Лора Джо Роуланд
Китаноката (12)

Глава 11

Следващото утро довя гъсти облаци, които облекчиха палещата жега на Мияко, но увеличиха влагата във въздуха. Острите върхове на пагодите губеха очертанията си под надвисналото небе; далечните хълмове тънеха в мъгла. Докато древната столица се събуждаше за живот, Сано мина през портата на храма Кодай, където бе дошъл да се срещне с бившата жена на левия министър Коное. Той пое по наклонения драконов коридор — въжен мост, покрит с керемиди във формата на драконови люспи. Отвъд него се простираха езера, градини, ритуални зали и жилища. На изток се белееше гробището Хагаши с редиците си надгробни камъни. Сано влезе в храма. Вътре го посрещна една възрастна монахиня с бръсната глава. Тя се поклони и рече:

— Аз съм игуменката на храмовия метох. Мога ли да ви помогна с нещо?

След като се представи, Сано каза:

— Тук съм, за да се видя с монахиня на име Козери.

Осеяното с бръчки лице на игуменката стана строго и неприветливо.

— Ако идвате от името на бившия й съпруг, напразно си губите времето. Посещенията, писмата или пратениците са напълно излишни. Предайте на левия министър да я остави на мира.

— Не съм пратеник на Коное — обясни Сано. — Разследвам убийството му…

— Убит? — от изненада игуменката ококори мътните си очи. — Съжалявам, не знаех — после поклати глава. — Тук ние отбягваме новините от външния свят… Простете, че ви нахоках.

— Трябва непременно да говоря с Козери като част от разследването. Няма да отнеме много време.

Игуменката се поколеба и после каза:

— Добре, ще я повикам.

— Моля ви, не й казвайте кой съм и защо съм тук. Ще го сторя лично.

— Много добре.

След като игуменката излезе, Сано пусна монета в кутията за волни пожертвования, запали ароматна пръчица и я постави на олтара. Мислено се помоли за успеха на мисията си и за безопасността на Рейко.

— Госпожа Асагао спешно бе повикана, но ми заръча да ви покажа новия костюм за пиесата — с тези думи една придворна дама посрещна Рейко пред жилището на императорската съпруга. Полъх на вятър разклати дърветата. Една гръмотевица разтърси облачното небе и дъждовните капки затрополиха по покритата с чакъл земя. Придворната дама каза: — Ще има буря. По-бързо да се скрием вътре — и въведе Рейко в ниската къща. Тук не се допускаха никакви мъже, освен императора. Докато придружителката я водеше по лабиринта на коридорите, Рейко видя и други млади жени, вероятно наложници на императора, които пиеха чай и весело бъбреха. Стигнаха до покоите на императрицата и придворната дама посочи към една дървена стойка, на която бе сложено пищно копринено кимоно в смарагдов цвят с везани розови лилии. — Това е вашият костюм — каза тя на Рейко. — Да ви помогна ли да се преоблечете?

— Не, благодаря, не е нужно — отвърна Рейко. Надяваше се да претърси стаите за някакви веществени доказателства. Придружителката кимна и се отдалечи, а Рейко изчака малко и се зае с опасната задача. Сърцето й биеше до пръсване от паника, защото не знаеше с колко време разполага преди завръщането на Асагао. При това дори не знаеше какво точно търси. Разумът й подсказваше да се съсредоточи върху писмата или други лични документи. Рейко прерови писалищните чекмеджета, шкафовете с лични вещи, един железен сандък, рафтовете с книги. Дъждът трополеше по керемидения покрив, вятърът довяваше далечни женски гласове. Рейко се отправи към спалнята. Отвори стенните шкафове за дрехи един по един — но нищо. Тичешком се върна в предната стая и започна да изследва съдържанието на тоалетката — ветрила, украшения за коса, стъкленици с грим… И тогава дръпна вратичката на едно отделение отстрани, което бе на равнището на лицето й. Лъхна я възкисел метален мирис, познат и обезпокоителен. Дъхът й секна. Надникна вътре, бавно протегна ръка към задната част. Пръстите й докоснаха мек плат. Изтегли го — бе вързоп от тежка коприна с многобройни кръпки, зацапан с изсъхнала кръв. Слисана, Рейко отвори вързопа и извади дамско кимоно и долна роба. От кръвта предните ръбове на дрехите бяха потъмнели. Нима Асагао е била облечена в тези одежди в нощта на убийството? И нима кървящият труп на Коное е опръскал полите й? Рейко поклати глава озадачена. Това бе улика, която пряко замесваше императорската съпруга в престъплението. Но защо Асагао не я е унищожила?

