Лора Джо Роуланд
Китаноката (32)

Глава 31

В часа на глигана^[1] търговията по улица „Каварамачи“ бе замряла, ако не се смятаха няколко чайни, които още светеха.

Широкият път, който минаваше на север и на юг покрай главния търговски район на Мияко, приличаше на дълъг тунел, осветяван от запалените в чест на Обон фенери. През оредяващата тълпа празнуващи вървеше Ичиджо — самотна фигура в скромно сиво кимоно и сламена шапка вместо обичайните дворцови одежди. Опирайки се на абаносовия си бастун, крачеше доста бързо за човек на неговата възраст. Вървеше, без да се озърта. Елегантният му профил и увисналите му рамене бяха приведени напред, сякаш нямаше търпение да стигне там, накъдето се беше запътил.

Дворцовият управител го следваше на прилично разстояние, предрешен като ронин. Десният министър очевидно не смяташе, че някой може да го следи, или просто не го беше грижа. Не се държеше като човек, тръгнал на тайна мисия, но Янагисава смяташе, че поведението му лъже. Шпиони му бяха съобщили, че тази вечер Ичиджо ще излезе от двореца сам. Дали това предвещаваше една от тайнствените разходки, за които бе споменал йорики Хошина?

Янагисава бе проучил разни неща и за Джокьоден. Слугите твърдяха, че са я видели в кабинета й малко преди да чуят вика, убил Айсу. Била е там и когато стражите са пристигнали да я уведомят за второто убийство. Никой не я бе виждал другаде. Янагисава не знаеше защо тя бе отказала да признае това пред Сано, но му изглеждаше малко вероятно да се е измъкнала тайно навън, да е убила Айсу и пак да се е върнала в кабинета си, без някой да я забележи. Това, че не бе убила Айсу, съществено намаляваше вероятността да е убила Коное. Не беше изключено пратеникът на банка „Дайкоку“ да няма нищо общо със заговора. Така че Ичиджо оставаше главният заподозрян. Янагисава не бе съобщил на Сано за ежемесечните загадъчни измъквания на Ичиджо от двореца. Това бе втората улика, която бе скрил от новия си „партньор“. Ичиджо спря при една от портите на укреплението, размени няколко думи с пазача и продължи нататък. Янагисава забърза след него.

— Пусни ме да мина — нареди той на пазача. — Бързо!

— Кажи си името и по каква работа — пазачът изгледа с презрение бедняшкия външен вид на Янагисава.

Този път Янагисава бе подготвен за срещи с бюрокрацията. От кесията на кръста си извади малък свитък, който удостоверяваше името и ранга му. Показа го на пазача и той го пусна да мине. Извън укреплението дворцовият управител зърна Ичиджо да крачи бързо към ред стълби, които се спускаха до реката. Десният министър слезе по стъпалата и прекоси моста Годжо. Продължи нататък в една пуста махала със струпани нагъсто къщи. Дали Ичиджо не е предводителят на метежниците? Дали сега не отива в скривалището им? Янагисава неистово се боеше да застане очи в очи срещу цяла банда ронин и свещеници воини. Десният министър ускори крачка. Постройките отстъпиха пред защитен ров с проблясваща в него вода. До него се издигаше обрасла с трева могила на височината на околните къщи и може би към стотина крачки в диаметър. В горната й част няколко каменни стълба оформяха нещо като ограда около малко плато, заслонено от невисоки дървета. На платото се издигаше каменен монумент, оформен като ниска тантуреста пагода. Светлини отдолу осветяваха издълбания в камъка надпис. Янагисава разпозна Ушната могила — паметника, издигнат в чест на войната с Корея^[2] преди повече от век.

Ичиджо тръгна по каменните стъпала в подножието на Ушната могила, които се изкачваха до най-високата част на могилата, където в олтар бяха поставени цветя, горящи лампи и съд с димящ тамян. Десният министър не се изкачи догоре, а седна на първото удобно място за почивка. Сложи абаносовия бастун в скута си и избърса чело. После скръсти ръце и застина неподвижен. Янагисава се притаи в един гъсталак и зачака. Времето минаваше. Дворцовият управител започваше да губи търпение. След известно време долови тропот на копита, който все повече приближаваше. Десният министър вдигна глава. „Сигурно тук се среща с бандитите“, предположи Янагисава. Ичиджо бе твърде хитър, за да отиде в скривалището на бунтовниците и да рискува да заведе там шпиони. Една среща на обществено място винаги можеше да мине за случайна. Янагисава бе обзет от страх и напрегнато очакване. Той искаше да види метежниците, да научи плановете им. Но откриеха ли го в това усамотено място, със сигурност щяха да го убият.

