Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grand Testament, 1461 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Васил Сотиров, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Ирония
- Контракултура
- Ренесанс
- Сатира
- Средновековие
- Средновековна литература
- Хумор
- Черен хумор
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2009)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Франсоа Вийон. Стихотворения
Френска. Първо издание
Илюстрации: Алекси Начев
Оформление: Стефан Груев
Редактор: Иван Теофилов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
ISBN 954-04-0024-4
ДФ „Народна култура“, София
François Villon. Œuvres. Editions Rencontre Lausanne, 1968
История
- — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)
CLXVII–CLXXVII
CLXVII
Оставям на Пиер Ломе[1]
един почти вълшебен дар:
да бъде вечно насаме
с жени, които имат чар —
понеже той е орех стар,
какъвто се троши със труд,
стократно да ги люби с жар
като герой в роман прочут!
CLXVIII
Освен тъжовните куплети
на онзи Шартие Ален[2]
ще дам на влюбените клети
и пълен със сълзи леген,
а също шипков стрък зелен,
та както си е по канон,
накрая да поръсят мен,
съвсем нещастния Вийон.
CLXIX
Понеже с мръсната си баня
прочу се сводникът Жак Жам[3],
невеста ще му изтъпаня,
каквато не е виждал там.
Чревоугодник е голям
и алчен донемайкъде,
но хубавото — срам, не срам —
прасе такова го яде…
CLXX
На Дьо Брезе[4] какво бих дал?
Понеже ме спаси зимъска,
го произвеждам във маршал,
та да се перчи като гъска;
от скука нека да си блъска
главата в светлия затвор,
че писва и от песен дръзка,
когато е човек на зор.
CLXXI
На храбрия ни офицер[5],
предвождащ нощната ни стража,
ще дам Марке и Филибер —
това са двама стари пажа,
слугували под патронажа
на полицай със дълъг нос…
Не ги ли включи в свойта стража,
направо ще се чувства бос.
CLXXII
А Жан, наричан Капелана[6],
капелата ли да ми вземе?
Едната църква ми остана
наред със голото ми теме.
Но знам, че няма той да дреме,
щом литургията е кратка —
за изповед ще има време
при някоя женичка сладка.
CLXXIII
Макар че тридесет години
на мен не ми е виждал взора,
да спорят близки и роднини
с нотариуса на затвора!
Започне ли веднъж раздора
по завещанието мое,
Жан дьо Кале[7] на всички хора
ще разясни кое какво е.
CLXXIV
Да коментира както ще
и тълкувания да дава,
във частност или въобще
за сроковете да внимава;
преписвайки го до забрава,
да има право и на глас
(включително да съкращава!) —
на всичко съм съгласен аз.
CLXXV
Но ако някой мой наследник
е във задгробния живот,
чрез споменатия посредник
той има право на отвод.
А завещаният имот
ще се даде на други хора
Жан дьо Кале, човек с подход,
по съвест ще решава спора.
CLXXVI
Сложете ме във храма наш
„Сент Авоа“[8], като почина —
там на таванския етаж
да си вися като картина,
рисуван с въглен, че мнозина
ме знаят черен по природа…
Уви, без паметник ще мина,
защото ще издъни пода.
CLXXVII
А пък на гроба ми мизерен
най-скромен надпис поставете,
Писец да няма, въглен черен
ще ви попадне във ръцете.
С големи букви там пишете,
но без излишна суматоха!
Поне с това ме запомнете,
че бях един добър пройдоха.