Петър Бобев
Жрицата на змията (20)

20

По улиците се зададе мълчалива процесия. Загърнати в небесносините си тоги, четири жрици носеха малък саркофаг. Зад тях пристъпваше Кецала, злочестата майка, вирнала глава, с изпънато непроницаемо лице, със сухи очи, образ на сурова безнадеждност. Тя беше разплела амазонската си плитка и дългите синкавочерни коси се вееха тъжно върху раменете й.

След нея пристъпваха уморено всички жителки на прокълнатия град, поели в дълга мълчалива колона.

Шествието достигна езерото пред Пирамидата на слънцето. Жриците поставиха саркофага в чакащата ладия. Майката се нагласи в краката на детето си и ладията заплува към другия бряг. Мъртвият гражданин на Свещения град извършваше символичното си пътешествие върху слънчевата ладия към Града на мъртвите, в Страната на блажените, към страната Атлиан.

Утита, виждал и преди такова зрелище, тъй обикновено за тоя мрачен град, зърна случайно как Фернандо и Жак се измъкнаха безшумно от разкошния дом, в който ги бяха настанили амазонките. Той тръгна подире им. Прекоси двора, ограден от трите страни с къщата и свободен към улицата. Няколко гранитни колони подпираха каменната тераса, която някога бе служила за висяща градина. На мястото на прекрасните орхидеи, които в безгрижното минало са висели в радващи окото букети, сега се синееха саморасли грамофончета, спускаха се дебелите врежове на диви лози, пълзяха филокактуси. По стените още личаха олющени фрески, изобразяващи бойни сцени, пиршества, лов на ягуари. Сред двора блестеше на слънцето неголям басейн. През бистрата вода прозираше дъното му от пъстра мозайка.

Утита се промъкна между колоните и излезе на улицата. Решил бе да открие какво замислят. Криеха нещо. А какво могат да крият другари, тръгнали заедно, обречени на еднаква участ? Та те са повече от другари, повече и от братя. Каквото и да му говореше разумът, сърцето му все не им се доверяваше, нашепваше необяснима неприязън, нескрито подозрение.

Той ги проследи по обезлюдения град така, както индианец може да следи, безшумен, невидим като сянка. Промъкваше се край напечените каменни стени като змия, отскачаше от ъгъл до ъгъл като оцелот, дебнеше като пума.

Изведнъж двамата изчезнаха в един полусъборен храм. Утита се вмъкна след тях, избиколи една паднала колона и ги видя. Фернандо се спусна в някаква яма. Последва го Камюс.

Индианецът надзърна след тях. Къде изчезнаха? После се свлече по неравната стена. Встрани зина тъмен отвор.

Ето ги!

Фернандо и Жак напредваха из ниското подземие приведени. Те се озъртаха боязливо, ослушваха се и пак потегляха. Фенер от големи светулки в ръката на Камюс осветяваше пътя им.

Внезапно двамата спряха. Утита се прилепи към влажната стена. Бразилецът извади от джоба си картата. Разгледа я внимателно, като проследи с пръст изминатия път. Сгъна я и отново я прибра, а французинът освети стената с фенера. Един блок в зида се хвърляше в очи с големината си. Фернандо го натисна с рамо и той се отмести. Двамата надзърнаха вътре едновременно, огледаха отвора и се дръпнаха. Камъкът се върна на мястото си, а те продължиха нагоре по изникналата в мрака стълба.

Утита не ги изпускаше от очи. Примъкваше се подире им, достигаше ги, изчакваше ги и отново тръгваше след тях.

Стъпалата свършиха. Фернандо отмести нависналата над главите им плоча и се измъкна през отвърстието. Пропълзя след него и Камюс.

Когато надзърна нагоре, Утита трепна. Поиска му се да се върне веднага назад. Бяха попаднали в Храма на слънцето, в подножието на говорещия каменен бог.

В този миг амазонката, която стоеше на стража до входа, ги усети. Обърна се бързо. Но преди да замахне с копието и преди да извика, Фернандо, пъргав като ягуар, й нанесе зашеметяващ удар с юмрук в главата. Пазачката рухна без стон. Двамата нападатели се метнаха отгоре й и за няколко мига разкъсаха туниката й, за да свържат ръцете й зад гърба и да запушат устата й. После, сякаш хипнотизирани, пристъпиха към обсипания с диаманти, грейнал като слънце златен кръст в краката на големоглавия бог.

