Петър Бобев
Жрицата на змията (12)

12

Фернандо Бендейра се отказа да отвлече Утита поради една щастлива случайност. Неочаквана, невероятна. Тя му доказа за лишен път, че наистина беше роден под щастлива звезда, предопределен за богатство, че наистина Сан Фернандо бдеше над него, не го изоставяше. Златния град с всичките му съкровища беше отреден нему.

Това се случи сутринта рано, когато заситените хищници се умълчаваха в бърлогите си, а започваше концертът на пчелите и папагалите; когато неизброимите пълчища от москити, скорпиони, стоноги и паяци се изпокриваха под листата; когато огромните хлебарки, които цяла нощ шумоляха под хамаците им и огризваха всяка паднала трошица, се прибираха в прогнилите дънери; когато кайманите се измъкваха за сън върху прибрежната тиня.

Фернандо обмисляше последните подробности — как ще разположи хората си в засадата, как ще нападнат Утита, но така, че да не му дадат никаква възможност за защита. Защото изглеждаше опасна плячка — пъргав като ягуар. Трябваше да действуват светкавично, по фернандовски…

Насреща в едрата паяжина се уплете малка жабка, нашарена в черно и жълто. Заскача, заблъска се — напразно. Лепкавата примка я обхващаше все по-здраво.

Фернандо я познаваше — отровна жаба. С нейния сок индианците понякога мажат стрелите си. Отровна като кураре.

Паякът-птицеяд се измъкна изпод корена, където се бе притаил, забърза по мрежата си като настръхнало малко чудовище.

В същия миг отгоре му връхлетя огромна черна оса. Паякът спря насред мрежата, изправи се, размаха предните си крака да се брани. Осата атакува отново и отскочи назад. Ту отляво, ту отдясно нападаше тя, устремно, неуморимо, като зачестяваше пристъпите си. Паякът се обърка съвсем. Стори му се, че ще успее да докопа омразния си нападател, посегна бързо и политна напред. В същия миг осата се метна върху гърба му й впи жилото си. Паякът замря, краката му се сгърчиха и той се търкулна на земята.

Черната оса го хвана с челюсти и го помъкна заднишком. Фернандо не ги погледна повече — това беше животът в джунглата — и не видя как осата натака плячката си в една дупка, как снесе яйцето си на гърба й и как затрупа дупката с пръст. Личинката й щеше да се излюпи там и да се нахрани с тялото на паяка, който не беше мъртъв, а само парализиран, превърнат в жива консерва.

Индианците правеха утринния си тоалет. Едни чоплеха с игли от краката си личинките на пясъчните бълхи, другите нагласяваха в косите си магическите гребени, трети рисуваха по лицата си черни и червени кръгчета и квадратчета. Всъщност това не беше украса, а магия. Магия, която пази от зли духове, от змии и от чуждо копие, която примамва дивеча, насочва към него твоята стрела, поразява сигурно. Никой войн не излиза, преди да е нашарил, както се полага, лицето и тялото си.

Хората на Машингаши бяха изгонени от племето си, но все пак бяха индианци — тачеха обичаите на дедите си.

Една паякообразна маймуна приближи непредпазливо до лагера, надзърна любопитно, хвана се с опашка за клона и увисна на нея с разперени крака. Така изкривена, с уродливо нагънати крайници, опулена, тя напълно заслужаваше името си, приличаше досущ на огромен увиснал паяк.

Наоколо нямаше по-добър прицел. В джунглата рядко попада плячка долу, рядко слиза от недостъпните клони. Преди Фернандо да посегне към пушката, Машингаши грабна едно уме, усука пъргаво опашката на стрелата с памук, натика я в цевта и духна.

С вик маймуната се метна на най-близкия клон. Разгледа уплашено забитата в рамото й болезнена пръчка, хвана я с ръце и със зъби и я издърпа.

