Франсоа Вийон
Голямото завещание (28)

CXLV–CL

CXLV

Две-три присядат в двор на църква,

разстлали дългите си роби —

човек направо се побърква

от веселите им прокоби.

Дори и мъдрият Макробий^[1]

във чудо ще се види там,

че тези милинки особи

от нищо май си нямат срам.

CXLVI

На връх Монмартр^[2], че за девствен

отдавна той е набеден,

му завещавам връх мъжествен,

наричан връх Валериен;

и нека бъде опростен

от Рим за греховете черни,

та да се види някой ден,

че има монахини верни.

CXLVII

А на слугините чевръсти

във всеки дом (в среднощен час!)

да бъркат във меда със пръсти

от все сърце им давам аз;

и без да повишават глас,

та някой да не ги накаже,

във този много късен час

им давам да се любят даже.

CXLVIII

А за девойки с потекло

(с бащи, със майки и със лели!)

какво ли е добре дошло,

щом за каквото са копнели

слугините са им го взели?…

Но аз ще ги прилъжа тях

със разни врели-некипели,

разправяни им от монах.

CXLIX

А на монасите безчет,

макар и да са мъченици,

все нещичко им е наред

и като някои девици

със ококорени зеници

не гледат те на любовта,

така че тези хубавици

не ще останат с пръст в уста.

CL

А пък Дебелата Марго^[3].

това, което й се губи,

да вземе — знае от кого

(дорде съвсем го изкоруби!).

Обичам ласките й груби —

по-долу тя от мен не пада…

Тоз, който иска да я люби,

да каже следната балада.