Франсоа Вийон
Голямото завещание

I

На трийсетте прекрачил прага^[1],

преглътнах всякакъв позор.

Мъдрец ли? Шапката ме стяга,

че върху моя кръгозор

поупражни нелек надзор

отец Тибо от Осини^[2]…

Той светлост е за нечий двор,

но черен бе за моите дни.

II

Не ми е господ, ни владика,

че аз обора му да рия,

не съм му лика, ни прилика,

ни дивеч в негова кория.

Вода съм газил, без да пия,

аз цяло лято, Боже мил —

да сърба (ама че циция!)

каквото ми е надробил!

III

Потърсят ли теле под вола

и кажат, че кълна на глас,

против съм — истината гола

е в туй, че не злословя аз.

И ето — казвам го без бяс:

ужасно милостив бе той,

но Бог е затова над нас —

да му плати за всичко в брой.

IV

Ако пък бил е по-жесток,

отколкото се премълчава

от мене тук, то нека Бог

му вземе мярка по̀ такава.

Мен църквата ме поучава

да моля милост и за враг,

за туй позорната му слава

е, Господи, пред твоя праг.

V

Два заека с един куршум:

и Жан Котар^[3] във този миг

почитам също тъй наум —

алкохолик до католик!

Като фламандски еретик

(във Лил и във Дуе^[4] така е!)

държа зад зъбите език —

какво се моля, дявол знае.

VI

Молитвата ми е без мъст,

а щом си трая за злините

и всичко казвам с честен кръст,

ще си затвори той очите.

Псалтирът ми съвсем разшит е,

че пак стиха го вадя тук:

„Дано му бъдат кратки дните

и мястото му вземе друг!“

VII

Сина на Бога моля аз —

дано ми чуе той молбата,

че са във неговата власт

и тялото ми, и душата;

простил ми неведнъж вината,

аз него вечно ще го хваля

ведно със Майката пресвята,

а с тях, разбира се — и краля!

VIII

На Яков^[5] челядта безчет

и Соломоновата слава^[6]

да има кралят ни напет,

че той това го заслужава;^[7]

във свят, осъден на забрава,

да доживее този крал

(напълно ще му подобава!)

до възрастта на Матусал^[8].

IX

Деца дванайсет нека има

и всичките — с кръвта на крал;

да бъде той велик за трима,

какъвто бе самият Карл^[9];

като светеца Марсиал^[10],

епископ първи на Лимож,

накрая в рая този крал

да найде пълния разкош!

X

Безсилен съм, но в този миг

умът ми още е наред.

На Господ само съм длъжник.

И в плен — на моя мироглед.

Да бъде по законен ред

това, което завещая,

е волята ми на поет,

напълно спазил обичая.

XI

Написах всичко през шейсет

и първа. Бях затворник в Мьон.

Спаси ме кралят ни напет

и ме дари със небосклон.

Ще славя неговия трон,

че зная истина една:

дължа му най-смирен поклон —

не се забравя добрина.

XII

И всъщност болка, плач, беда —

ей тъй, листец подир листец —

ведно със мъка, скръб, вражда

на чувствата ми са венец;

в тях има повече живец

от книжни коментари, тоест

каквото пише като спец

към Аристотел Авероес^[11].

XIII

Във джоба без ези-тура,

бях се наситил на омраза.

Исус с ръката си добра

(съвсем като в библейска фраза!)

град толкоз хубав ми показа,

изпълнен със надежда свише…

Но вироглаво там да вляза,

аз знам, че лошо ми се пише.

XIV

Че аз съм грешник — знам, но Бог

не би ми пожелал смъртта;

към никой той не е жесток,

а вдъхва само доброта.

Умра ли в грях, на милостта

му се осланям — вярвам в Бога!

А щом ме мъчи съвестта,

на прошка да разчитам мога.

XV

Като в прочутия „Роман

за Розата“^[12] и аз с насмешка

да кажа тука съм призван:

докле е младост, няма грешка,

а ако има, е човешка,

че мъдростта е в старостта.

Но аз във тази въртележка

ще стигна ли до мъдростта?

XVI

Да кажем, че смъртта ми може

за вас да бъде като лек,

аз бих умрял, Велики боже,

че все живях на самотек.

Но знам, че жив или в ковчег,

еднакво мен не ме цените —

заради бедния човек

не мести никой планините.

XVII

При Александър, вожд велик,

довели като враг заклет

(и окован, и бит с камшик)

човек на име Диомед.

И ето: като пленник взет,

че е пиратствал по море,

дошъл и неговият ред —

най-строго съден, да умре.

XVIII

Попитал властелинът строг:

„Защо пиратстваш в този свят?“

Отвърнал онзи с глас висок:

„Защо ми казваш ти пират?

С черупка и с попътен глад

кръстосвам целия екватор —

да бях на армии богат,

бих станал също император.

XIX

Но моите шансове какви са,

когато зная, че така

съдбата лошо ме ориса,

а аз на нея съм слуга?

Утеха е за мен сега:

живееш ли мизерно днес,

изчезва всичко по̀ така,

че даже и едната чест.“

XX

А императорът тогаз

приключил спора с апостроф:

„Богат ще те направя аз,

животът ти ще стане нов.“

Така е. Само благослов

човешкото у нас разкрива —

Валерий^[14], римски философ,

разправя истини такива.

XXI

Пред император ей такъв

да можех аз да се помоля,

бих имал шанс от плът и кръв —

и ако в новата си роля

реша да грабя и да коля,

правете ме на пух и прах!

Човекът върши зло в неволя,

от глад вълкът не знае страх.

XXII

Тъгувам днес за мойта младост

(за възрастта на любовта,

когато аз изпитвах сладост),

но си отиде младостта.

Дали пеша си тръгна тя,

или на кон — е под въпрос.

Съвсем внезапно отлетя,

оставяйки ме гол и бос.

XXIII

Остави ме да чезна в мрака,

от смисъл всякакъв лишен,

като съвсем ненужна драка,

израснала на чужд терен.

Забравил своя дълг свещен,

готов да ме натика в гроба,

днес бяга ближният от мен,

че нямам пукнат грош във джоба.

XXIV

От упреци не ме е страх:

аз не наддадох на тегло,

продажен приживе не бях

заради някакво легло,

на хора с мойто потекло

не се оказах в тежест много;

а който не е вършил зло,

не трябва да се съди строго.

XXV

Обичах — вярно е това! —

и да обичам съм готов,

но тъжен, с куркащи черва,

щом стане дума за любов,

съвсем отслабва моят зов

и тъй понятно днес това е:

за сития е танцът нов,

че гладна мечка не играе.

XXVI

Да бях прилежен ученик,

несвил по кривата пътека,

днес нямаше да съм длъжник,

бих имал дом с постеля мека.

Но колко му е на човека,

не взел се овреме в ръце?!

Сега е късно, тъй че нека

се къса моето сърце!

XXVII

Мъдрецът, каза ми го той

(и аз му следвах мисълта!):

„Във свойта младост, сине мой,

отдавай се на сладостта!“

Но с туй не свърши мъдростта

очакваше ме друга фраза:

че младостта е суета,

мъдрецът също тъй ми каза.

XXVIII

Минават дни… Като при Йов^[15]

в платното нишката подскача.

А щом с платното е готов,

запалил стиска слама в здрача,

започва да гори тъкача

туй, дето тук-таме стърчи…

Не мога аз да се оплача —

смъртта и мен ще заличи.

XXIX

Мъжете где са отпреди,

които бяха в младостта

пред всички със едни гърди

и все със песен на уста?

Отнесе някои смъртта

и няма днес от тях следи —

да им е райска участта,

а Бог над живите да бди!

XXX

Успяха някои дори

да станат важни царедворци,

а други хляба без пари

го гледат само през прозорци,

пък трети — гиздави монаси! —

играят своите игри…

Седяхме уж на общи маси,

а днес иди ни разбери!

XXXI

На господарите ни кръста

от Господа е отреден —

и без да си помръднат пръста,

живеят те живот блажен.

А за бедняци като мен

едно търпение остана…

Докато други всеки ден

го прекаляват със прехрана

XXXII

Че пият вино, си личи,

месото го ядат със сос,

а за яйцата на очи

не го и правя на въпрос.

Не са като зидаря прост,

от помощ дето има нужда —

самички вдигат тост след тост

и плюскат те без помощ чужда.