Богът мълчеше, онемял пред светотатството, което се подготвяше пред очите му.

Или не, не стоеше безучастен!

Изпод краката му се измъкна четириметрова оранжева змия, нашарена с черни ромбове.

— Ням кротал! — възкликна Камюс и отстъпи задъхан. — Върни се, Фернандо! Да се махаме! По-скоро!

— Пфу! — изруга бразилецът. — Да се махаме? Сега? Знаеш ли какво струва този кръст? Половината Рио ще купя с него. А ти — да го оставя…

Камюс трепереше цял.

— Човек умира за няколко минути…

— Страхливец! — изръмжа Фернандо и пристъпи напред, стиснал копието на вързаната амазонка.

Змията се уви около кръста и изсъска срещу него. Очите й, ярък цинобър, святкаха диво. Езикът трептеше като червена пружинка. Главата й ту се стрелваше напред, ту се връщаше, готова за ново нападение.

— Да го оставя! — шепнеше гневно Фернандо. — Да се върна, когато съм достигнал целта? Да ме спре някаква пълзяща гадина? Ти не познаваш Фернандо! По-добре да умра, отколкото да изтърва тлъстата плячка!

И той връхлетя срещу кротала. Но с рязък тласък гъвкавата шия отметна настрана насоченото острие. После главата се хвърли напред. Не по-малко пъргав от нея, човекът отскочи. Змийските зъби щракнаха на сантиметър от лицето му. Фернандо замахна повторно. Копието докосна люспестата шия, бликнаха няколко кървави капки. Змията се разяри. Отмота се от златния кръст, запремята се диво. Главата й се стрелкаше със светкавична бързина и ръсеше по каменните плочи алени капки.

Фернандо разбра, че не може да улучи тая бясна пружина от мускули и ярост. А нямаше изход. Беше приел боя. Или тя, или той! По гърба му полази леден трепет. Но не отстъпи. Знаеше, всяка крачка назад щеше да предизвика мълниеносна атака на озлобеното влечуго. Щеше да означава края му.

Когато се е хванал веднъж, Фернандо не спира насред път.

Нямаше да отстъпи и сега. Ако принудеше отровната гадина да се отбранява, да не й остане охота за нападение — можеше да се надява на спасение. Имаше някакви изгледи…

И ето той отново връхлетя.

Камюс бе побягнал до отвора на подземието, готов всеки миг да се шмугне вътре и да дръпне зад себе си каменната плоча.

Фернандо прецени бързо. Нямаше изгледи да умери главата. Тогава — тялото! То беше по-дебело, по-мудно.

Втурна се напред, заби копието в люспестото туловище и отскочи мигновено. Кроталът се размята в някакво замайващо кълбо, после съвсем неочаквано изпълзя, та се скри зад каменното божество. Копието издрънча по пода.

Победителят избърса с длан потта от челото си. От гърдите му се откърти дълбока въздишка. От пода го гледаше вързаната амазонка със страх и възхищение.

Камюс приближи блед, задъхан от уплаха.

Фернандо се усмихна.

— Щом и сега се отървах — значи, дълъг живот ме чака.

Пристъпи, хвана скъпоценния кръст. Разклати го. Откърти го леко от каменната му основа, тъй като не беше споен с нищо — нито с цимент, нито с хоросан. Фернандо не се учуди. Беше забелязал, че всички постройки в града са изградени без хоросан, само от наредени изгладени каменни блокове.

Жак Камюс се спусна да му помага и скоро баснословното богатство лежеше в ръцете им. Богатство, което заслужава всякакъв риск, всякаква опасност, всякаква жертва. Тридесет-четиридесет килограма злато. И диаманти като кокоши яйца.

— Тежи! — изпъшка, усмихнат алчно, Камюс.

Фернандо се поколеба.

— Добре би било да извадим само брилянтите. Но не може. Ще ги натрошим при първия опит. Разбирам от тези работи. Много здраво са инкрустирани в златото. Щем не щем, трябва да го мъкнем. Не дълго. Само до реката. Там е лодката.

В тоя миг той съзря Осло — жрицата на слънцето, която беше влязла в храма, без да ги забележи. Беше улисана. Бързаше да съобщи на Върховния жрец за срещата на Атлиан с Боян и за опита им да избягат. Бързаше да я злепостави пак и да спечели напълно благоволението му. Това беше чудесен случай. Не се повтаря често.

