с водни лилии. По брега от черни камъни бяха накацали патици. Над лехите от ярки хризантеми, перуники и макове прехвърчаха колибри. Кленови и вишневи дръвчета и бамбукови храсти бяха потънали в пищна зеленина. Песента на щурци и ароматът на цветя и треви упойваха сетивата — и всичко това бе застинало в някакво непроницаемо безвремие. Сано не видя никого, освен един градинар, който събираше листа с гребло. Йорики Хошина пристъпваше свойски по застланите с чакъл пътеки, сякаш се намираше у дома — представителите на шошидай разполагаха с върховна власт в двореца. Той поведе Сано по каменния мост към острова в езерото, където, засенчена от борове, се гушеше малка колиба от груби кипарисови дъски.

— Ето къде бе намерен левият министър — спря Хошина и посочи с пръст точното място.

— Как е умрял? — попита Сано.

— Сведенията ми са от доклада на съдебния лекар, изготвен няколко дни по-късно — обясни Хошина. — Докторът е направил оглед на трупа и е заявил, че Коное е починал вследствие на масивни кръвоизливи от очите, ушите, носа, устата и ануса. Очевидно вътрешните му органи са били разкъсани. Бил е напълно осакатял, тъй като почти всичките му кости са били изпотрошени. Само че е липсвала видима причина за плачевното му състояние, по тялото не е имало никакви синини или други рани.

Изключено е такава странна смърт да е естествена, а и закъснялото уведомяване предполага скриване на истината, най-вероятно поради факта, че е извършено убийство. Сано се замисли и изведнъж му хрумна нещо:

— Някой докладвал ли е за много силен вик по времето, когато е настъпила смъртта на Коное? — попита той.

Хошина го погледна изненадан.

— Откъде знаете? Чули са го навсякъде из Мияко, аз също — отекна из целия град. Беше… свръхестествен… — йорики потръпна. — Каквото и да се е случило с Коное, трябва да е било много болезнено, за да изтръгне такъв писък от него.

Сано имаше друго обяснение за вика, което потвърждаваше съмненията му.

— Императорският министър вероятно е станал жертва на този вик. Това е убийство с киай, бой без физически допир, върховният израз на бойните изкуства. Викът е бил „духовен“, изблик на чиста психическа енергия, съсредоточена в гласа на убиеца…

Хошина се втренчи в Сано изумен. Малцина самураи в хилядолетната история на Япония бяха успели да овладеят умението да убиват без оръжие, единствено със силата на волята. Това изкуство се наричаше киайджуцу[1], а практикуващите го се смятаха за най-страшните сеещи смърт и непобедими воини.

Историята разказваше за Сено Рикю, който преди повече от век с един-единствен поглед отблъснал атаката на великия генерал Като Кийомаса, а също и за Ягиу Матаджуро, който неведнъж демонстрирал как може да просне човек в безсъзнание само с вик.

Йорики Хошина първо замълча, а после се изсмя:

— Никога не съм чувал за действително убийство, извършено с киай. Тази теория ми звучи като суеверие. Винаги съм смятал, че легендите са измислени от шарлатани… — тонът му бе почтителен, но самият факт, че се осмелява да възразява, подсказа на Сано, че обича да доказва правотата си и не се страхува да рискува. — Със сигурност напоследък няма документирани случаи на подобна смърт.

— Да, действително днес общото равнище на уменията за бой без оръжие е много по-ниско, но Мияко е град, силно свързан с миналото. Някой тук несъмнено е преоткрил тайната на киайджуцу. Викът и състоянието на трупа показват, че Коное наистина е станал жертва на смъртоносна атака с психическа енергия.

Произнесена от Сано, специалния пратеник на шогуна, тази теза ставаше официална версия за смъртта на левия министър. Хошина кимна и каза почтително:

— Да, сосакан сама.

Сано забеляза, че амбициозният йорики знае точно кога да отстъпи, за да съхрани хем достойнството, хем позициите си.

— Кой откри останките?

— След писъка мнозина се втурнали в градината да видят какво става — обясни Хошина. — Но първи са пристигнали императорът Томохито и неговият братовчед принц Момозоно. Те са намерили Коное проснат в локва кръв.

„Значи случаят включва най-малко двама изтъкнати членове на императорския двор“ — помисли си Сано.

— В колко часа е станало това?

— Към полунощ — отвърна Хошина.

— Какво е правил министърът навън толкова късно?

— Никой не е споменал да знае каквото и да било.

— Значи вече сте разпитали обитателите на двореца?

— Да, проведох предварително разследване, за да ви спестя известни неприятности. Резултатите са описани подробно в моя доклад, който ще ви връча по-късно, но сега ще се опитам да ги обобщя. Всички стражи, слуги, помощници и придворни са били някъде другаде по това време, защото лично Коное им е заповядал да стоят далеч от градината.

— Чудесна работа — каза Сано, отбелязвайки наум болезнената гордост и амбициозност на йорики Хошина. — Имало ли е някакви посетители или други външни лица в района на двореца през същата нощ?

— Не — отвърна Хошина. — Освен това няма никакви следи от проникване с взлом, тъй че е малко вероятно убийството да е дело на неизвестен натрапник.

— Разпитани ли са всички обитатели на двореца за установяване на алибито им?

— Реших, че е най-добре да изчакам пристигането ви и тогава да разпитам императорското семейство — отвърна Хошина. — Но проведох някои дискретни проучвания. Има няколко души, чието местонахождение не успях да установя: императорът и братовчед му не са били в покоите си както обикновено. Същото се отнася за императрицата Асагао — съпругата на Томохито, и за императрицата майка — госпожа Джокьоден.

Четирима потенциални заподозрени в убийство, при това всички до един членове на свещеното за Япония императорско семейство. Сано се замисли над политическите последици от разследването на случая. Ако се задълбочеше в делата на двореца, неизбежно щеше да наруши социалната и религиозната договореност между императорската институция и бакуфу. Но трябваше на всяка цена да залови убиеца, ако искаше да спаси себе си и семейството си от опозоряване и смърт.

Сано вдигна поглед към хълмовете, които все повече потъмняваха в плътния здрач. Нямаше как да навести императорското семейство тъй късно и без предизвестие, без това да се възприеме като оскърбление.

— Ще разговарям с императора, майка му, братовчед му и съпругата му утре сутринта.

— Разбира се — каза йорики Хошина. — Ще ви уредя аудиенция. Сега да ви отведа ли в квартирата ви?

Предложението бе изкусително — Сано бе гладен и уморен, потънал в пот и мръсотия, но не бе приключил работата си в двореца.

— Преди това бих искал да огледам жилището на Коное и да разпитам обитателите на дома му.

Бележки

[1] От киай (яп.) — дъх, енергия, и джуцу — умение, майсторство — Б.пр.