Франсоа Вийон
Голямото завещание (15)

Балада за любимата^[1]

Фалшива хубост, плащайки ти дан,

разбрах коварството на любовта —

агонията в нейния капан

напълно съответства на страстта;

страдалното сърце го омота

омаята, която носи гнет —

а колко ли ще струва щедростта

да се спаси един нещастник клет?

 

Макар и другаде да бях желан,

аз се обрекох сам на участта,

робувайки до смърт на своя блян,

терзан да съм до смърт от любовта;

ала сърцето вече възропта —

безславно ли ще дойде моят ред,

или ще ме огрее милостта

да се спаси един нещастник клет?

 

Във времето безмилостно втъкан,

и твоят цвят ще чезне с младостта —

йеремиада с мирис на тамян

очаква всекиго, а старостта —

не би простила глупостта ти тя

да го изпуснеш тоя луд късмет:

докле е младост и кипи кръвта,

да се спаси един нещастник клет.

 

От Ваша милост — цар на любовта! —

очаквам аз да въдворите ред

и чул ви Господ златните уста,

да се спаси един нещастник клет.