Петър Бобев
Жрицата на змията (16)

16

Фернандо се свести пръв. Мъглата пред очите му се разсейваше бавно. Погледът му се избистряше. Постепенно той разбра, че се намира в тясно подземие, иззидано с едри каменни блокове. От едната страна водеше нагоре стръмна стълба. От другата, на височина два човешки боя, зееше малък отвор, от който струеше тесен сноп слънчева светлина. Върху каменния нар, свит в краката му, лежеше Жак Камюс.

Фернандо се надигна, спусна крака на пода. Протегна се. Ставите му изпукаха. Беше здрав. Само главата му още тежеше.

Той побутна с ръка другаря си.

— Добро утро!

Камюс отвори очи неохотно.

— Къде съм? — запита той.

— Слава на провидението, все още на грешната земя.

Французинът седна.

— Как попаднахме тук?

Фернандо отговори:

— Поразмислих и си обясних туй-онуй. Ранили са ни с отровни стрели, но не смъртоносни. Само парализа. Колкото да ни хванат. И да ни домъкнат тук.

Той се засмя.

— Отде да знаят, че ние само за това сме тръгнали — да попаднем в града им.

Камюс рече:

— Уплаших се, че е кураре… А то, жив! Само че пак в затвор! Цял живот в затвор.

Бразилецът го тупна по рамото.

— Не клюмвай! Ще се измъкнем! Ако знаеш от какви клопки се е измъквал Фернандо…

Чуха се стъпки. Двамата дигнаха очи.

Загадката почваше да се разкрива.

Най-първо видяха два крака, обути в сандали. После една къса туника, две ръце с едно нашарено гърне и най-сетне — главата.

Широко лице, изпъкнали скули, коси монголски очи и черни коси, завити на плитка около главата.

Зад жената, в сянката, се изправиха две тъмни фигури с копия, щитове и бронзови шлемове на главите. Те останаха на стъпалата, замръзнаха неподвижни.

Фернандо се извърна към другаря си:

— Гледай! Амазонки!

Камюс не отговори, слисан от това, което виждаше.

Първата амазонка остави гърнето на каменния одър и без да промълви ни дума, се обърна назад.

— Чакай! — викна подире й Фернандо на местното индианско наречие. — Защо ни държите тук?

Тя сякаш не го чу, а продължи пътя си мълчалива, с приведена глава. На първото стъпало спря, обърна се и ги изгледа с черните си очи.

Печални, безнадеждни очи върху каменно-безчувствено лице!

Със същите очи, надзърнали изпод прихлупените шлемове, го следяха и двете амазонки от стълбата.

Камюс пръв отклони поглед. Не искаше да гледа мъка. Примамваха го остриетата на дългите копия, кръглите щитове, искрящите като огън шлемове…

Амазонките отдавна бяха напуснали подземието, а той все още гледаше след тях с широко разкрити зеници.

— Видя ли? — изхриптя той с пресъхнали от алчност устни.

— Какво?

Камюс почти извика:

— Какво? Злато! Шлемове, щитове, копия!

Бразилецът сгърчи лице в кисела гримаса.

— Ами — злато! Прост бронз!

Камюс го изгледа недоверчиво.

— Познавам златото — добави Фернандо. — Подушвам го отдалеч. А това е бронз. Само че добре излъскан.

— А злато?

— Ще дирим — рече бразилецът и надникна в гърнето. — Варена царевица. Да ти е сладко!

Но въпреки подигравката двамата прегладнели мъже опразниха набързо глинения съд и се излегнаха на каменната си постеля.

Полежаха малко, само няколко минути. Фернандо нямаше навик да седи бездеен, да дреме, да чака, когато до него, може би някъде съвсем наблизо, има съкровище за милиони, може би за милиарди.

Той се надигна и измери с очи разстоянието до прозореца. После запълзя уверено по стената. Ръцете и краката му опипваха всяка пролука между каменните блокове, всяка неравност и се вкопчваха в нея. Той достигна отвора, повлече се по корем и опита да се измъкне навън. В този миг, тъкмо когато беше повярвал, че е свободен, пред лицето му блесна острието на едно копие.

Преди да се дръпне назад, Фернандо успя да зърне един площад, застлан с едри плочи и ограден с огромни каменни сгради, пред които се изправяха като почетна стража няколко каменни брадати мъже. От двете страни на прозореца стоеше по една амазонка с копие.