— Ох, ох, ох! — като човек викаше от болка тя, ближейки кървящата рана. Грабна няколко листа и ги натика в дупчицата, като не спираше да скимти и да се оплаква.

После отровата подействува. Животното почна да клюма, политна, но хвана с ръце и опашка за клона. Скимна му нещо, скочи на съседното дърво, преметна се на друго, запълзя от клон на клон вяло, като пияно, изгубило пъргавината си.

Машингаши скочи подире му да го догони. Не се знае кой може да ти грабне плячката в последния миг — я дива котка, я оцелот, я харпия. Всеки е гладен за месо.

След малко той се върна. В едната си ръка носеше мъртвата маймуна, а в другата — някакъв странен предмет, подобен на чанта с презрамка. Подаде лова си на индианците, които тутакси разпалиха огъня, и пристъпи към главатаря си.

— Машингаши гледа — под папратта скелет, до него чанта.

Фернандо скочи.

— Скелет с чанта? Къде?

Индианецът го поведе през гъстия шубрак. На тридесетина метра от лагера, опрян между дъсковидните корени на едно дърво, лежеше бял скелет. Но без глава.

„Дали е минала през моята ръка?“ — помисли си неволно Фернандо. После се наведе да огледа почвата наоколо. Не намери нищо освен два кабара на обуща, които се разпаднаха от ръждата, щом ги допря.

Нямаше нищо интересно. Той се върна при реката и взе донесената от Машингаши чанта. Наистина обикновена чанта, залята със сок на хевея. Там, където желязото се бе стопило, превърнато в червен прах, единствен каучукът бе изтраял.

Какво ли имаше вътре?

Навярно нещо ценно. Иначе не биха си губили времето да я обливат с каучук.

Фернандо сряза чантата с мачета, разтвори я и измъкна отвътре къс пожълтяла хартия. Разгъна я предпазливо.

Карта! Грубо нахвърляна с молив.

Фернандо ахна.

Амазонка! Скритата река! Мъртвата гора! Нали това спомена и Утита?

А сред гората — Златния град! Храмът на змията, Пирамидата на слънцето, Гробницата на мумиите, Дворецът на върховния жрец, Библиотеката на бронзовите плочки!

Сън ли беше това? Или мистификация, жестока шега?

Фернандо се наведе над картата, задъхан от вълнение. Сложи пръст, придвижи го по Амазонка. Ето един приток, втори! А между тях — Скритата река!

Нима имаше друг приток освен тези, които той знаеше? И то само на няколко километра оттук? Пръстът му тръгна по начертания с червен молив път по Скритата река. Навътре, все навътре в джунглата. Достигна зеления пръстен около града — Мъртвата гора!

Какво ли пък значи това — изсъхнала гора или…

И там, където Скритата река се раздвояваше, точно на брега червено кръстче — Тайния вход!

А малко по-навътре друго кръстче — Подземието на немия кротал!

Няма що! — усмихна се Фернандо. — Звучни имена! Многозначителни! Само камънаци не се крият така — зад скрити реки, мъртви гори, кротали. Там има богатства: злато, диаманти, изумруди…

И всичко това ще му принадлежи, ще принадлежи на Фернандо Великолепния. За да върне предишната си сила, някогашното си великолепие. Не. За да придобие още по-голям блясък. С пари се постига всичко. Защо да не стане той крал на кафето, крал на диамантите, председател на републиката? Защо?

Нищо няма да го спре! Ни тайни входове, ни кротали, ни гори! Някои говорят, че в Златния град живеят човекоядци. Жреците им изваждат с каменен нож сърцата на жертвите и ги окачват като медальони на шиите си, а телата хвърлят на тълпата, за да си ги опече. Нека! Няма да го уплашат и канибалите! Щом като някъде злато, Фернандо ще се добере до него. На всяка цена! Ще го има!

Той извика помощника си:

— Променяме плана. Няма да закачаме Утита. Ще тръгнем направо.

— Къде?