Ала не успя да довърши делото си. Не й било писано. Когато съгледа двамата похитители, вече беше късно. Преди тя да извика, копието на Фернандо прониза гърдите й.

Осло рухна безжизнена на земята.

— Бързо! — извика убиецът й. — Няма време!

Двамата грабнаха скъпия кръст и го помъкнаха към подземието. А беше дяволски тежък. Двамата едва го удържаха, проклинаха. Заморени, най-сетне достигнаха Тайния вход, до края на стълбата. Фернандо натисна с рамо блока и го отмести.

Изведнъж той се сети.

— Не трябваше да оставяме жива пазачката. Ще ни издаде. Но… станало… Да вървим!

Двамата се намъкнаха в прохода. После камъкът се върна на мястото си.

Слисан от виденото, обезумял от страх пред това, що ги очакваше след убийството на жрицата, особено след раняването на свещената змия, Утита търти назад. Изпълзя по сухия кладенец в полусрутения храм, а оттам притича по безлюдните улици направо при мисионера.

Погребението продължаваше. Шествието беше достигнало Града на мъртвите и оттам долитаха песните на балсаматорките.

Забравил индианското си самообладание, Утита влетя в стаята задъхан.

— Избягаха! Фернандо и Жак! През един таен изход. Хайде и ние!

Доналд Джексън скочи.

— Да бягаме! Но не сами! С Жанет! И с Боян!

— Какъв Жанет? — запита Утита.

— После ще ти обясня. Сега да вървим.

И го повлече към Храма на змията.

Пазачките го спряха на входа.

— Да излезе Атлиан — каза Джексън с глас, който не търпеше възражения.

Само след минута тя се показа, следвана от Боян.

Джексън усети, че му прилошава. Стори му се, че ще припадне. Краката му се подкосиха. Сърцето му замря. Не! Не беше спряло. Биеше като чук, блъскаше в гърдите, във вените на слепите очи.

Жанет! Неговата малка Жанет! И все пак не беше. Не можеше да бъде. Та това беше тя, нейната майка! Злочестата Ева! Същата коса, същите очи, същото лице, същата кротка хубост.

„Жанет, намерих те! — биеше сърцето му. — Намерих те!

И ще те спася!

Ще те спася! Дори сто пъти да дам живота си!“

Искаше му се да скочи, да я прегърне и да я понесе на ръце обратно към дома, както я носеше някога.

Не го направи. Овладя се. Нямаше време за разнежване. Обърна се към археолога и за да не го разберат, му заговори на английски:

— Двамата негодници са се измъкнали от града през някакъв таен проход. Зарязали ни. Утита ги проследил. Тръгвайте с нас! Ще избягаме всички подире им.

Боян пошепна на жрицата:

— Викат ни да бягаме заедно. Открили друг таен изход.

Атлиан гледаше с широко отворени очи Доналд Джексън.

— Кой е този човек?

Боян се поколеба. После рече:

— Жрец. Бял жрец.

Атлиан го хвана за ръката.

— Чувствувам, че е добър! Вярвам му. Да вървим!

Пазачките ги изгледаха подозрително, но не казаха нищо. Атлиан беше жрица, главна жрица, най-горе на тия отгоре. Нямаха право да я питат.

Само за няколко минути беглеците прекосиха глухите улици, достигнаха сухия кладенец и се спуснаха в подземието. След още няколко минути спряха задъхани пред скрития изход.

Утита отмести камъка и другарите му го последваха. Обгърна ги непрогледен мрак. Облъхна ги мирис на мухъл и застоял въздух. Задигнаха трудно, учестено. Но не се върнаха. Не можеха да се върнат вече. Назад беше смъртта, напред — спасението. Поне надеждата за спасение.

Утита извади искра с огнивото си върху праханта, раздуха я и с нея запали тисовата борина, която намери в подземието.

Настигнаха крадците след двеста-триста метра. Фернандо бе разпънал някаква карта и я разучаваше неспокойно под светлината на фенера с бръмбарите.

Боян надзърна.

— Карта! Каква е тази карта?

Фернандо се засмя. Ясно, не познаваше срама.

— Намерих я, преди да тръгнем, когато бягах от индианците. В една чанта, залята с каучук, до един обезглавен скелет.

Бегла мисъл се мярна в главата на Джексън.

Родригец! Единственият бял, успял да избяга от града — оня бял, който все обикалял, все пишел на някаква бяла тъкан…

— А защо я кри досега? — запита той.

