Франсоа Вийон
Голямото завещание (7)

XLII–XLVI

XLII

Щом папа, крал или дофин,

износени в добра утроба,

багажа сдават до един

в житейската си тъмна доба,

че аз ли, скитник чиста проба,

не ще умра? Но моля Бог,

преди да ме натика в гроба,

да ми даде по-дълъг срок.

XLIII

Не е безкраен до разкош,

а преходен е този свят.

Ще минем всичките под нож —

това го знае и богат.

Утеха е, че бил е млад,

за стареца, изпаднал в смут,

но върне ли се той назад,

ще кажат всички, че е луд.

XLIV

И като просяк най-злочест

той търси във смъртта подслон,

че както вчера, тъй и днес

душата му е тъжен стон.

И често, тръгнал по наклон,

се случва да не знае срам —

погазил божия закон,

той себе си убива сам.

XLV

Чаровен бил е той, но днес

до простотия го докара —

не представлява интерес

една маймуна, щом е стара.

Мълчи ли — удрят го в кантара

и му погаждат номера,

обади ли се — му се карат

и викат, че е дал фира.

XLVI

От ревност старите жени

направо ги избива пот,

че младите във наши дни

живеят по-добър живот.

И влизат в спор: защо са плод

на толкоз стари времена?

Но Бог мълчи от своя свод,

да не е губеща страна.