Фернандо се свлече обратно.

— Сега не може — рече запъхтян той. — Ще опитам довечера.

Шум от много стъпки прекъсна мисълта му. По стълбата се зададе голяма група. Няколко стари амазонки свалиха три трупа и ги положиха на отсрещния одър. После си отидоха тъй безмълвни, както дойдоха.

Бразилецът се надигна да ги разгледа.

Неволно възклицание се изтръгна от устата му:

— Нашите!

Наистина бяха мисионерът, Боян и Утита.

Восъчнобледи, неподвижни, безчувствени.

Мъртви ли бяха? Тогава защо ги носеха тук?

Той опипа пулса на Боян. Биеше. Слабо, но равномерно. Живи бяха и останалите. Дали и те бяха ранени с парализиращите стрели? По телата им нямаше рани. Тогава? Изглеждаха само приспани от някаква силна упойка.

След малко тъмничарката се върна, придружена от двете пазачки, и наля в устата на спящите някаква тъмна течност. Преди да си отиде, тя отново ги изгледа с печалните си очи. Но лицето й оставаше все тъй безучастно и студено.

И тоя път тя излезе мълчалива, без да отговори на въпросите, с които я обсипа Фернандо.

Не мина половин час и Утита се събуди. След него отвори очи Боян. Остана да лежи в унеса на упойката само Доналд Джексън.

Първият предмет, който привлече вниманието на археолога, беше глиненото гърне. Съзря го, преди да е видял другарите си, преди да е забелязал Фернандо и Камюс. Опита да се надигне, но силите не му достигнаха. Все още беше много слаб. Само го посочи:

— Дай ми го!

Жак Камюс му подаде гърнето. Боян тутакси го пое и го завъртя в ръце.

— Вплетени дракони! Такива шарки, или почти същите, се срещат по керамичните изделия и другаде… Но къде? Къде?…

Той се сети:

— В Месопотамия! На другия край на земното кълбо. При разкопките на древната Ниневия.

Внезапно той видя Фернандо и Камюс.

— А вие? Що дирите тук? И къде впрочем сме сега?

— При жените-господарки — отговори Утита.

— В Златния град! — добави Фернандо.

Боян се изправи. Пристъпи до зида. Заговори си сам:

— Същите циклопски блокове. Безупречно изгладени, споени без хоросан, само натрупани един връз друг…

После видя и мисионера. Сложи ухо на гърдите му. Фернандо побърза да го успокои:

— Напипах пулса му. Скоро ще се събуди и той.

Боян се обърна към него:

— Как попаднахте тук?

— Улучиха ни с парализиращи стрели. Тъкмо открихме Тайния вход. А вие?

— Ние… — Боян се замисли, без да си спомни — ние…

Утита го подсети:

— Влязохме в Мъртвата гора.

— Мъртва гора? — възкликна Камюс. — Съществува ли?

Утита отговори:

— Всички индианци са чували за нея. Мъртвата гора — по-опасна от всички отровни змии, от всички каймани и всички ягуари заедно, по-опасна от всички пиранхи на Скритата река…

Докато траеше този разговор, Доналд Джексън се събуди и се намеси със слаб, треперещ глас:

— Слушал бях, че в Америка има такова дърво — манцинела. Можело да отрови човек от разстояние. Но все не вярвах, не допусках… Малко ли измислици се носят по света?… А ето! Учудва ме и още нещо… Спомнете си, дърво до дърво, цяла гора от същия вид като плантация…

Боян подхвърли:

— Защо да не допуснем, че е засадена от хора нарочно, с тази цел, като крепост?

— И то каква крепост! — възкликна мисионерът.

Фернандо прекъсна разговора им:

— Ясно, че съществува Мъртвата гора. Но как да се доберем до златото, ако го има, и как да се измъкнем, да надхитрим тези дивачки?

— Ние не сме дошли да крадем злато — разпали се Боян. — И не да бягаме, а да се сближим с тия хора, да им помогнем.

Камюс го пресече грубо:

— Ако искаш, помагай! Аз съм дошъл за злато. Добера ли се до него — дим да ме няма. Нищо друго не ме засяга! Нищичко!

Археологът се изправи.

— Аз ви доведох тук.

Фернандо се засмя самоуверено.

— Знаеш, че се разделихме отдавна. И без теб намерих града. Сам. Затова ще правя, каквото реша.