XXXIII

Изглежда, че разгорещен

отбих от темата встрани —

не ми е писано на мен

да бъда съдник в наши дни

относно чуждите злини…

Да бди Исус Христос над нас

и нека да ме извини:

написаното писах аз.

XXXIV

Ще спра. Шегата настрана.

И даже давам дума мъжка.

Защо да местя планина,

когато може да се кръшка?

Беднякът, дето охка, пъшка,

като че ли му е горещо,

говори често без задръжка.

Или поне ви мисли нещо.

XXXV

Закърмен съм със неохота,

наследник съм на нищетата —

баща ми не видя в живота

и опакото на парата;

на дядо му Орас съдбата

преследва ни като прокоба —

ще ни извади Бог душата,

дордето ни натика в гроба.

XXXVI

Потърся ли за бедност лек,

крещи душата ми: „Позор!

Не се оплаквай, мой човек,

и от богатия Жак Кьор^[16]

си по-добре — не, няма спор;

макар облечен в шаяк груб,

си жив, наместо да си тор:

във гроб разкошен — жалък труп.“

XXXVII

Той беше важен господин,

а днес не е дори боклук.

Давид го казва в псалм един:

изстина мястото му тук…

Простете грешника неук,

ако ви дава пак урок —

оставям казаното тук

на всеки срещнат теолог

XXXVIII

Дете не съм (добре го зная!)

на ангел някакъв небесен.

Баща ми свърза двата края

и днес лежи във гроба тесен.

Ще се превърне всичко в плесен.

И мойта майка ще умре.

Синът й в този свят чудесен

едва ли ще е по-добре.

XXXIX

Аз знам, че бедни и богати,

и врагове по мироглед,

и мъдреци, и психопати,

велможи и слуги безчет,

жени с късмет и без късмет,

и с най-различна красота

не ще пропуснат своя ред

в обятията на смъртта.

XL

Умират Парис и Елена —

обречена е всяка плът.

Човек се гърчи в пот студена

от страх, че ще му спре дъхът.

Приключил с жизнения път,

той си отива от земята —

безпомощни са да го спрат

детето, братът и сестрата.

XLI

Премахва хубавия тен

смъртта — променя ни изцяло:

оклюмал нос и врат вдървен

(добре, че няма огледало!).

И теб ли, дивно женско тяло,

познало всеки миг щастлив,

те чака черно покривало?

Не влиза никой в рая жив.

Кажете ми в коя страна

е днеска Флора^[17], в Рим ценена,

Таис^[18], в чиято слабина

бе много сила изцедена,

и Ехо^[19] — с хубост вкаменена, —

от шепот даже уязвена?

Къде си днеска, лански сняг?

А Елоиза^[20]? Тя узна

мълвяща край безкраен бряг,

цената си зарад химена —

кастрираха го без вина

и расо Абелар надена…

А тази, с толкоз власт дарена,

че Буридан^[21] по неин знак

в чувал да бъде хвърлен в Сена?

Къде си днеска, лански сняг?

И Бланка^[22], лилия една

със глас на мамеща сирена,

и Жана^[23], храбрата жена,

в Руан на клада изгорена,

Алис^[24], за рицаря мишена,

и Берта с мощния си крак^[25] —

къде са, Дево пресвещена?

Къде си днеска, лански сняг?

Но, Ваша милост, седем дена

да търсите — и пак, и пак

ще се завръщате с рефрена:

къде си днеска, лански сняг?

Къде е папа Каликст Трети^[26],

години четири успял

със ореола си да свети;

Алфонсо^[27] — арагонски крал,

бурбонският владетел Шарл^[28],

Артюр^[29] със острите си пики,

Шарл Седми^[30], милости раздал?

Къде си днеска, Карл Велики?

Шотландецът^[31] къде ли свети,

лицето си със кръв налял

(на аметист за амулети

той беше заприличал цял!);

къде е кипърският крал^[32],

испанският^[33]… дали, с вериги,

сега е жив, или умрял?

Къде си днеска, Карл Велики?

Мълча и всеки ще усети —

светът отива на провал.

Умират и крале напети —

и няма лек, и няма жал.

Та питам: кой би разпознал

посред тълпите разнолики

и Ланселот^[34], бохемски крал?

Къде си днеска, Карл Велики?

Геклен^[35], Беро^[36] са вече кал

(сега над тях звънтят мотики!)

и Д’Алансон^[37] е без кинжал…

Къде си днеска, Карл Велики?

И папата с одежда свята

(с епитрахил и със стихар)

беля си взима на главата,

подобно всяка земна твар —

и той във този свят, макар

да има вид на чародей,

умира като прост клисар,

че тленното го вятър вей.

И император, цял в позлата —

в Константинопол господар,

и френски крал с душа богата,

в прослава божия със жар

издигнал не един олтар,

дори във своя апогей

не могат да намерят цяр,

че тленното го вятър вей.

И син, получил от бащата

Виена и Гренобъл в дар,

и рицар, с тежък меч в ръката

най-смел бургундски господар,

подобно кой да е коняр

преял и пил като злодей,

ги чака черният кошмар,

че тленното го вятър вей.

Смъртта не гледа кой е цар

и кой е приживе плебей,

а мери със един кантар,

че тленното го вятър вей.

XLII

Щом папа, крал или дофин,

износени в добра утроба,

багажа сдават до един

в житейската си тъмна доба,

че аз ли, скитник чиста проба,

не ще умра? Но моля Бог,

преди да ме натика в гроба,

да ми даде по-дълъг срок.

XLIII

Не е безкраен до разкош,

а преходен е този свят.

Ще минем всичките под нож —

това го знае и богат.

Утеха е, че бил е млад,

за стареца, изпаднал в смут,

но върне ли се той назад,

ще кажат всички, че е луд.

XLIV

И като просяк най-злочест

той търси във смъртта подслон,

че както вчера, тъй и днес

душата му е тъжен стон.

И често, тръгнал по наклон,

се случва да не знае срам —

погазил божия закон,

той себе си убива сам.

XLV

Чаровен бил е той, но днес

до простотия го докара —

не представлява интерес

една маймуна, щом е стара.

Мълчи ли — удрят го в кантара

и му погаждат номера,

обади ли се — му се карат

и викат, че е дал фира.

XLVI

От ревност старите жени

направо ги избива пот,

че младите във наши дни

живеят по-добър живот.

И влизат в спор: защо са плод

на толкоз стари времена?

Но Бог мълчи от своя свод,

да не е губеща страна.

XLVII

И сякаш чувам песента

на хубавата продавачка —

как, жалейки за младостта,

нарежда като оплаквачка:

„О, старост — безнадеждна крачка,

съвсем ще грохна може би…

Съдбата толкова ме смачка —

защо поне не ме уби?

XLVIII

Красива бях, ала живота

направо всичко ми отне.

Търговец или поп с охота

ми падаха на колене,

че всеки мъж със портмоне

таеше някаква надежда.

А днес съм сякаш сред свине —

и просякът не ме поглежда.

XLIX

Отказах аз на не един

(в което нищо умно няма!)

заради онзи кучи син,

с когото исках да сме двама.

Обичах го с любов голяма —

дано го огън изгори

за туй, че гледаше с измама

да пипне моите пари.

L

И даже не обелвах зъб,

започнеше ли да ме рита —

бях вечно просната по гръб,

че той не знаеше насита,

пък аз забравях, че съм бита,

щом трябваше да се отдам…

Но можех ли да съм честита

при толкоз грях и толкоз срам?!

LI

Откакто се помина той,

години трийсет са това —

днес бръчките ми нямат брой,

а имах плът, и то каква!

Краката ме държат едва,

към нищо вече нямам вкус

и аз извръщам с гняв глава —

да се погледна ме е гнус.

LII

Къде ми е добрият тен,

косите — с мирис на поле,

и онзи поглед вдъхновен,

от който да ви стане зле;

къде е милото носле,

къде са нежните ушички

и веждите като криле,

и устните ми — блян за всички?

LIII

Къде са сочната ми плът

и кожата ми от коприна,

ръце и рамене, и гръд,

които можеш ли подмина?

Ала година след година

с мен времето се подигра…

Къде е китната градина

сред прелестните ми бедра?

