Франсоа Вийон
Голямото завещание (10)

LVII–LXIV

LVII

А пък съвета баладичен

на някогашната жена

записа моят писар личен

Фремен^[1] и сам си го призна.

Така че нямам аз вина

за разни мисли тесногръди…

Но зная истина една:

по писаря за мен се съди.

LVIII

Но и за влюбения мъж

едва ли има прокопсия —

безумно хлътнал, неведнъж

го спират с думи като тия:

„Абе направо остави я,

не падай ти на колене —

все ще ти върже тенекия

жена с такова реноме!…“

LIX

Обичат ли те за пари,

не може да е другояче —

ще им е смешно призори,

че твоята кесия плаче.

Щом искаш, с тях бъди, обаче

обичай ги през куп за грош

и знай: едната чест се тачи,

че тя е истински разкош.

LX

Не искам повод за протест

да давам аз във наши дни —

да търси днес едната чест

едва ли някой се свени.

Но да погледнем отстрани:

ще видим, дявол да го вземе,

че и безчестните жени

били се честни преди време.

LXI

Държали са си на честта,

че на честта се е държало —

била им е невинността

на тях присъща поначало,

дорде това невинно тяло

лаик ли, поп ли в страст безока,

ей тъй — за щяло и нещяло,

съвсем го тласне към амока.

LXII

Но както казва Грациан^[2]

във прословутия „Декрет“,

ако на страсти плащаш дан,

прави го само под секрет!

А има ли авторитет

една жена под свода син,

любовниците нямат чет,

че тя не може със един.

LXIII

Защо е тъй — се е разбрало.

Не накърнявам женска чест,

но знам, че всяко женско тяло

си гледа своя интерес.

Така е — вижда се и днес:

във Реймс, в Троа и в Лил дори,

ако са майсторите шест,

от трима те са по-добри.

LXIV

До лудост даже уязвим,

мъжът остава с пръст в уста —

жената чезне яко дим,

че си е волна птичка тя.

Убийствен лов е любовта,

така че ясно е защо

нашепва не една уста:

„Една наслада — мъки сто…“