Франсоа Вийон
Голямото завещание (38)

CLXXIX–CLXXXVI

CLXXIX

Да звънне, от стъкло излята,

Жаклин^[1], голямата камбана —

отколе на човек душата

му трепва, щом е разлюляна,

че всичко живо за отбрана

е вдигала дори от сън:

врага или пък урагана

е спирала със своя звън.

CLXXX

Дарете моите звънари

с погачи — половин дузина!

(На камък всеки да удари —

Сент Етиен^[2] така загина!)

Звънарите ще са двамина:

Волан^[3] е свикнал с лоши вести

и иде ли си той мърцина,

Жан дьо ла Гард ще го замести.

CLXXXI

С добре платени храбри войни

ще трябва да съм ограден —

за изпълнители достойни

на завещаното от мен.

Подбирал съм ги ден след ден

(дал бог в Париж голям елит!) —

записвай, писарю Фремен:

шестима имам аз предвид.

CLXXXII

Посочвам първия от тях:

Мартен Белфе^[4], съветник смел.

А пък за втори си избрах

колегата му Коломбел^[5]

(със радост би се той заел,

свободно време ако има!).

Прибавям и Мишел Жувнел^[6].

Достатъчни са тези трима.

CLXXXIII

Откажат ли с мотиви плоски,

обзети, да речем, от страх,

че ще ги вкарам във разноски,

и други трима си избрах.

На първо място аз се спрях

на Дьо Грини, сладур от сой,

тъй както втория от тях —

Жак Рагие се казва той.

CLXXXIV

Жак Жам е третият. Това са

мъже достойни и добри —

едва ли Господ ще сколаса

за нещо да ги укори.

Затуй с наличните пари

да разполагат аз ги моля —

без цербер някакъв дори

да действат все по своя воля.

CLXXXV

Да бъде всичко завещано,

де факто юрнато в галоп,

кюре ми трябва по-отбрано —

Тома Трико^[7], другар до гроб.

Понеже плаща като поп,

сърцето ми за комка тупка…

Дано изпразни своя джоб

и той във „Каменната дупка“^[8]!

CLXXXVI

Щом моите другари клети

ми метнат черния саван,

със свещ на мене да ми свети

Гийом дю Рю^[9] ще е призван.

Пребит съм и онеправдан,

че удря сетният ми час,

но щом мирише на тамян,

за прошка ще помоля аз.