LIV

Набръчках се и побелях,

а погледът, до вчера жив,

не тласка никого към грях,

защото е съвсем мъглив;

сама със този лайтмотив,

че хубостта ми отлетя,

се гледам днес: носът ми — крив,

беззъба — моята уста.

LV

Човешка хубост е това,

назад не мога да се върна —

трепери моята глава,

гръдта увисна като бърна,

не мога нищо да прегърна

и всички напъни са жалки,

градината съвсем посърна

сред тия пилешки пищялки.

LVI

Тъй за добрите времена,

които винаги ще тача,

подвила кротко колена,

и аз, глупачката, ви плача.

Но както огънят във здрача

ту лумва или пък изтлява,

човек не знае неудача

или пък тъне във забрава.“

Включете в личните си сметки

съвета, който ви се дава,

блондинки или пък брюнетки:

в посока дясна или лява

жената трябва да си шава,

че кой ли вече не разбра —

за нищо старостта не става,

не струва пукната пара.

Помнете, стоки, щом сте редки:

до време всичко се продава.

И най-красивите кокетки

ги чака участ ей такава:

слугини — поп да ги опява!

Излезете ли от игра,

това, което ви остава,

не струва пукната пара.

Катринки мили и Жанетки,

веднъж живота ви се дава —

не късайте след мъж подметки,

щом иска да ви оковава.

Едната хубост си минава,

остава динена кора…

И никаква си стара слава

не струва пукната пара.

Не, няма милост, а забрава.

Животът тъй ме преора —

каквото днес ми се отдава,

не струва пукната пара.

LVII

А пък съвета баладичен

на някогашната жена

записа моят писар личен

Фремен^[39] и сам си го призна.

Така че нямам аз вина

за разни мисли тесногръди…

Но зная истина една:

по писаря за мен се съди.

LVIII

Но и за влюбения мъж

едва ли има прокопсия —

безумно хлътнал, неведнъж

го спират с думи като тия:

„Абе направо остави я,

не падай ти на колене —

все ще ти върже тенекия

жена с такова реноме!…“

LIX

Обичат ли те за пари,

не може да е другояче —

ще им е смешно призори,

че твоята кесия плаче.

Щом искаш, с тях бъди, обаче

обичай ги през куп за грош

и знай: едната чест се тачи,

че тя е истински разкош.

LX

Не искам повод за протест

да давам аз във наши дни —

да търси днес едната чест

едва ли някой се свени.

Но да погледнем отстрани:

ще видим, дявол да го вземе,

че и безчестните жени

били се честни преди време.

LXI

Държали са си на честта,

че на честта се е държало —

била им е невинността

на тях присъща поначало,

дорде това невинно тяло

лаик ли, поп ли в страст безока,

ей тъй — за щяло и нещяло,

съвсем го тласне към амока.

LXII

Но както казва Грациан^[40]

във прословутия „Декрет“,

ако на страсти плащаш дан,

прави го само под секрет!

А има ли авторитет

една жена под свода син,

любовниците нямат чет,

че тя не може със един.

LXIII

Защо е тъй — се е разбрало.

Не накърнявам женска чест,

но знам, че всяко женско тяло

си гледа своя интерес.

Така е — вижда се и днес:

във Реймс, в Троа и в Лил дори,

ако са майсторите шест,

от трима те са по-добри.

LXIV

До лудост даже уязвим,

мъжът остава с пръст в уста —

жената чезне яко дим,

че си е волна птичка тя.

Убийствен лов е любовта,

така че ясно е защо

нашепва не една уста:

„Една наслада — мъки сто…“

Отдайте се на любовта,

че сладостта й няма мяра!

Но луд до глупост от страстта,

човек накрая сам ще вкара

вълка във своята кошара:

Самсон^[41] остана без коси,

а Соломон^[42] — лишен от вяра.

Орфей, певец на древността,

свирач на лира и фанфара,

пред ада Цербера видя:

четириглав го чака звяра…

А Нарцис в знойната омара

сред глъбините угаси

на своята любов пожара.

Щастлив е, който се спаси.

Сарданапал^[43], със лекота

заграбил Крит, но роб на чара,

във прежда цял се омота —

като жена се издокара;

Давид, пророк от ера стара,

в съблазън (боже опази!)

забрави за едната вяра.

Щастлив е, който се спаси.

Амнон^[44] закона на кръвта

Щастлив е, който се спаси.

погази в пристъп на поквара —

насила той отне честта

на своята сестра Тамара;

а Ирод на разврат в разгара

Йоан Кръстител порази —

това е истина прастара.

Щастлив е, който се спаси.

Отварям и за мен уста:

като парцал във мътна бара

захвърлен бях от любовта —

до тази участ ме докара

Катрин^[45] със свойта изневяра

(с Ноел^[46] понеже ме вбеси,

Ноел ще изяде шамара!).

Щастлив е, който се спаси.

Във възрастта на младостта

не се прощава надпревара,

на тази вещица — страстта! —

не стихва никога пожара;

до лудост завладян от чара

и в плен на женските коси,

тежко му, който хваща вяра!

Щастлив е, който се спаси.

LXV

Ех, тази, на която аз

й служих честно нощ и ден

(и се измъчвах до захлас,

напълно обезобразен!),

да беше казала на мен

какво ли всъщност иска тя,

не бих търпял подобен плен

във мрежите на любовта…

LXVI

Щом исках да й кажа нещо,

готова бе да слуша тя,

но с мен не спореше горещо,

а ми търпеше близостта;

почти докосвах със уста

ухото й във късен час —

говорех хиляди неща

и се самозалъгвах аз.

LXVII

Тя ми втълпяваше каквото

си иска, докато ме сплеска:

че черна пепел е брашното,

а шапка — дамската прическа,

че всяко днеска е нощеска,

а епекът е всъщност дюсе…

(Направо те обзема треска,

ако лъжецът е изкусен!)

LXVIII

Че небосводът е тава,

а облакът — парче джолан,

картофът — лукова глава,

а карфиолът — патладжан;

че е бесилото гердан,

а джепането — шарен боб,

че всеки трезвен е пиян

и офицер е всеки поп.

LXIX

Любов-измама! Неведнъж

изпод носа ми се изниза.

Едва ли може някой мъж

да й надвие на каприза.

По долни гащи и без риза

мъжът е смешен в този свят —

изобщо в сметките не влиза

един любовник непризнат.

LXX

Отрекъл любовта, с омраза

я предизвиквам на двубой.

Смъртта чрез нея ми показа,

че хич, уви, не съм от сой.

Прибран е инструментът мой —

насвирих се и се напях.

Знам: влюбените нямат брой,

но вече аз не съм от тях.

LXXI

Надул се като млад петел,

да чака друг плода на рая!

Преследвайки едната цел,

по тази точка ще си трая.

Попитат ли защо нехая

и хуля разни женски двори,

ще кажа: който вижда края,

е в правото си да говори.

LXXII

Не вярвам вече в чудеса

и в разрез със добрия тон

като монашески раса

са храчките ми. Жанетон^[47]

ме има за бракуван кон…

Но как ли да се разберем?

Гласът ми е сподавен стон —

изкукуригал съм съвсем.

LXXIII

С омразата на Так Тибо^[48]

бях хвърлен във вода до гуша

от Д’Осини. Свит на кълбо,

проклинах кривата си круша.

Студен за мене беше душа

и да се моля нямам глас —

дай боже Господ да се вслуша

в това, което мисля аз!

LXXIV

На Д’Осини не мисля зло,

ни на наместника му стар,

което е добре дошло

и за добрия му стражар.

Докато ми е господар

Робер^[49], палачът най-велик,

на тази Троица със жар

ще бъда предан еретик.

LXXV

Добре си спомням (ха на бас!)

туй, дето с моята ръка

през петдесет и шеста аз

написах просто ей така.

Но „Завещание“ сега

наричат го и млад, и стар…

Не, няма място за шега —

човек не си е господар.

LXXVI

Да ме съзре разколебан

едва ли някой ще дочака —

милея за Перне Маршан^[50],

наричан още Копелдака:

на този сводник, свикнал с мрака,

си давам старите рогозки,

че много жули камънака

при сексуалните обноски.

LXXVII

Да вземе някой своя дял,

знам, пътищата са нелеки —

ще трябва да се е разбрал

с наследниците мои преки.

Кои са те? Душици меки:

Моро^[51], Провен^[52], Робен Тюржи^[53] —

зарад паричките ми всеки

от тях до мен се приближи.