От алеята вдясно от него се появиха двама самураи на коне. Те предпазливо огледаха Ушната могила. Ичиджо им махна. Янагисава надникна през бамбуковата решетка на скривалището си. Двамата самураи слязоха от конете си на моста, вързаха животните за стълбовете и се отправиха към десния министър. Последва серия от поклони и поздрави, които Янагисава не успя да чуе. После тримата мъже се настаниха на стъпалата и започнаха да си говорят.

Янагисава се измъкна от скривалището си, заобиколи Ушната могила и се придвижи на пръсти до ръба на рова. Сега различи три гласа, които говореха последователно — един рязък, един хленчещ и гласа на Ичиджо.

— Вие трябваше да ме чакате, а не аз — вас — казваше Ичиджо.

— Дойдохме веднага щом се откри възможност — отвърна грубият глас.

— С тия беди, дето ни се стовариха, трябва да се радвате, че изобщо успяхме да дойдем — изхленчи другият.

— В края на краищата ние рискуваме живота си, за да ви свършим мръсната работа — грубият глас звучеше и войнствено.

— Вие бяхте наясно с рисковете. Но ако не свършите вашата част от сделката, няма да си получите печалбата.

Сърцето на Янагисава се разтуптя. Двамата самураи бяха ронини, може би онези от къщата на владетеля Ибе. Ако под „беди“ се имаше предвид спешното преместване на оръжието, тогава „печалбата“ сигурно бе обещаната плячка от войната.

— Добре, добре, хайде сега да се махаме от тук — излая грубият глас.

Последва кратко мълчание. После Ичиджо попита:

— Те как са?

— Живи и здрави — отвърна хленчещият.

Съюзниците на Ичиджо, помисли си Янагисава.

— Стоката пристигна ли?

— Да. Последната част дойде преди дванайсет дни. Оръжията и мунициите, произведени незаконно и внесени нелегално в Мияко, всеки път по малко.

— Добре тогава — странна тъга прозвуча в тона на Ичиджо. — Мисля, че сега е най-добре да тръгвате.

Последва звън на златни монети.

— Това ли е всичко? — попита с неодобрение грубият глас.

— По-късно ще получите още — каза Ичиджо. Тръпки на вълнение пронизаха Янагисава. Той бе сигурен, че току-що е станал свидетел на авансовото плащане за подготовка на война срещу режима на Токугава. С огромна наслада Янагисава очакваше да арестува Ичиджо. Нямаше търпение да види изражението на Сано, когато…

Познато усещане, като невидими ръце по кожата му, накара Янагисава да настръхне — някой го наблюдаваше. Той инстинктивно приклекна и огледа с бърз поглед околните алеи и покриви. В мрака не можа да види никого, но зловещото тайнствено присъствие възроди ужаса от нападението в императорския дворец. Дали убиецът не го следеше отново? Но това беше невъзможно — нали убиецът седеше ей там зад Ушната могила. Янагисава чу как Ичиджо и самураите си говореха, макар че паниката му бе превърнала думите им в неразбираем поток от думи. Възможно ли беше убиецът да не е само един? Можеше ли да е Хошина? Янагисава искаше да научи повече за плана на заговорниците, но трябваше да се махне, и то незабавно. И тогава чу Ичиджо да казва:

— Довиждане. Скоро ще се срещнем отново. Разчитам на вас.

По моста изтрополиха стъпки. Сбруите зазвъняха, докато самураите развързваха юздите. Според Янагисава последните думи на Ичиджо към наемниците означаваха, че той е насрочил въстанието за близко бъдеще. Явно разчиташе на тях да, му осигурят още оръжие и войници, докато той самият щеше да продължи нормалното си съществуване до решителната битка. Инстинктът на самурай у Янагисава, заровен толкова отдавна под личните му амбиции и мъки, сега се възроди. Той забрави страха и собствената си сигурност. Бе изпълнен с решимост да залови предателите. Надничайки зад Ушната могила, той видя двамата самураи, яхнали конете си, да се отдалечават надолу по една алея. Скочи, готов да ги последва, но отново усети невидимите очи на скрития наблюдател. Колебанието му костваше шанса. Когато се втурна след тях, от двамината нямаше и следа. Долавяше се само тропотът от копитата на конете им.