Франсоа Вийон
Голямото завещание (29)

Балада за Дебелата Марго^[1]

Ако я любя и съм й слуга,

това доказва ли, че аз съм тъп?

За мене тя е нещо по̀ така,

защото тук е хвърлен моят пъп.

Човек убивам, но ви нямам зъб —

прекрачи ли кракът ви този праг,

ви храня и поя и давам знак

за туй-онуй, дорде се разплатим —

добре ли е, добре дошли сте пак

във тази дупка, дето я държим.

 

Но легне ли Марго без грош в ръка,

на всичко тя тогава дава гръб —

на мен пък ми е криво, че така

съвсем не виждам образа й скъп

и иде ми да ги изям от скръб

елека, роклята, корсета як —

не дава, „Антихрист!“ ми вика чак…

Духът й се оказва несломим,

дорде й фрасна аз един кривак

във тази дупка, дето я държим.

 

Кавгата се изнизва на шега

като пръдня от гащи. И по гръб,

от смях примира, рита тя с крака

и иска още моя образ скъп…

Заспиваме пияни — дъб до дъб,

но съмне ли се, със горещ тумбак

ме яхва тя — и пак, и пак, и пак…

Под нея проснат съм като килим —

от зор душата ми излиза чак

във тази дупка, дето я държим.

 

Във студ и зной развявам тук байрак

и има си гърнето похлупак,

йерархията тачим — мил и драг

отдолу си и трижди по-любим;

но и без капка чест да сме, все пак

живеем си живота (няма как!)

във тази дупка, дето я държим.