— Към Златния град, глупчо! Направо към Златния град!

Машингаши се запъна:

— Там са жените-господарки! Забранено!

Фернандо се разсмя дръзко.

— За смели мъже няма забранено. Посягаш и вземаш. Забраненото е за страхливците.

— Но…

— Никакво но! — викна Фернандо. — Хапваме набързо и тръгваме!

След четвърт час маймуната бе оглозгана до кости и групата пое по реката с три пироги.

Седнал на носа, Фернандо се взираше в бухналата зеленина, като насочваше лодката до самия бряг, без да мисли за опасността да заседне в тинята. Уплашените каймани бягаха с шумни плясъци на опашките към дълбочините. Орляци фламинги се вдигаха пред тях като розови облаци, пробягваха странни птици с дълги половинметрови пръсти, които ги поддържаха върху водните лилии.

Фернандо се взираше във всяка извивка и всеки залив, обхождаше и най-малкия разлив на реката, навлизаше във всеки ручей. Не, все не беше Скритата река.

Мухите пиуме налетяха и ту един, ту друг гребец оставяше за миг веслото, за да се плесне по гърба, по рамото или по бедрото и да размаже кацналото насекомо. Пред очите се въртяха облаци очни мушици, иначе безвредни, но досадни, навиращи се в очите. Смъдяха, възпаляваха ги.

Върху притихналата вода на заливчетата лежеха безброй жълти листа. Понякога някой лист трепваше, скачаше напред и след това отново се отпускаше безжизнен.

— Риба-лист! — подхвърли Машингаши. — Дебне по-малки рибки.

Фернандо кимна. И при хората е същото. Гледаш го безвреден като лист, не го забелязваш дори, а той опасен — като неговия Жоао.

Към обяд, когато слънцето увисна на зенита и хората изгубиха сенките си, малката ескадра навлезе сред един безреден архипелаг от острови и островчета, лабиринт от протоци, тинести плитчини и блата, обрасли с непроходими водни растения. А сред тях — гъмжило от влечуги. Анаконди до осем-девет метра, самотни или на двойки, водни змии, стада крокодили. Нахални, дръзки, сякаш невиждали човек, те обграждаха лодките, посягаха да се прекатерят вътре. Анакондите вдигаха глави и така, съскайки и опипвайки въздуха с език, ги съпровождаха, разлютени, готови да се метнат отгоре им като опънати лъкове. Настървени хищни костенурки се боричкаха с греблата, отчесваха от тях цели трески с острите си клюнове.

— Само да им паднеш! — пошегува се Машингаши, но шегата му не предизвика усмивка на ничие лице.

Фернандо забеляза как цветът на реката се променя, явен признак за близостта на мощен приток. Значи, картата не лъжеше. Колкото отиваха по-нагоре, толкова водата ставаше по-бистра.

„Ако не знаех какво диря, никога не бих навлязъл в тоя тинест ад“ — помисли си Фернандо. — Ясно защо досега никой не е намерил Скритата река…

Тогава видя първия праг. Сред него се издигаше неголям остров, обрасъл с дървета, по чиито долни клони още се развяваха като проскубана сива козина натрупаните от наводненията изсъхнали треви. Прагът беше нисък, не повече от метър, но водата се свличаше по него така запенена и бърза, че не оставяше ни мисъл за преминаване.

Пирогите продължиха напред. Отминаха острова. Но и там същото — пак бързей. Обходиха цялото устие, накъсано в сложна делта от запенени ръкави, оголени скали и затлачени, обрасли с храсталаци и камъш острови.

Нямаше друг изход. Щат не щат, трябваше да преминат през някой праг. Бразилецът избра сравнително най-тихото място и се провикна:

— Скачайте във водата! Всички! Пренесете лодките в дълбоката, по-спокойна вода!

Налагаше се да прегазят стотина метра, и то във вода до колене, не повече. Но индианците останаха в лодките. Обикновено тъй покорни, тоя път те като че ли не бяха чули заповедта.

