Франсоа Вийон
Голямото завещание (35)

CLXVII–CLXXVII

CLXVII

Оставям на Пиер Ломе^[1]

един почти вълшебен дар:

да бъде вечно насаме

с жени, които имат чар —

понеже той е орех стар,

какъвто се троши със труд,

стократно да ги люби с жар

като герой в роман прочут!

CLXVIII

Освен тъжовните куплети

на онзи Шартие Ален^[2]

ще дам на влюбените клети

и пълен със сълзи леген,

а също шипков стрък зелен,

та както си е по канон,

накрая да поръсят мен,

съвсем нещастния Вийон.

CLXIX

Понеже с мръсната си баня

прочу се сводникът Жак Жам^[3],

невеста ще му изтъпаня,

каквато не е виждал там.

Чревоугодник е голям

и алчен донемайкъде,

но хубавото — срам, не срам —

прасе такова го яде…

CLXX

На Дьо Брезе^[4] какво бих дал?

Понеже ме спаси зимъска,

го произвеждам във маршал,

та да се перчи като гъска;

от скука нека да си блъска

главата в светлия затвор,

че писва и от песен дръзка,

когато е човек на зор.

CLXXI

На храбрия ни офицер^[5],

предвождащ нощната ни стража,

ще дам Марке и Филибер —

това са двама стари пажа,

слугували под патронажа

на полицай със дълъг нос…

Не ги ли включи в свойта стража,

направо ще се чувства бос.

CLXXII

А Жан, наричан Капелана^[6],

капелата ли да ми вземе?

Едната църква ми остана

наред със голото ми теме.

Но знам, че няма той да дреме,

щом литургията е кратка —

за изповед ще има време

при някоя женичка сладка.

CLXXIII

Макар че тридесет години

на мен не ми е виждал взора,

да спорят близки и роднини

с нотариуса на затвора!

Започне ли веднъж раздора

по завещанието мое,

Жан дьо Кале^[7] на всички хора

ще разясни кое какво е.

CLXXIV

Да коментира както ще

и тълкувания да дава,

във частност или въобще

за сроковете да внимава;

преписвайки го до забрава,

да има право и на глас

(включително да съкращава!) —

на всичко съм съгласен аз.

CLXXV

Но ако някой мой наследник

е във задгробния живот,

чрез споменатия посредник

той има право на отвод.

А завещаният имот

ще се даде на други хора

Жан дьо Кале, човек с подход,

по съвест ще решава спора.

CLXXVI

Сложете ме във храма наш

„Сент Авоа“^[8], като почина —

там на таванския етаж

да си вися като картина,

рисуван с въглен, че мнозина

ме знаят черен по природа…

Уви, без паметник ще мина,

защото ще издъни пода.

CLXXVII

А пък на гроба ми мизерен

най-скромен надпис поставете,

Писец да няма, въглен черен

ще ви попадне във ръцете.

С големи букви там пишете,

но без излишна суматоха!

Поне с това ме запомнете,

че бях един добър пройдоха.