LXXVIII

Не искам нищо тук, освен

да завещая всичко аз —

ако не е заспал, Фремен

очаква този важен час.

Ще сторя всичко зарад вас,

без да изпадам в самохвалство

дано се чуе моят глас

из цялото ни френско кралство!

LXXIX

Сърцето слабо бие в мен,

едвам отварям аз уста:

„Седни край моя нар, Фремен,

тъй както сме сами в нощта!

Вземи мастило и листа,

с перото бързай ти безспир —

записвай всичките неща,

че аз започнах най-подир…“

LXXX

Молбата ми под свода син

е към Троѝцата света̀,

че не един човешки син

е бил спасен от гибелта…

Но май е грешна участта

човек да си живее все

със вярата, че след смъртта

в небето ще се възнесе.

LXXXI

Умрем ли, удряме на камък —

започва адът ни жесток:

и тяло, и душа сред пламък

заплащат всеки свой порок.

Но не важи такъв урок

за някой важен душевадник,

че патриарх или пророк

не би опарил своя задник.

LXXXII

Попитат ли ме: „Кой ти дава

да ги разправяш ти такива?

На теолога подобава

подобни тези да развива!“,

разказвам притчата правдива,

изписана във храма наш:

беднякът Лазар си почива,

а ври в казана богаташ…

LXXXIII

Но пламне ли на Лазар пръста,

от жажда повече ще страда

богатият — устата тлъста

ще моли жадно за пощада…

Но който е пропил с наслада

дори и долните си гащи,

не би намерил място в ада

за нуждите си належащи.

LXXXIV

Във името на Господ-бог

и Богородицата свята

да бъде словото урок,

от мен изнесен в нищетата!

Не й е леко на душата,

че не е мъка ден до пладне.

Започвам да редя словата —

на всеки нещо ще се падне…

LXXXV

И тъй: душата си нещастна

аз давам, както си е ред,

на Девата ни най-прекрасна,

прочута с милостта си вред.

Че не един нещастник клет

е вярвал в този ореол

и най-подир е бил приет

с любов край божия престол.

LXXXVI

На майката земя се пада

да завещая мойто тяло,

макар и червеят да страда,

понеже е изпосталяло…

Но тържествува като цяло

тук истината вездесъща:

нали от кал е всяко тяло,

накрая пак в калта се връща.

LXXXVII

За мен бе повече от татко

Гийом Вийон^[54], учител мой,

че като майка нежно, сладко

изцяло ме отгледа той.

Спасил ме неведнъж от бой,

при него — ако друго не —

поне се радвах на покой,

когато бях на колене.

LXXXVIII

На него аз оставям в дар

романа си прочут „Пръднята

на дявола“^[55], преписан с жар

от Табари^[56], раздул нещата.

Надникне ли се във листата,

се вижда, че е труд нелек —

дори на тема най-позната

се сблъсква с трудности човек.

LXXXIX

А мойта майчица нещастна,

подвластна на съдба нелепа,

да моли Девата прекрасна,

че стискайки душата в шепа

(дори да се чернее крепа,

а пък сърцето да се вайка!),

за нас е Девата подкрепа —

за мен и бедната ми майка.

Майко на небето и земята,

в твойта власт е пъклената кал,

имай милост и към мен, горката

отреди ми милосърден дял,

по-далеч от мъки и печал.

Щедростта ти, наша майко, зная,

даже грешница отвежда в рая

(колкото това да ми личи!).

Аз със думите не си играя —

с тази вяра ще склопя очи.

Помоли сина си, майко свята,

и към мене да изпита жал,

както във Египет^[57] към жената,

както и към Теофил^[58], продал

своята душа и тъй живял

в сговор с дявола. Но не желая

като него горко да се кая —

колкото на мен да ми горчи,

черквата ще славя аз докрая:

с тази вяра ще склопя очи.

Стара съм, неука — в нищетата

даром нищо Бог не ми е дал.

В черквата ме гледат от стената

раят с арфа, лютня и цимбал,

но и пъкълът със вряща кал.

В страх от ада всеки търси рая —

дай ми, Дево, радост като тая,

дето грешника ще насърчи

да избегне всяка зла омая:

с тази вяра ще склопя очи.

Всемогъща, свята Дево, зная:

И Исус е пренебрегнал рая,

йезуитщината най-накрая

от земята ни да заличи;

на колене искам да призная,^[59]

даже и горчив да ми е пая:

с тази вяра ще склопя очи.

XC

Какво да дам на мойта Роза^[60] —

сърце или пък черен дроб?

Не иска тя такава проза,

а да си плащаш като поп.

Но как ли като предан роб

да пълня нейната кесия,

когато даже в своя гроб

сега лежа на вересия?!…

XCI

Достатъчно си има тя

и хич не ме е грижа мен.

Намъчих се във любовта,

но вече съм съвсем студен,

за да задирям нощ и ден

като Мишо Футер^[61] жените —

той бе любовник вдъхновен,

но също днес добре зарит е.

XCII

Дължимото на любовта

отдавам, но съвсем не крия,

че на жената низостта

погуби всичко в мен самия.

(Не знам от нейната магия

да е пострадал някой друг,

но се кълна в света Мария,

че няма нищо смешно тук!)

XCIII

На нея като дар желан

една балада в полумрака

й пращам по Перне Маршан,

наричан още Копелдака —

пък нека той да я причака,

за да й каже с мазен глас,

като я спипа в храсталака:

„При теб, мръснице, идвам аз!“

Фалшива хубост, плащайки ти дан,

разбрах коварството на любовта —

агонията в нейния капан

напълно съответства на страстта;

страдалното сърце го омота

омаята, която носи гнет —

а колко ли ще струва щедростта

да се спаси един нещастник клет?

Макар и другаде да бях желан,

аз се обрекох сам на участта,

робувайки до смърт на своя блян,

терзан да съм до смърт от любовта;

ала сърцето вече възропта —

безславно ли ще дойде моят ред,

или ще ме огрее милостта

да се спаси един нещастник клет?

Във времето безмилостно втъкан,

и твоят цвят ще чезне с младостта —

йеремиада с мирис на тамян

очаква всекиго, а старостта —

не би простила глупостта ти тя

да го изпуснеш тоя луд късмет:

докле е младост и кипи кръвта,

да се спаси един нещастник клет.

От Ваша милост — цар на любовта! —

очаквам аз да въдворите ред

и чул ви Господ златните уста,

да се спаси един нещастник клет.

XCIV

А пък на Итие Маршан^[63],

комуто във предсмъртен час

оставих меча си кован,

добавям десет стиха аз,

та да опява с пълен глас

и в музикален съпровод

една любов, която с нас

се подигра за цял живот.

Смърт, ужасно наранен,

че ми грабна любовта,

викам с пяна на уста…

Друго не целиш, освен

да ме видиш тъй сломен,

но какво ти стори тя,

                                Смърт?

Бяхме двама всеки ден —

в нас едно сърце туптя…

Но лишен от любовта,

няма днес живот за мен,

                                Смърт!

XCV

Пък Жан Корню^[64] желая аз

натясно още да го хвана,

че в дните трудни час по час

е бъркал с пръст във мойта рана.

Една градина ми остана

от прокурора Бобиньон^[65]:

вратата къщна — разкована,

съвсем несигурен подслон…

XCVI

Поради липса на врата

живеех като колец гол.

И птичка там не прелетя —

умря ми не един сокол.

Над всичко като ореол

висеше шперцът — знак красив,

та който тук ме е забол,

да знае, че съм още жив.

XCVII

А тъй като в очите с влага

жената на Дьо Сент Аман^[66]

ми връчи просешка тояга,

го пращам аз от хан във хан,

че там го чака дар желан:

при „Коня бял“^[67] (понеже стар е!) —

една кобила с кръшен стан,

а пък при „Мулето“ — магаре.

XCVIII

Щом на вината ми държи,

оставям на Дени Еслен^[68]

във хана на Робен Тюржи

сто бъчви вино с цвят червен.

Но прекали ли някой ден,

сложете в бъчвите вода,

че на вина попаднал в плен,

човек изчезва без следа.

XCIX

Като на Итие Маршан

и на Шарьо^[69], защитник пръв,

оставям меча си кован,

пък да му търси той калъф.