— Хайде, момчета! — повтори Фернандо усмихнат. Но зад тая усмивка се криеше заповед, която не търпеше неподчинение.

Забили погледи в греблата си, помощниците му не трепваха. Какво мислеха, какво криеха зад непроницаемите маски на бронзовите си лица? Може би се страхуваха от пиранхи и крокодили. Някой трябваше да им даде пример.

Фернандо скочи във водата.

— Хайде след мен. Ето, няма пиранхи! Както знаете, те не се задържат по бързеите.

Индианците пак не мръднаха.

— Какво чакате? — викна главатарят им разгневен.

Тогава Машингаши отговори вместо другите:

— Те не заради пиранхите.

— А защо?

Машингаши се усмихна виновно. Личеше си, че хем им се присмиваше, хем ги разбираше.

— Водата ще измие шарките. Ще изличи магията. Тогава кой ще ги пази от злите духове?

Фернандо кипна. Извади револвера.

— Веднага! Всички във водата! Всички! Едно, две, три…

Един след друг гребците зацамбуркаха в бързея, хванаха пирогите и ги понесоха напред, докато достигаха по-спокойна вода.

Там отново се намъкнаха в лодките. Хванаха лопатите и загребаха срещу течението.

Фернандо разглеждаше под спуснати клепачи голата си команда. По лицата на индианците не се четеше нищо, все същата безчувствена отпуснатост, студена и враждебна. Сега ги победи, наложи се. Но докога? Много рано опитаха да му се противопоставят. Макар и слаб, това беше бунт. Бунт, още тук! А по-нататък?

Постепенно разливът пред устието на реката изостана надире, руслото на реката се стесни, зелените стени от двете му страни се приближиха, нависнаха като планини от изумруден бигор. На брега лежеха натъркаляни като изхвърлени дънери огромни каймани. При доближаването на лодката те изпълзяваха лениво на късите си крака и потъваха. Водосвинките само обръщаха глави с тъпи и безучастни очи.

Машингаши се обади:

— Хората искат да се нашарят пак.

— Добре! — разреши след кратко обмисляне Фернандо.

По-добре с негово съгласие, отколкото те сами да го направят против волята му.

Пирогите се хлъзнаха под нависналия от брега листак, подобен на подкопана от водата зелена канара. Гребците оставиха лопатите и извадиха ореховите черупки, пълни с боя.

Фернандо едва потискаше яда си. Заради тези диваци, заради глупавите им суеверия трябваше да пилее ценно време!

Но беше достатъчно умен, за да не им се противопостави явно. Залагаше много на тях. Дори и с ината на мулето трябва да се примиряваш, когато ти е нужно.

След половин час групата отново пое на път. Но Фернандо виждаше. Хората му не работеха както трябва, гребяха вяло, преструваха се на уморени.

Така неусетно се свечери.

Главатарят даде знак да се насочат към брега. Лодките заораха в тинята. Хората наскачаха, привързаха пиротите, разтовариха багажа. После се пръснаха за изсъхнали съчки. Но след миг един от тях дотича уплашен.

— Зло място! — промълви той. — Омагьосано!

Повече не можа да обясни. Фернандо навлезе в гъстака, там, отдето бе дошъл индианецът. И видя обрасли с лиани, уплетени с въздушните корени на филодендрона, няколко каменни колони, наредени в кръг. Той не знаеше, че археолозите наричат тези древни постройки „кромлехи“, не знаеше, че ги смятат за светилища на Слънчевия бог, построени от незнаен народ. Фернандо беше убеден само в едно — че тия камъни не могат да крият никаква опасност. Камъни, мъртви вещи.

Внезапно той отскочи назад. С тихо пощракване на опашката настъпваше една гърмяща змия каскавела. Фернандо знаеше, нейните зъби могат да ухапят и през дрехите, пробиват кожата на обущата дори. Мудна, непохватна, но опасна, смъртно опасна.