Тих звук от плъзгаща се врата стресна Рейко и я изтръгна от размислите й. Тя ахна, притисна дрехите до гърдите си, обърна се и видя Асагао. Срам и чувство за вина я заляха.

— Здравейте, госпожо Асагао — каза Рейко ведро. — Тъкмо се канех да пробвам костюма за пиесата… — императрицата не отговори. Цялата й жизненост бе изчезнала и сега приличаше на окаян призрак. Погледна Рейко така, сякаш не можеше да си спомни коя бе тази млада жена. — Ваше височество? — изрече Рейко озадачена. Погледът на Асагао се отмести към кимоната в ръцете на Рейко, след което се плъзна към изцапаните им с кръв поли. Странна смесица от неверие, ужас и отчаяние изпълниха очите й. Тя изхлипа едва чуто и се свлече на пода, заровила лице в шепите си.

Лятната буря обгърна храма Кодай във воали от струи дъжд. Сано усети, че някой застана до него. Извърна се и видя средна на ръст, около трийсет и пет годишна монахиня в широка сива роба.

— Аз съм Козери — каза тя. Тихият й глас отекна в сумрачната зала. — Искали сте да говорите с мен?

— Да — отвърна Сано и после огледа по-внимателно монахинята. Високото й чело и скули под обръснатия скалп бяха оформени съвършено. Кожата й бе с цвят на слонова кост и блестеше на светлината на лампата. Очите й бяха издължени полумесеци под тежки сънливи клепачи, усмихнатите й устни бяха пълни и чувствени. От възхита ударите на сърцето му и дишането му се ускориха. Тази неочаквана, чисто физическа реакция при вида на Козери го изненада. Бе смятал, че при възрастта му и след брака му не можеше да го плени повече красотата на никоя непозната. Прикривайки неудобството си, Сано се представи и каза: — За жалост имам лоши новини за вас. Бившият ви съпруг е мъртъв.

Козери се вцепени, усмивката й угасна и тя се извърна към олтара.

— Как е станало? — попита тя.

— Бил е убит — докато даваше подробности и обясняваше защо е дошъл, Сано отчете, че шокът на Козери изглеждаше напълно искрен. — Трябва да разговарям с вас за някои неща, които може би имат връзка с престъплението. Как се омъжихте за левия министър? — попита той и се премести по-близо до Козери.

— Аз съм от клана Наканоин, нисши благородници от куге. Когато станах на петнайсет години, се омъжих за един братовчед, но той почина. Коное беше вдовец и скоро след това се споразумя с родителите ми да се ожени за мен.

— А вие… с готовност ли приехте да се омъжите за него? — попита Сано, като се опитваше да се отърси от смущението, с което го изпълваше присъствието на Козери. Изпитваше към нея чисто сексуално желание. Но тя бе монахиня, потенциален свидетел в дело по убийство, а той имаше съпруга, която обичаше и желаеше! Откакто се бяха оженили, дори не забелязваше другите жени. Какво му ставаше сега?

Козери извърна поглед:

— Беше толкова отдавна… Когато влязох в манастира, загърбих миналото си.

— Обичахте ли левия министър? — попита той, а мислено си представяше мекотата на кожата и гъвкавостта на тялото й.

— Не — едва забележима усмивка повдигна ъгълчетата на устата й. — Бях на седемнайсет, а той — на трийсет и две. Никога не сме били близки…

— И не сте имали деца?

Руменина обагри матовия й тен.

— Коное имаше две големи дъщери… — Сано бе разговарял с тях, но те бяха със стабилно алиби и нямаше никакви видими причини да желаят смъртта на баща си. — А съпружеството ни трая само една година… Предполагам, просто не сме имали достатъчно време, за да създадем общо дете. Прекратих брака, защото реших да посветя живота си на своето духовно призвание.