Понеже неведнъж със стръв

за мен пледирал е служебно,

прибавям грош (и то какъв!),

изцяло развален на дребно.

C

На прокурора Фурние^[70]

оставам предан до захлас

(ще бръкна в мойто портмоне

и ще му кажа „Здрасти“ аз) —

спасявал ме е в труден час

и — слава богу! — доста вещо…

Ще рухне правото у нас,

не го ли подпомогнем с нещо.

CI

А пък „Голямото стаканче“^[71]

Жак Рагие^[72] от мен да вземе —

това добре познато ханче

ще го лиши от всяко бреме:

и панталона му ще снеме,

с което ще е порицан,

че падаше от свойто стреме

без мене във „Шишарка-хан“.

CII

На Меребьоф с Дьо Лувие^[73]

не завещавам крава, вол,

че те са хора с битие,

а не родени в някой дол.

Затуй им давам по сокол —

прииска ли им се рагу,

на лов да идат! Дивеч — бол

при кебапчийката Машку^[74].

CIII

Робен Тюржи да дойде сам

при мен, ще му платя във брой

(къде ми е домът, не знам —

дано е ясновидец той!).

Ще му отстъпя поста мой

съветник градски в тези дни…

Да лъжа тъй без миг покой,

научиха ме две жени.

CIV

Със дивна хубост са и двете,

а станът кръшен — прословут

(в Бретан и в Поату мъжете

изпадат постоянно в смут!),

но хич не си правете труд

да ви призная где са днес,

че аз не съм чак толкоз луд

да кажа техния адрес.

CV

Жан Рагие^[75], един от тези

дванайсет стражници, които

се подвизават по трапези,

да се оплеска най-честито

с омлетите и малебито

на прокурора Дьо Байи^[76],

а от чешмяното корито

на воля да се напои!

CVI

И на глупците Краля наш

почитам, казвайки „Бонжур!“ —

за неговия антураж

му давам аз Мишо дю Фур^[77].

Такъв изискан чукундур

се ражда рядко в този свят

и трябва да си трижди щур,

за да го имаш за събрат.

CVII

А ето че на боен ред

сега е стражата парижка —

Дени Рише и Жан Валет^[78]

да дойдат във войнишка нишка!

Ще дам на всеки по каишка,

та шапката си тъй да мъкне,

че инак, казано с въздишка,

на всеки шапката ще хвръкне…

CVIII

И пак се връщам към Перне

Маршан, наричан Копелдака —

да вземе той от мен поне

туй, за което толкоз чака:

със картите му давам в мрака

и трите си фалшиви зара…

Но пръдне ли от зор дъртака,

кълна го треска да прекара!

CIX

А пък Шоле^[79] като бъчвар

не искам все да се измъчва —

за него си е цял кошмар

да прави бъчва подир бъчва…

Лионска сабя му се връчва,

по-тежка даже и от чук,

с което му се препоръчва

да вдига шум по начин друг.

CX

Льо Лу^[80], живял със много чар

сред боклукчийски миризми,

дарявам с куче-кокошкар,

че той нагоре се стреми…

Не спирам аз дотук, ами

прибавям и едно палто —

понеже му е доземи,

ще скрие краденото то.

CXI

На Жан Мае^[81], палача мил

и ювелир върху дръвника,

му давам малко джинджифил,

та да го слага под езика

на жертвата, за да не вика,

щом почне да я шиба яко,

че всеки подир сто камшика

си казва майчиното мляко…

CXII

Да включат в своето меню

шест вълка, давам като брат

на капитана Жан Риу^[82]

и стрелковия му отряд —

налегне ли ги страшен глад,

да си ги сготвят в този студ,

че на един такъв обяд

ще се зарадва всеки луд.

CXIII

А и обяд с месо такова,

знам, повече ще им се нрави,

отколкото пред служба нова

да вземат те да чакат прави.

Разкъсани от вълкодави,

за вълците не се тревожа,

че знам и как калпак се прави

от хубавата вълча кожа.

CXIV

А Робине Траскай^[83], че с мъка

във кариерния процес

не щъка като пъдпъдъка,

а в кариер препуска днес,

дарявам този главорез

с гаванката ми от детинство —

тя представлява интерес

за всяко свястно домакинство.

CXV

Оставям на Перо Жирар^[84]

два калайдисани легена —

във Бург на Рейн е той бръснар

и дейността му е ценена.

Там бях със мисия блажена

преди години шест приет —

живях и плюсках седем дена

със абатисата Югет^[85].

CXVI

А пък на тази братска сган

от монахини и монаси

(и във Париж, и в Орлеан —

сган тъпа и не знам каква си!),

пред техните добри стомаси

принасям в жертва „поп чорба“,

пък после нека у дома си

да го ударят на молба.

CXVII

Не е от мене всъщност дарът,

но божи дар е за чадата,

които — слава богу! — карат

със името му на устата…

Живее с вярата си свята

монахът в днешния Париж:

щом любиш някому жената,

ти за мъжа й се косиш!

CXVIII

Какво, че Жан дьо Пулию^[86]

надигна срещу тях глава —

самичък после се оплю

и публично се разрева!

Какво, че с всякакви слова

в роман осмя ги Жан дьо Мьон^[87]?

Да тачим църквата — това

си е за църквата закон.

CXIX

Отстъпвам също примирен

аз, нейният служител верен,

понеже бил съм нощ и ден

към църквата добронамерен.

Но трябва да си доста скверен,

та честни хора от амвон

да обявиш с глас лицемерен

днес вън от всякакъв закон.

CXX

А кармелитът Бод^[88] с наслада

най-нужното от мен да вземе —

нелека участ му се пада,

ако без меч е и без шлем е,

че Дьо Тюска^[89] ще му превземе

крайманастирския бардак…

Държи ли се на свойто стреме,

е дявол Бод, и още как!

CXXI

А на Ришар дьо ла Палю^[90],

понеже с восък е олят,

като че ли муха го плю,

си давам личния печат.

В епархията е признат

Ришар за писар най-чевръст —

дай боже с този занаят

във всичко той да има пръст!

CXXII

На всеки седнал индивид

във счетоводния хамбар

ще облекча със стол пробит

хемороидния кошмар,

ако по обичая стар

се слиса с по-голяма глоба

Масе^[91] — онази жалка твар,

която ми опразни джоба.

CXXIII

А Франсоа дьо ла Вакри^[92],

това съдебно протеже,

че не един човек затри —

от мен да наследи въже.

Щом той от своето чердже

на кон качи се, почна бясно

и пред жени, и пред мъже

да хули свети Гьорги гласно.

CXXIV

На следователя Лоран^[93]

(ах, колко взорът му червен е —

баща му сигурно пиян

е съумял да го зачене!)

чифт гащи давам аз от мене…

Дали са чисти — е въпрос,

тъй както: где ли да се дене

човек, във всичко щом е бос?!

CXXV

На моя съдник Жан Котар,

помагал ми във нищетата,

длъжник съм грош — дългът е стар

(виновна бе една позната!);

та тук е място за отплата:

видял душата му как литва

покой да търси в небесата,

написах следната молитва…

Отче Ной, дарил ни със лозята,

Лот^[94], преспал (опит с горчив пелин

с дъщерите си във пещерата,

за да има всяка после син,

виночерпецо Архитриклин^[95],

в Кана Галилейска пръв кръчмар,

помолете се като един

за душата на добрия Жан Котар!

Беше той ценител на вината,

познавач изтънчен, много фин —

нямаше значение цената,

тръгнеше ли да избива клин;

не изтръгна даже исполин

чашата му, стискана със жар —

помолете се под свода син

за душата на добрия Жан Котар!

Често да не го държат краката

аз съм виждал този господин,

имаше цицини по главата —

спомням си за случай не един;

във компания и сам-самин

беше той на къркането цар —

да се молим според сан и чин

за душата на добрия Жан Котар!

Ваша милост, вечно с вик един

„Дайте вино да гася пожар!“

във живота нямаше амин

за душата на добрия Жан Котар.

CXXVI

Понеже вече нямам време,

а и представа от живота,

младокът Мерл^[96] от днес да вземе

да ми поеме оборота!

На близък и на чужд с охота

кон за кокошка той да дава,

че влюбеният във живота

такава радост заслужава.

CXXVII

Научих аз, че моите трички

деца на бедността^[97] без мен

растат пред погледа на всички

и поумняват ден след ден.

