Петър Бобев
Жрицата на змията (35)

35

Моторницата, изпратена от Манаос, след като бе получено писмото на Боян, беше готова за отплаване. С нея щяха да заминат Атлиан, Боян и Камюс. Младият археолог беше обещал на французина една услуга, която нямаше да му струва много, а за нещастния баща значеше всичко. Беше му обещал да повика жена му и детето му в България, къде го негов приятел хирург щеше да извърши операцията, заради която Жак Камюс беше пропилял живота си.

Камюс не искаше да повярва, че някъде някой ще се съгласи да направи безплатна операция. Подозираше, че Боян ще поеме разноските и в себе си бе решил, каквото и да стане, в бъдеще да му се отплати. Но сега трябваше да приеме услугата. Трябваше да се преструва, че вярва малката му измама. Нямаше друг избор. Най-важното беше да помогне на детето си, по какъвто и да е начин. После щеше да мисли за отплатата.

Но така или иначе, с пари или безплатно — Камюс беше щастлив след толкова мъчителни години. Само една мисъл помрачаваше щастието му — мисълта за Фернандо Великолепния. Това, че още не се явяваше, не значеше нищо. Фернандо не прощаваше. Щеше да ги намери в дън земя. Макар изчезнал безследно, бандитът отравяше покоя на цялата мисия. Всеки новодошъл будеше подозрения, всеки шум стряскаше към самоотбрана.

Синовете на Утита и покръстените индианци на Джексън претърсваха околността, караулеха, пазеха денонощно. Нищо. Никакъв знак. И това именно мълчание, тази неизвестност смущаваха още повече обитателите на мисията, отравяха радостта, помрачаваха надеждите им. Дори и сега, преди тръгването.

Боян и Атлиан щяха да заминат за Рио де Жанейро, за да се свържат с научните институти и да организират международна експедиция от археолози и лекари-хемолози. Задача важна и отговорна. Те бяха убедени, че не ще бъде трудно да предизвикат интерес към такава експедиция. Достатъчно беше само да споменат думата „Атлантида“, за да полетят насам с моторници, с хидроплани, с хеликоптери стотици, хиляди хора. По-важно беше другото — цялата подготовка да се извърши в тайна, да не се позволи на авантюристите и престъпниците да преварят учените.

И — пак Фернандо! Дори да бе забравил заплахата си, дали се бе отказал от желанието си да обсеби богатствата на града? Дали не се тъкмеше и той за своя сметка да се отправи насам. Или вече се бе отправил с шапката си от главорези? Какво ще остане тогава от научните материали? Какви нови беди ще се стоварят върху нещастния измъчен народ?

А дали не ги дебнеше някъде надолу по реката, извън мисията? Той беше посвоему религиозен. Може би не смееше тук, в святото място.

Приятелите се бяха събрали в трапезарията на мисията: Доналд Джексън, дъщеря му, Боян Симов, Утита и Жак Камюс. За сбогуване, за последен съвет. Мисионерът мълчеше. Слушаше замислен, разровил с пръсти брадата си. Най-сетне той се обади:

— Сега чуйте и мене! Не ми е леко, но трябва да го кажа. То обръща живота ми наопаки. Преди петнадесет години го промени едно нещастие. Сега го променя едно щастие.

Джексън погледна със светнали очи дъщеря си и мъжа й. Боян и Атлиан се усмихнаха.

— Аз мислих много — добави той. — Мислих. За вас. За амазонките. За себе си и за моето място сред хората. Преди го виждах другояче. Бях отчаян човек. Дошъл бях да се погреба тук. Жив мъртвец, аз дирех други мъртъвци. Не виждах живия човек, мислех за душата му. Бях дошъл да задуша своята мъка. Очите ми бяха обърнати само отвъд. С живота не ме свързваше нищо. За оня живот отвъд исках да подготвя и тези злочести създания, индианците. Не забелязвах болестите им, глада им, мъката им. Или по-право, забелязвах ги, но смятах, че така, изстрадали, ще заслужат по-лесно царството божие. Забравях тялото. Грижата ми беше как да спася безсмъртните им души. Животът беше само мъка. Защо тогава да лекувам плътта, да удължавам живота и мъката й?

Той въздъхна дълбоко:

— Може би така мисли всеки човек без надежда. Не само аз. После стана друго. Всичко се промени из основи. Животът ми отново доби смисъл. И заедно с надеждата в мене възкръсна отново любовта към живия човек. Аз съм щастлив, искам и другите да бъдат щастливи. Тук, на земята, не само горе. Искам пак да стана лекар, магьосник на живота, да давам живот, а не разрешителни за рая. Богохулствувам, виждам, но бог ще ми прости. Той трябва да прости, защото става дума за любовта към ближния.

Джексън извади от шкафа си един плик. Подаде го на Боян.

— Моля те, предай го в Братството на мисионерите! Какво пише вътре? Много просто. Отказвам се от църковния си сан. Нека на мое място дойде друг отчаян човек. Той ще може по-съвестно да се грижи за спасението на душите им. Сред ловците на глави ще се реши да дойде само отчаян човек. Защото тук не се прави кариера — нито пред епископа, нито пред бога. Много бунт се набира в този земен ад против неправдата на живота.

— А ти? — запита радостно Боян.

— Аз отивам в Свещения град. Дано спася някое момче, докато дойдете вие. Ще проучвам болестта. Това ще помогне после на специалистите. Ще ги поулесни. И ще ви чакам.

Атлиан запита:

— Върховен жрец?

— Не! — отвърна усмихнат баща й. — Само лекар. Без власт.

— Така е добре — съгласи се тя. — Нека видят, че има бели, които не мислят само за себе си. За да ни вярват повече.