Зад него запращя друга змия, обади се трета, четвърта, пета. Той престана да ги брои. Отвсякъде прииждаха каскавели, десетки, стотици може би. Щракаха с опашки, напредваха.

Проклето сборище.

Наистина зло място!

Той се върна бързо и заповяда:

— На път! Веднага! Докато не са допълзели кроталите.

Босите индианци мигновено се озоваха в лодките. После загребаха нагоре да дирят нов пристан за през нощта.

Намериха го едва когато се стъмни съвсем. По тези брегове, обрасли с чудовищна мрежа от коренаци, затрупани с довлечени дънери и затлачени с дълбока тиня, трудно се намираше удобно място.

На брега ги посрещнаха няколко чифта святкащи очи. Индианците запляскаха шумно с греблата и уплашените крокодили навлязоха във водата, освободиха брега. Хората напуснаха лодките, страхливо притиснати един о друг.

Навред ги обграждаше плътният мрак на джунглата, без нито искрица светлина, без нито една светулка дори. Въздухът беше изпълнен със звуци: рев на ягуари, крясък на маймуни, грухтене на каймани, прехласнато квакане на жаби и досадно, подлудяващо скърцане на цикади — като свредел от звуци, който дълбаеше мозъците. Но те бяха познати, близки. Дори гласовете на ягуарите и крокодилите не изглеждаха тъй заплашителни, защото бяха познати. По-страшни бяха другите шумове, провиквания и простенвания, неизвестните звуци, които идваха отвред, грозни, изпълнени със смразяваща закана. Те караха злочестите индианци да отскачат всеки път, когато се осмеляваха да се отделят на няколко крачки от другарите си.

Индианците не обичат да пътешествуват. Целия си живот те прекарват в една местност, по едни и същи пътеки, от които не смеят да се отклоняват. Защото цялата природа е враждебна. Всяка невиждана местност е населена със зли духове, всеки срещнат е враг, който може да изпрати зъл дух.

Така виеха злите духове на тая чужда околност, те надзъртаха от клоните, между стволовете, дебнеха, ненаситни в злината си. Те се кикотеха, те скърцаха със зъби, дращеха с нокти по дърветата.

Най-сетне огънят се разгоря, но индианците не преставаха да трупат отгоре му нови и нови наръчи дърва. Демоните бягат от пламъка.

Лумналите сияния играеха по листата като трепкащ светъл похлупак, който се надуваше, обхващаше все нови и нови клони. Видимият свят сред зловещото нищо нарастваше, сякаш огнените отблясъци разкъртваха черните стени на нощта, издълбаваха сред мрака пещера от светлина.

Ненадейно един индианец извика и посочи с пръст. Всички грабнаха оръжие, погледнаха нататък. В края на грейналия похлупак, сред разредените клони, надничаше, обляно в руменината на кладата, едно огромно човешко лице. То се гърчеше, кривеше устни, мигаше, мълчаливо и заплашително.

Хората отстъпиха към брега, отвързаха лодките, навлязоха вътре.

Фернандо извика:

— Стойте! Това е камък.

Беше разпознал каменната статуя, подобна на статуята, която откриха на Синия бряг. А играта на пламъците раждаше тези злобни гримаси по гигантското лице.

Този път спътниците му не го слушаха. Все едно, че го нямаше.

— Стойте! — кресна повторно той. Никой да не мърда! Иначе ще стрелям.

Хората му трепнаха. Вцепениха се.

Фернандо добави:

— Къде сте тръгнали? Забравихте ли богатствата? Милионите?

В следния миг вцепенението напусна индианците. Те хванаха греблата, отблъснаха пирогите.

Фернандо прецени бързо. Не можеш да съблазниш индианец с милиони. Та той въобще няма представа какво е милионът. Милион — значи много. От десет нагоре всичко е много. А на него му трябва малко — маниока, месо и ракия. Ракия! Само това са възприели от цивилизацията.