Едва ли някой друг, освен

тях, тъй усърдно днес се труди.

И най-големият кретен

не би помислил, че са луди.

CXXVIII

При Ришие^[98] ли ще сполучат,

изучил не едно момче?

Ще си дадат ли труд да учат?

Да дават, хич не ги влече…

Умът им, зная, ще сече,

тъй както се секат пари.

Не може да се отрече:

ще са отличници дори.

CXXIX

Да учат ли? Такъв регрес

не мисля, че им пожелах.

На кредит кредото е днес —

в очите детски хвърлен прах.

Разделям плаща си пред тях —

с продадената половина

ще влезе лесно всеки в грях,

тъй както в младостта мнозина.

CXXX

Желая аз — и още как! —

да бъдат в крак с добрите нрави —

и с пръчка да ги бият чак,

ако остават твърдоглави,

ще късат нервите ви здрави

с „Какво? Не съм… Не, аз не бях…“

И хората ще бъдат прави,

че много си ги бива тях.

CXXXI

Не съм забравил Дьо Витри,

не съм забравил и Котен^[99] —

на тези две чада добри

отдавна аз съм задължен,

но казах им, че не от мен

паричките (дали ме чуха?)

ще си получат някой ден,

ами от тоя, дето духа.

CXXXII

Макар че палави са те,

от друго нямам миг покой,

че знам: щом минат трийсетте,

ще станат други, боже мой.

Дори с белите си безброй

добри са днес и ще е грях

да вдигнете ръка за бой —

големи хора дремят в тях.

CXXXIII

Дочуят ли монетен звън,

ще бъдат винаги нащрек,

а щом не карат зимен сън,

и джобът няма да е лек…

Добре е младият човек

да бъде буден в младостта —

преди да легне във ковчег,

ще си подремне в старостта.

CXXXIV

За тях и в църквата света

молба от мен ще се открие.

Не оценят ли щедростта,

дръпнете им ушите вие!

Все някой, знам, ще ми натрие

носа, че давам пет пари,

ала такива сме си ние

към непознатите дори.

CXXXV

Мишо Кюл д’У^[100] с Шарло Таран^[101]

с какво ли аз да ги подхвана?

Сто су да хвърля с щедра длан,

за тях ще е небесна манна…

И чифт обувки ми остана —

обуят ли ги, нямам други,

но нека ходят с тях при Жана^[102]

или при своите съпруги.

CXXXVI

На властелина Дьо Грини^[103]

(с Бисетр, крепост тъй значима!)

му давам кулата в Бийи,

пък ако тя прозорец има,

да се потруди и за трима,

но да я стегне някой ден —

пари на заем той да взима,

обаче да не търси мен.

CXXXVII

На Дьо ла Гард^[104], Тибо… Тибо ли?

Сгреших. Та той се казва Жан.

Какво да дам? Май все неволи

останаха на преден план.

От мен да мине: в „Буре-хан“^[105]

дай боже да избегне мрака —

Пиер Жоньовоа^[106] пиян

отдавна вече там го чака.

CXXXVIII

Да бъде, както съм решил:

с Мотен^[107], а също тъй с Роснел^[108],

да цъфне като карамфил

Базание^[109] при Дьо Руел^[110].

И вече към съда поел,

дарявам тази китка цвете

на Д’Естутвил^[111] — добър и смел,

и най-достоен сред мъжете.

CXXXIX

Предлагам му една балада

като любовен еликсир —

това е моята награда

за неговия сватбен пир.

Сразил Рьоне д’Анжу^[112] в турнир,

той тъй спечели свойта дама —

такъв герой, такъв кумир

и в митологията няма.

Ален от изгрева, като перце

мощният ястреб високо се вдига;

близо до своя възлюбен с крилце

радостно пърха една чучулига;

обич такава на всеки му стига,

ангелска песен се носи във храма —

знайте, че пише в любовната книга:

„Тъй ни е писано — все да сме двама.“

Дама сте вие на мойто сърце —

ето: готов съм да мъкна верига…

Лавър лазурен е вашто лице,

образ-спасител, щом буря се вдига;

разумът може и да не достига,

екне във мене най-сладката драма —

ревностно служа на тази интрига:

тъй ни е писано — все да сме двама.

Скръб ли разкъса и мойто сърце

в най-съдбоносните няколко мига,

щом като видя аз вашто лице,

всичко изчезва, мъглата се вдига…

С божата помощ до жътва се стига,

хвърля ли семе сред нива голяма —

пее от жажда в полето авлига:

„Тъй ни е писано — все да сме двама.“

Вашата милост напълно ми стига,

бие сърцето ми — няма измама! —

с радост приемам такава верига:

тъй ни е писано — все да сме двама.

CXL

Жан Пердрие и Франсоа^[114]

да стиснат празната ми шепа,

че тези братя буржоа

са ми оказвали подкрепа…

Тя бе особено свирепа,

когато пред един владика

чистосърдечно ме наклепа

във Бурж на Франсоа езика.

CXLI

Гийом Тирел^[115], готвач велик,

прочут сред всички кулинари,

описва в книга как език

би трябвало да се попари.

А пък свети Макарий Стари^[116],

печейки дявол на жарава,

да ми препише даже свари

една рецепта ей такава…

В арсеник, в сяра, в негасена вар,

във лава от олово и силиций,

във лой и луга на продажна твар,

в помия на прокажени старици,

във черна смрад от скапани чепици,

във пикоч и фъшкия на лихвар,

във змийска кръв, кипяла барабар

със жлъчки на чакали и лисици,

във нощното гърне на дърт знахар —

да пържим завистливите езици!

Във пяната на муле със самар,

което е скопено от ритници,

във лигите на котарака стар,

без кьорав зъб, със белнали зеници

(затуй лови наум маймуни с трици!),

и в дъното на запустял бунар,

където хвърлят всяка гадна твар

(влечуги разни, че и разни птици —

от тях повърнал би дори гробар!) —

да пържим завистливите езици!

Във гъст разтвор, за жива плът — кошмар,

в съсирени на пуснати кръвчици

(кръвчица пуска кой да е бръснар,

когато в ужас цъклите зеници!),

връз пъп на непрощаващи змеици,

в огнище на зараза, в гнойна жар,

в кирлива сапунишка, в лют катар,

в гнуслива пот на похотливи цици

(а те придават на бардака чар!) —

да пържим завистливите езици!

Сложи ни, Ваша милост, на кантар

и нека пълни гащи всяка твар

с това, което е било в паници,

но първо във гюбрето на шопар

да пържим завистливите езици!

CXLII

А моят „Спор с Франк Гонтие“^[117] —

той за Анри Куро^[118] остана,

че съди нашто битие

и сваля шапка на тирана.

Но спор не мисля да подхвана

със който и да е тиран,

че влязъл на тиран в капана,

човек ще бъде жив одран.

CXLIII

Във спор да вляза ми приляга

със Гонтие, че като мен

и той е гол като тояга,

не е със свита обкръжен;

но ми се фука нощ и ден,

че си живеел най-мизерно,

а мен ме смята за блажен.

Кажете ми кое е верно!

На пухен одър в стая подредена,

край огъня седи монах блажен —

на финикийка, за любов родена,

напълно гол се е предал във плен.

За цяр да пият вино нощ и ден,

прегърнати да се заливат в смях

и да лъщят телата им от грях —

през малък процеп зърнах тези двама

и без да се напрягам, проумях:

по-ценно нещо от разкоша няма.

Франк Гонтие със своята Елена

в такъв живот да беше посветен,

едва ли би преживял толкоз дена

кромид със хляб, от камък по-студен.

Безплатно да ми го дадат на мен

гърнето с цвик, добрият ми стомах

ще каже „не“. И как да споря с тях

дали би легнал (че да спи и с дама!)

под розов храст нормален сиромах?

По-ценно нещо от разкоша няма.

Живеят значи на вода студена

със спечен хляб, а хлябът — от ечмен.

От този рай ми иде чак да стена,

че както е красиво сътворен,

не бих устискал в него нито ден;

но след като сред драките видях

да се провират двамата без страх,

не мисля от това да правя драма…

Наясно съм, макар да не орах:

по-ценно нещо от разкоша няма.

Съдете, Ваша милост, мен и тях!