— Имахте ли някакви други причини да напуснете левия министър?

— Не — отвърна Козери. — Той беше добър човек, стараеше се да ми даде всичко, което може да желае една съпруга.

Очевидно страстта в семейството е била едностранна. Изваждайки изпод кимоното си писмата, които бе намерил в къщата на Коное, Сано каза:

— Нека ви прочета нещо: „Как можа да ме напуснеш? Без теб всеки ден изглежда лишена от смисъл вечност. Духът ми е повален воин. Гняв разяжда любовта ми към теб като червеи в ранена плът. Копнея да те изтръгна от своенравния ти живот. Ще постигна своето отмъщение!“ — Козери потръпна. Тежките й клепачи се сведоха. — Това е написано от левия министър до вас — каза Сано. — Не сте ли го чели?

— Престанах да чета писмата му преди години. От храма връщаха писмата му неотворени — Козери зарови лице в шепите си. — Бях забравила какво представляват.

— Да, тонът им е яростен и злостен. Така ли се държеше с вас, докато бяхте женени? — Козери поклати глава и прокара треперещи пръсти по врата си. Сано почувства неустоимата съблазън, която излъчваше всеки неин жест, и проумя отчаяната решителност на Коное да я притежава. — Той… проявявал ли е към вас каквото и да било насилие?

— Никога — тя се извърна с лице към него. В очите й Сано съзря постепенно избистрящото се съзнание, че той е не само служител на бакуфу, но и привлекателен мъж. — Но левият министър смяташе, че може да притежава всичко, което пожелае, и не бе склонен да приеме поражението си… Съжалявах го.

— Значи сте доволна, че е мъртъв и повече няма да ви досажда.

Козери посрещна думите му с несигурна усмивка.

— Не бих пожелала ничия насилствена смърт. А и не съм имала достатъчно време да осмисля факта, че него вече наистина го няма.

— Кога го видяхте за последен път?

Тя се намръщи, полагайки усилие да си спомни.

— В началото на лятото, струва ми се. Влезе със сила в манастира, но стражите го изведоха навън.

Ако казваше истината, Козери нямаше мотив да убива Коное. Но пък петнайсет години в будистки храм предполагаха добра възможност за овладяване на киай.

— Тук монахините изучават ли шугендо^[1]? — попита Сано. Добре знаеше, че уроците и тренировките по шугендо включват техники за разчитане на чужди мисли, магически транс, психически контрол и киай.

— Да, практикуваме някои от методите, но само които са свързани с постигането на вътрешна хармония. Ние избягваме насилието и нямаме нужда от свръхестествени бойни умения.

Възможно ли бе Козери да е овладяла умението да убива с гласа си? Може би йорики Хошина грешеше, смятайки, че в нощта на убийството в императорския дворец не е имало външни лица? Докато я съзерцаваше, Сано осъзна още по-ясно колко силно го привлича. Несъзнателният й навик да се докосва предполагаше наслада на сетивата въпреки нейния избор да се откъсне от светския живот. Сано си представи сочното тяло, скрито под робата й. Разсеян от тези мисли, той зададе следващия си въпрос почти машинално:

— Един служител на левия министър е бил убит малко преди вие двамата да сключите брак. Можете ли да ми кажете нещо за това?

Премрежените очи на Козери проблеснаха:

— Спомням си смътно този инцидент. Но по онова време бях доста болна и съзнанието ми бе заето предимно със собствените ми страдания. Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Ужас и чувство за вина връхлетяха Сано; той почти не чу думите на Козери. Как можеше да пожелае друга жена, когато имаше Рейко? Пропускаше нещо важно, което бе забравил да попита Козери, но сега не можеше да се сети какво. Трябваше да излезе от това място, и то незабавно.

— Извинете — каза рязко и побягна от храма. Проливният дъжд бе намалял и вече само ръмеше. Сано вдъхна влажния въздух и се запита каква ли беше тази магия. После чу някой да го вика по титла. Видя един войник да бърза към него.

— Спешно съобщение за вас — каза войникът. — От съпругата ви.