Фернандо нямаше избор. Иначе щяха да го изоставят сам на брега. Никой не спря. Нито дори Машингаши. И още нещо. В същия миг той зърна с крайчеца на окото си как от последната лодка се надига една дълга цев. Без да се бави, Фернандо натисна спусъка.

Резкият трясък сякаш срути цяла лавина от звуци. Закрещяха папагали, завиха маймуни, юрнаха се да се спасяват към върховете. Отгоре се посипа град от счупени вейки.

Куршумът улучи готовото за стрелба уме и го разби на трески почти до устата на индианеца, който се готвеше да издуха отровната стрела. Бегълците се заковаха на място уплашени, невярващи. Фернандо не ги остави да се опомнят.

— Назад! — заповяда той. — Иначе ще пръсна главите ви като тази цев.

Бунтовниците стояха бездейно. Нито отплаваха, нито се връщаха.

Фернандо отново насочи пистолета.

— Машингаши, сега меря в теб! Знаеш, не пропускам. Върни хората си на брега!

Мълчание. Неподвижност.

— Чуваш ли, червенокожа маймуно? — кресна Фернандо. — Ще те очистя! Окото ми няма да мигне! Диваци, по-лошо, маймуни! Глупави червени маймуни! Връщай се! Едно, две…

Машингаши подкара пирогата си към брега. Последваха го и другите. Излязоха, струпаха се в куп, мълчаливи и заплашителни.

— Стоварете багажа!

Фернандо бързаше да се възползува от надмощието си.

Те неохотно изпълниха заповедта му.

Бразилецът преценяваше бързо. Познаваше тая порода. Мълчанието им не значеше още подчинение. Те щяха да го слушат, докато успеят да го издебнат. И тогава… Може и неговата глава да украси някоя антикварна витрина в Рио. Годни са на това. От страх. За да се освободят от него, който ги води към неизвестността, в страната на злите духове. Белите са жестоки, когато става дума за пари, за злато — жестоки по сметка. Индианците са диваци — жестоки от страх, глупави, неразсъдливи.

Ясно. Не биваше да разчита повече на тях. Досега ги смяташе добри помощници. Но се е лъгал. Макар и скъсали с племето си, те все още не бяха станали цивилизовани. Дори по-лошо — ни цивилизовани, ни диваци… Индианецът не става конквистадор. Годни са само да си режат безцелно главите. Не знаят да извлекат облагата от това.

Фернандо имаше трезв мозък. Знаеше кога да упорствува и кога да отстъпва. Знаеше, че най-важно е умението да се оттеглиш с достойнство, когато се наложи. Да не налиташ като бесен бик срещу червения плащ, без да виждаш шпагата на тореадора.

Той се надигна.

— Момчета, размислих. Смятах, че съм тръгнал с мъже. Сгрешил съм. Намерил съм страхливци. Товарете пирогите! Връщаме се.

За няколко секунди индианците се приготвиха за път. Фернандо седна в първата лодка и подкара напред.

После се приведе към помощника си.

— Ще ви оставя при устието. А аз ще тръгна по реката с белите. Ще ни чакаш там. И на връщане — както сме се уговорили. За теб тсантсите и пушките им… И много пари — да дойдеш в Белем… Много пари за огнена вода.

— Защо на връщане? — запита Машингаши. — Защо не сега?

— Защото ми трябват. Като носачи. Бели носачи…

Фернандо се засмя на собствената си изобретателност. Когато преди години преминаха каатингата — бразилската савана, изядоха воловете. Щом пренесоха товара, повече не им бяха нужни. Така и сега…

Улисан в новите си кроежи, той не забеляза погледа на помощника си. Не видя огъня на очите му, потаената омраза.

Червенокожа маймуна!

Машингаши нямаше да му прости това. Той, който искаше да стане като белите… Да го нарече така — червенокожа маймуна…