Ще ме упрекнат не един и двама,

но аз това от малък го разбрах:

по-ценно нещо от разкоша няма.

CXLIV

Понеже Библията тачи,

на Дьо Брюйер^[119], вдовица стара,

оставям сложните задачи

с отдадените на поквара

жени, излезли на пазара

(продажни донемайкъде!).

Дано във пътя да ги вкара —

в устата цапнати са те.

Минават за красноречиви

влюбчивите венецианки,

седят из древните архиви

на приказки дори спартанки,

а римлянки-републиканки

и флорентинки, умни триж,

ще те побъркат със гатанки,

но най-устати са в Париж.

В устата, знам, че нямат сливи

добрите неаполитанки,

че кудкудякат като диви

за бой готовите германки;

египтянки и атинянки,

че и унгарките ги виж,

наред с прочутите испанки!

Но най-устати са в Париж.

Дори бретонките бъбриви

или швейцарските държанки

са като риби мълчаливи,

щом срещнат наши куртизанки;

знам, могат разни англичанки

или фламандки със престиж

да съскат като пепелянки,

но най-устати са в Париж.

Да славим всички парижанки

(че как ли да им устоиш?!) —

признават го италианки:

но най-устати са в Париж.

CXLV

Две-три присядат в двор на църква,

разстлали дългите си роби —

човек направо се побърква

от веселите им прокоби.

Дори и мъдрият Макробий^[120]

във чудо ще се види там,

че тези милинки особи

от нищо май си нямат срам.

CXLVI

На връх Монмартр^[121], че за девствен

отдавна той е набеден,

му завещавам връх мъжествен,

наричан връх Валериен;

и нека бъде опростен

от Рим за греховете черни,

та да се види някой ден,

че има монахини верни.

CXLVII

А на слугините чевръсти

във всеки дом (в среднощен час!)

да бъркат във меда със пръсти

от все сърце им давам аз;

и без да повишават глас,

та някой да не ги накаже,

във този много късен час

им давам да се любят даже.

CXLVIII

А за девойки с потекло

(с бащи, със майки и със лели!)

какво ли е добре дошло,

щом за каквото са копнели

слугините са им го взели?…

Но аз ще ги прилъжа тях

със разни врели-некипели,

разправяни им от монах.

CXLIX

А на монасите безчет,

макар и да са мъченици,

все нещичко им е наред

и като някои девици

със ококорени зеници

не гледат те на любовта,

така че тези хубавици

не ще останат с пръст в уста.

CL

А пък Дебелата Марго^[122].

това, което й се губи,

да вземе — знае от кого

(дорде съвсем го изкоруби!).

Обичам ласките й груби —

по-долу тя от мен не пада…

Тоз, който иска да я люби,

да каже следната балада.

Ако я любя и съм й слуга,

това доказва ли, че аз съм тъп?

За мене тя е нещо по̀ така,

защото тук е хвърлен моят пъп.

Човек убивам, но ви нямам зъб —

прекрачи ли кракът ви този праг,

ви храня и поя и давам знак

за туй-онуй, дорде се разплатим —

добре ли е, добре дошли сте пак

във тази дупка, дето я държим.

Но легне ли Марго без грош в ръка,

на всичко тя тогава дава гръб —

на мен пък ми е криво, че така

съвсем не виждам образа й скъп

и иде ми да ги изям от скръб

елека, роклята, корсета як —

не дава, „Антихрист!“ ми вика чак…

Духът й се оказва несломим,

дорде й фрасна аз един кривак

във тази дупка, дето я държим.

Кавгата се изнизва на шега

като пръдня от гащи. И по гръб,

от смях примира, рита тя с крака

и иска още моя образ скъп…

Заспиваме пияни — дъб до дъб,

но съмне ли се, със горещ тумбак

ме яхва тя — и пак, и пак, и пак…

Под нея проснат съм като килим —

от зор душата ми излиза чак

във тази дупка, дето я държим.

Във студ и зной развявам тук байрак

и има си гърнето похлупак,

йерархията тачим — мил и драг

отдолу си и трижди по-любим;

но и без капка чест да сме, все пак

живеем си живота (няма как!)

във тази дупка, дето я държим.

CLI

На Жана с Марион^[124] девиче

училище им подобава,

защото не едно момиче

уроци може там да дава.

И в Мьон затворът даже става

за място на такъв бардак —

училище с подобна слава

ще мине и без фирмен знак.

CLII

А и Ноел Жоли все пак

не мога аз да го подмина —

сто пръчки жилав ракитак

ще дам от моята градина:

да няма право да проклина

и да се чувства ощетен,

ще го налага до амина

палачът наш Анри Кузен^[125].

CLIII

Какво ли мога да им дам

на болниците в този град?

Съвсем е неуместно, знам,

да дразня болен и сакат,

защото не един богат

каквото имах ми прибра,

а моите мощи в този свят

не струват пукната пара.

CLIV

Колен Галерн^[126], бръснар проклет

(съсед на Анжело билкаря^[127]),

от Марн^[128] голяма буца лед

да вземе той да си докара.

И цяла зима да прекара

със този лед на гол тумбак,

а пък на лятото в разгара

от треска да се мята чак.

CLV

Попадналите във приют

деца не са за мене бреме —

да утеша, си давам труд

пропадналите в днешно време.

Какво ли не за тях проблем е

и друго май не им остава —

да слушат, дявол да ги вземе,

урока, който им се дава!

CLVI

Деца, помнете днес от мен:

ако живее крадешком,

човек ще цъфне някой ден,

което си е чист погром.

Загазва яко всеки, щом

маслото някому свети —

Колен Кайо^[129] за кражба с взлом

със свойта кожа се прости.

CLVII

На шикалки не се играе —

душа и тяло се залага.

И този, който губи, знае:

въжето почва да се стяга.

Но и спечели ли, на прага

не ще се появи принцеса…

На кой ли свестен симпатяга

такъв залог ще се хареса?!

CLVIII

Аз искам истината стара

да чуете сега от мен:

изпива всичко каруцаря

във зимна нощ и в летен ден;

но както никой грош спестен

не дава плод като овошка,

и за човека непочтен

в живота днеска няма прошка.

Души да вадиш със псалтира

или да ти върви на зар,

със риск да опереш пешкира

да си с фалшив карат златар,

да си апашки главатар,

да даваш клетва, но лъжлива,

къде го виждаш твоя кяр?

По кръчми и жени отива.

Със лютня, с поетична лира

във град и в село с номер стар

душа да си на панаира,

за фарс и подбив пръв другар,

на карти и на кегли цар,

пак истината е горчива,

защото виж го твоя кяр —

по кръчми и жени отива.

Такава гадост те нервира?

Ори, коси, пълнѝ хамбар —

впрегатен кон не знае мира,

пък щом си ти неука твар,

се радвай, имаш ли за цяр,

че виж: като коноп се стрива

наесен целият ти кяр —

по кръчми и жени отива.

Смъкни си панталона стар,

сетрето (и по-лошо бива!)

и нека всичкият ти кяр

по кръчми и жени отива!

CLIX

На вас говоря, тарикати:

добре сте телом, духом — не;

въжето вече се заклати

над яките ви рамене…

Не падайте на колене,

живейте си със лудостта,

но не забравяйте поне,

че неизбежна е смъртта.

CLX

Домът на слепите^[130] от мен

да вземе дар като от брат,

че аз съм много задължен

на всички слепи в този град;

със моите очила богат,

дай боже някой ден слепеца

да различи на оня свят

човека честен от подлеца!

CLXI

И не е смешно, да речем.

Ала колцина са успели

да пият вино на корем,

да имат пухени постели

и всичко от живота взели,

да се отдават на наслада?

Но пък кажете ми: не е ли

и тази участ път към ада?

CLXII

Кому да правя реверанси?

Преди да легне в своя гроб,

боравел е един с финанси,

а друг е нямал даже зоб.

Смъртта със своя търнокоп

на всекиго отрежда яма…

Какъв си бил? Хамалин? Поп?

Тук разлика голяма няма.

CLXIII

Над някогашните глави,

проливали различна пот

(едни господстваха, уви,

а други теглеха хомот),

не питайки за произход,

земята общо се затваря,

че във задгробния живот

не тачи никой господаря.

CLXIV

Душите им са на небето.

Телата гният. А сред тях

познавах и такива, дето

се радваха на сит стомах.