— Не й вярвах — отвърна сериозно Фернандо. — Исках да я проверя.

— И днес ли?

— Да! Щяхме да оставим плячката на брега и да се върнем за вас. Нали така, Жак?

Камюс отвърна гузно:

— Да! Да! Тъй рече.

Мисионерът видя кръста.

— А това? Къде сте го помъкнали?

Бразилецът се усмихна.

— Че няма да се разделим с празни ръце. Без споменче.

Намеси се и Боян:

— Върнете кръста! Не дразнете амазонките!

— Те и без това са доста раздразнени.

— Но това е кражба! — възмути се Боян. — Грабителство! Вие осквернявате техните вярвания. Оставете го и да бягаме! При това тежи. Ще ни бави.

Фернандо насочи копието.

— Гледай си момичето и не ми се меси в работата, че окото ми няма да мигне!

До него се изправи Камюс с нож в ръка.

— Махайте се! Аз искам злато, чувате ли? Злато…

Боян погледна Джексън, после Атлиан и Утита. Какво можеха да сторят? Нямаха оръжие. А времето течеше. С кръста или без него трябваше да се измъкнат колкото може по-скоро.

— Какво чакахте тук? — запита археологът.

— Какво? — сопна се Фернандо. — Не виждаш ли? Подземието се разклонява. Погледни, входове на всички страни! Лабиринт!

И пак се наведе над картата.

— Навярно оттук — промълви той.

Групата се вмъкна в посоченото отвърстие. Най-отпред Утита с фенера на Камюс, после Фернандо и Жак с кръста, след тях Боян и девойката, а най-отзад с горящата факла — Доналд Джексън.

В далечината се показа някакво мъгляво петно. Изходът — спасението!

Мъртвият Родригец им го бе показал.

Групата забърза.

Внезапно Джексън усети, че някой ги преследва. Не го чу, не го видя. Само почувствува присъствието му. Той се обърна. Върна се няколко крачки. И го видя.

Видя на височината на лицето си две огнени зеници, които се взираха в него. Различи в полумрака гъвкавата шия и свитото на спирала туловище.

Ням кротал!

Джексън замахна с главнята, но преследвачът не се уплаши. Напротив, като че ли огънят го привличаше. Очите му следяха като хипнотизирани размахваната факла.

Джексън си спомни. Често пъти странствуващите индианци не смеят да накладат огън в гората. Страх ги е от това влечуго, което винаги се провлича към огъня. Дори разказваха, че то вижда в тъмнината, усеща топлината на жертвата. Дири топлина и напада топлите предмети. Затова не греши. Не хапе пушката или обущата, а винаги голата част на тялото — ръка, крак, лице.

Трябваше да бяга!

Не! Джексън се спря.

Тогава змията ще се спусне след него, ще настигне групата. А най-отзад върви Жанет.

Ще остане! Каквото и да се случи! На всяка цена трябва да я спре! Да ги опасни! Дори ако се наложи да изцеди отровата й в своето тяло, да я обезвреди със своята смърт. Дори така… Ще я спре. Няма да я пусне!

Той замахна с горящата борина. Удари я по главата. Тя се отдръпна, но той изтърва главнята. Кроталът се сви над нея, раззинал уста, сякаш се готвеше да я захапе.

Джексън отстъпи. Стори му се, че ще успее да се измъкне, докато змията се грее на огъня. Забърза да догони другарите си. Но при едно случайно обръщане видя, че врагът отново го настига. Той се спря, опря гръб в стената.

Кроталът също се спря. Изправи глава, загледа го в упор, уверен в себе си, безпощаден. Клатеше глава и приближаваше. Тази жертва нямаше да му се изплъзне.

Джексън стоеше насреща му неподвижен, вцепенен. Знаеше, че вече не може да се спаси. Обречен беше. Но щеше да запази Жанет. И тя нямаше да разбере кой е бил той и какво е направил за нея. Дано бъде щастлива! Без да го знае, без да подозира неговата саможертва. По-добре! Да не жали!

Главнята догоря в далечината. Премига и угасна. Мрак обгърна подземието. Мрак и заплашителна тишина. Групата беше излязла навън, без никой да забележи отсъствието му.

И Жанет не бе забелязала.

По-добре!

Той усети дишането на змията пред лицето си, вонещо, задъхано. С леко докосване като перце, трептящият и език опипа бузата му, веждата, челото…