Боян сложи ръка върху рамото на Утита.

— А моят червенокож брат? Какво ще прави той?

Вместо него отговори Джексън:

— Утита ще си направи плантация, каквато ще му покажа аз, а не само по памет, каквато е видял, каквато е запомнил от затвора. Плантация образец, с изобилие, каквато трябва да бъде всяка плантация на тази благодатна почва. Вече и Вачапа няма да го заплашва. Усмирил се е. Разбрал и той. Дойде онзи ден при мен и ми разправи последните новини от селвата. Намерили шамана без глава. Вачапа ме погледна хитро и рече: „Шаманът не позна, че ще умре. За себе си не позна. Значи, и за мене не познава. Значи — лъже.“ Покръстих го — последното ми покръстване, — за да го обвържа с клетва, да го отклоня от тоя жесток обред.

Индианецът се усмихна доволно.

— Утита ще сочи плантацията си на червенокожите си братя и ще казва: „Ето, вижте! Утита не е гладен. Утита има месо, има много месо, и батати, и маниока, и царевица, и банани. Утита има много деца, които също не са гладни. Защото работи. Защото копае, сади. По-рано Утита режеше глави, всички знаете, правеше тсантси, хубави тсантои — против болести, против магии. Но болестите не напускаха геята му. Болестите обичат гладните геи. Тогава Утита не работеше. Правеше само тсантси. И гладуваше. Гладуваха жените му, гладуваха децата.“

Индианецът спря. Навярно тази беше най-дългата му реч през целия живот.

Джексън се обърна към Боян и Камюс:

— За вас може би тези прости думи не са особено убедителни. Но за индианците са цяло откровение. Особено когато ги чуят от такъв авторитет, от такъв всепризнат майстор на тсантеи.

Той стана.

— А сега на път! Бъдете нащрек! Научих много работи за тоя Фернандо. Дори Камюс не го познава както трябва. Затова изпращам с вас най-верните си хора. По Амазонка те ще ви пазят добре. В големите градове ще се пазите сами.

Всички тръгнаха към реката.

Жак Камюс се отби да вземе багажа си. Случайно през прозореца, в отсрещния храст, му се мярна човешко лице. Но докато извади пистолета си, човекът изчезна.

Камюс влезе в стаята.

И трепна. На масата лежеше някакъв предмет, омотан в бананови листа. Първата му мисъл беше — Фернандо! Отмъщението! Бомба! Адска машина… Нелепост! Адска машина, завита с бананов лист в джунглата… Когато има кураре… А не беше случайно. Нямаше го преди това.

Дали пък — отровна змия?

Камюс го побутна отдалеч с пръчка, оставил за всяка изненада вратата отворена.

Банановият лист се отви и отвътре надникна… Фернандо!

Същият! Само че малък, съвсем малък.

Камюс сякаш бе погледнал през обратната страна на далекогледа, бе умалил главата му два-три пъти.

Той скочи и загърна отново листа. После излезе потресен. Намери другарите си на пристанището. Улисани със себе си, Боян и Атлиан не забелязаха вълнението му. Но Джексън го хвана за ръката.

— Какво е станало?

Камюс го отведе настрана. Пошепна задъхан в ухото му:

— В стаята, на масата, има нещо. Не го поглеждай! Погреби го… Като човек… Само това е останало от Фернандо Великолепния.

— Тсантса!

— Да! — отвърна Жак. — Кой ли го е направил?

Джексън вдигна рамене.

— Не един нещастник би искал това. Вече знам много за него. Да приемем, че е дело на всички индианци — от името на всички.

После пристъпи към двамата влюбени.

— Научих една новина. Фернандо няма да пакости повече. Можете да пътувате спокойно.

Боян се обърна.

— Убит?

— Не е важно! Няма го! Забравете го! Все едно, че не сте го срещали. Сега тръгвайте!

Той целуна двамата млади, прегърна Камюс и се отдръпна настрана, направи им път да се качат в лодката.

Боян тъкмо стъпваше на дъската, простряна между брега и палубата, когато Джексън го хвана за ръката.

— И още нещо! Като се върнете, донесете хинин! Много хинин!

Той се усмихна тъжно.

— Сега вече не срещу злато! Малка отплата. Хининът тук значи живот. Длъжен съм да оправдая името си — Магьосникът на живота.

Великата река влечеше лениво водите си надолу през зеления каньон на джунглата. Над блесналата й повърхност, попила целия жар на екваториалното слънце, се виеха сребристи пари. Пискаха цикади. Над главите им се съвещаваха орляк зелени папагали.

Моторът забоботи равномерно. Витлото разби водата зад кърмата в жълта пяна. Лодката потегли, възви и се спусна по течението.

Пукотът ядоса стадо маймуни и те се разскачаха по клоните с диви крясъци. Припеклите се на слънце каймани изпълзяха към водата и побързаха да се спотаят в дълбините.

От палубата тримата пътници махаха с ръце. Скоро фигурите им се смалиха, стопиха се. Остана да свети само едно жълто петънце, роклята на Жанет.

Неговата Жанет! Беше щастлива! Нейното щастие беше и негово щастие.

Моторницата се скри зад завоя.

Джексън се обърна.

— Има и сладки сълзи, Утита! — рече той виновно. — А сега назад, към Свещения град, при жените-господарки, при болните момчета!

Пирогата чакаше готова.

Щеше да тръгне с нея. Веднага. Нагоре, срещу реката. В обратна посока. Щеше да се отдалечи още повече от своята Жанет. Но не!

Лицето му грейна в радостна надежда. Това пътуване нямаше да ги отдалечи един от друг. Напротив, щеше още повече да ги сближи.