Но днес не им е хич до смях —

след толкоз пудра и помада

да се превърнат просто в прах…

Молете Господ за пощада!

CLXV

Умиращите искам аз

да се възползват от благата

на всяка феодална власт

и на Съдебната палата,

че както тръгнаха нещата,

май няма връщане назад,

а инквизицията свята

прощава чак на оня свят.

CLXVI

Не знам с какво на Жак Кардон^[131]

ще мога да съм интересен

и затова му давам тон

за следващата волна песен.

С един такъв напев чудесен

(и пят от не една кокетка!)

светът ще му се види тесен

от много обич в крайна сметка.

Този път, след дълги дни

във един затвор студен,

щом съдбата не е с мен,

кой ли ще я обвини?

А след толкоз съсипии

мислех, че съм опростен

                този път.

Зла съдба — не се свени

да ме види днес сразен.

Щом е тъй жестока с мен,

Бог дано ме подслони

                този път!

CLXVII

Оставям на Пиер Ломе^[132]

един почти вълшебен дар:

да бъде вечно насаме

с жени, които имат чар —

понеже той е орех стар,

какъвто се троши със труд,

стократно да ги люби с жар

като герой в роман прочут!

CLXVIII

Освен тъжовните куплети

на онзи Шартие Ален^[133]

ще дам на влюбените клети

и пълен със сълзи леген,

а също шипков стрък зелен,

та както си е по канон,

накрая да поръсят мен,

съвсем нещастния Вийон.

CLXIX

Понеже с мръсната си баня

прочу се сводникът Жак Жам^[134],

невеста ще му изтъпаня,

каквато не е виждал там.

Чревоугодник е голям

и алчен донемайкъде,

но хубавото — срам, не срам —

прасе такова го яде…

CLXX

На Дьо Брезе^[135] какво бих дал?

Понеже ме спаси зимъска,

го произвеждам във маршал,

та да се перчи като гъска;

от скука нека да си блъска

главата в светлия затвор,

че писва и от песен дръзка,

когато е човек на зор.

CLXXI

На храбрия ни офицер^[136],

предвождащ нощната ни стража,

ще дам Марке и Филибер —

това са двама стари пажа,

слугували под патронажа

на полицай със дълъг нос…

Не ги ли включи в свойта стража,

направо ще се чувства бос.

CLXXII

А Жан, наричан Капелана^[137],

капелата ли да ми вземе?

Едната църква ми остана

наред със голото ми теме.

Но знам, че няма той да дреме,

щом литургията е кратка —

за изповед ще има време

при някоя женичка сладка.

CLXXIII

Макар че тридесет години

на мен не ми е виждал взора,

да спорят близки и роднини

с нотариуса на затвора!

Започне ли веднъж раздора

по завещанието мое,

Жан дьо Кале^[138] на всички хора

ще разясни кое какво е.

CLXXIV

Да коментира както ще

и тълкувания да дава,

във частност или въобще

за сроковете да внимава;

преписвайки го до забрава,

да има право и на глас

(включително да съкращава!) —

на всичко съм съгласен аз.

CLXXV

Но ако някой мой наследник

е във задгробния живот,

чрез споменатия посредник

той има право на отвод.

А завещаният имот

ще се даде на други хора

Жан дьо Кале, човек с подход,

по съвест ще решава спора.

CLXXVI

Сложете ме във храма наш

„Сент Авоа“^[139], като почина —

там на таванския етаж

да си вися като картина,

рисуван с въглен, че мнозина

ме знаят черен по природа…

Уви, без паметник ще мина,

защото ще издъни пода.

CLXXVII

А пък на гроба ми мизерен

най-скромен надпис поставете,

Писец да няма, въглен черен

ще ви попадне във ръцете.

С големи букви там пишете,

но без излишна суматоха!

Поне с това ме запомнете,

че бях един добър пройдоха.

Почива тука мъченик,

сразен от бога купидон:

един нещастен ученик

на име Франсоа Вийон.

За туй, че нямаше подслон,

но с вас на маса с часове

делеше хляб и небосклон,

опявайте го в стихове…

Дай боже да почива в мир

и даже да блаженства в трапа!

на бедността преглътнал хапа,

той приживе надлъж и шир

чумосван бе като вампир,

до голо стриган като ряпа…

Дай боже да почива в мир!

С тояга бит и на синджир

(та задникът му чак се скапа!),

за милост той не щя да драпа,

а просто пукна най-подир.

Дай боже да почива в мир!

CLXXIX

Да звънне, от стъкло излята,

Жаклин^[140], голямата камбана —

отколе на човек душата

му трепва, щом е разлюляна,

че всичко живо за отбрана

е вдигала дори от сън:

врага или пък урагана

е спирала със своя звън.

CLXXX

Дарете моите звънари

с погачи — половин дузина!

(На камък всеки да удари —

Сент Етиен^[141] така загина!)

Звънарите ще са двамина:

Волан^[142] е свикнал с лоши вести

и иде ли си той мърцина,

Жан дьо ла Гард ще го замести.

CLXXXI

С добре платени храбри войни

ще трябва да съм ограден —

за изпълнители достойни

на завещаното от мен.

Подбирал съм ги ден след ден

(дал бог в Париж голям елит!) —

записвай, писарю Фремен:

шестима имам аз предвид.

CLXXXII

Посочвам първия от тях:

Мартен Белфе^[143], съветник смел.

А пък за втори си избрах

колегата му Коломбел^[144]

(със радост би се той заел,

свободно време ако има!).

Прибавям и Мишел Жувнел^[145].

Достатъчни са тези трима.

CLXXXIII

Откажат ли с мотиви плоски,

обзети, да речем, от страх,

че ще ги вкарам във разноски,

и други трима си избрах.

На първо място аз се спрях

на Дьо Грини, сладур от сой,

тъй както втория от тях —

Жак Рагие се казва той.

CLXXXIV

Жак Жам е третият. Това са

мъже достойни и добри —

едва ли Господ ще сколаса

за нещо да ги укори.

Затуй с наличните пари

да разполагат аз ги моля —

без цербер някакъв дори

да действат все по своя воля.

CLXXXV

Да бъде всичко завещано,

де факто юрнато в галоп,

кюре ми трябва по-отбрано —

Тома Трико^[146], другар до гроб.

Понеже плаща като поп,

сърцето ми за комка тупка…

Дано изпразни своя джоб

и той във „Каменната дупка“^[147]!

CLXXXVI

Щом моите другари клети

ми метнат черния саван,

със свещ на мене да ми свети

Гийом дю Рю^[148] ще е призван.

Пребит съм и онеправдан,

че удря сетният ми час,

но щом мирише на тамян,

за прошка ще помоля аз.

Монаси, плувнали във лой,

и монахини на диета,

кибици, фукльовци безброй,

слугини, знаещи секрета

за свалянето на корсета,

и куртизанки с галещ глас,

и самовлюбени контета —

за прошка моля всички аз.

Жени (и то какви — от сой!)

със напращели деколтета,

мъже, налитащи на бой,

и акробати по гащета,

освирквани и от хлапета,

че ни разсмиват час по час

със глупости на търкалета —

за прошка моля всички аз.

Но ненамерил миг покой

сред развилнелите се псета,

от глад претръпнал в студ и в зной,

какво му пука на поета!

Бих пръднал (мамка им проклета!)

на техния фасон със бяс,

но като дупката девета

за прошка моля всички аз.

Да бъдат бити тия псета

с какво ли не и час по час,

докато станат на парчета —

за прошка моля всички аз.

Дотука всичко завеща

и свърши клетият Вийон.

Разчуе ли се за смъртта,

червете се — достоен фон

е туй на гонен от нагон

любовен и загинал млад, —

че кле се в божия хормон,

разделяйки се с този свят.

Измама няма — любовта

му смачка целия фасон,

далече го прокуди тя

да скита сам и без подслон:

ни храст, ни заек — стръмен склон,

по който той раздра отзад

едничкия си панталон,

разделяйки се с този свят.

Бедняшка бе му участта

под тегнещия небосклон:

пронизан от любов в гръдта,

умря един ездач без кон;

но с порив като скършен клон,

отрупан целият със цвят,

той бе достоен за поклон,

разделяйки се с този свят.

Във разрез със добрия тон

(на Ваша милост тъй познат!)

гаврътна чашата Вийон,

разделяйки се с този свят.