— Рано е за разправии — намеси се мисионерът. — Ако почнем така, няма да спечелим нищо. Нека разберем къде сме, какво има около нас и най-важното — да не се делим.

Обади се и мълчаливият Утита:

— В града на господарките се влиза мъчно. По-мъчно се излиза. Утита е живял тук три луни и не знае как да излезе. Навсякъде стени от камък, а зад тях — Мъртвата гора…

Жак Камюс побутна Фернандо.

— А картата? Изходът не е ли означен?

Фернандо се направи, че не го чува, разбрал какво предимство може да му даде тази неочаквана находка. Би могъл всякога да се измъкне от Тайния изход и да остави съдружниците си като изкупителна жертва. Би могъл всякога да се върне тук със своите момчета, да превземе и разграби града. Би могъл да прави, каквото сам реши, без да се съобразява с хрумванията на тоя влюбен археолог.

Той каза бързо:

— Правилно. Има време да спорим. Сега ни предстои нещо по-важно… Как да се измъкнем?

Доналд Джексън го погледна изпитателно. Погледна и Жак Камюс, които не повтори въпроса си, сякаш съжалил за това, че бе изтървал излишна дума.

— Каква карта? — запита Джексън.

Фернандо се усмихна.

— Пошегувах се с Жак — скрои набързо лъжата си той, — за да го накарам да върви напред. И той все ме задява за това.

Мисионерът замълча. Наистина, подозренията му не бяха напразни. Този изискан джентлемен кроеше нещо. Като всички, които идваха насам, диреше злато. Колкото може повече. Всеки носеше някаква карта и я криеше, не искаше да сподели с никого тайната си… Все заради тоя проклет жълт метал.

Пазачката отново слезе в подземието, охранявана от двете въоръжени амазонки.

Тя се спря на последното стъпало, огледа ги и заговори. Боян позна езика, с който се бе обърнала към него русата амазонка, след като уби ягуара. Заговори по-скоро със зъби, с език и небце, засвири с уста, в сложна гама от тонове и съскане.

А очите. Боян не можеше да откъсне поглед от очите й, потресен от мъката, която се бе стаила в тях. Такъв поглед, пронизващ, всмукал сякаш терзанията на целия свят, хилядолетни терзания. И толкова мраз, ледена застиналост. Сякаш не лице на жив човек, а маска, зловеща маска на отчаянието на непреодолимата обреченост. Съжалението стисна гърлото му, задави го. И вместо гняв, омраза към тия, които го бяха захвърлили в тази влажна тюрма, усети само състрадание към злочестата им орис — каквато и да беше… Само състрадание…

Той погледна и двете пазачки. От сянката на прихлупените шлемове го разучаваха още два чифта очи, съвсем същите отчаяни очи, откроили се странно върху каменно-безчувствените лица.

„Очи, невидели радост“ — помисли си той, като се вслушваше в непознатия език.

Жената се досети, че не я разбират, и се обърна към индианеца на неговото наречие:

— Утита, кажи на белите хора да ме последват! В храма ще научат от устата на бога участта си.

При тези думи всички се изправиха. Отдавна чакаха. Упътиха се нагоре по стъпалата. Достигнаха един коридор и тръгнаха по него, предвождани от въоръжените жени.

След дълги криволици из заплетените подземни ходове най-сетне достигнаха една по-широка стълба, изкачиха се по нея, над главите им се отмести масивна каменна плоча и те внезапно се озоваха в просторна мрачна зала.

Храм!

Боян го позна. Храмът на слънцето, украсен с гора от змиевидни кариатиди и огромни статуи на някакви чудовищни хибриди между хора и животни. А по стените барелиефи, отделени един от друг с пъстри рамки от скъпоценни камъни. Груби, примитивни творби на стари майстори. Наивни, но ясни, изразителни. Ето нападащата змия на тъмнината, символ на слънчевото затъмнение. Ето слънчевия бог, седнал на своята ладия. Ето скриването му в океана, пътешествието му по подземната река, поклонението на жреците при изгрева.

А това?

Ясно, жертвоприношение! Кърваво човешко жертвоприношение! Четирима жреци разпъват ръцете на обречения върху жертвения камък, а петият жрец с каменен нож изтръгва сърцето от гърдите му.

Боян трепна. Значи, и тук! Все същото. Култът на слънцето и човешки жертви!

Огромни четвъртити колони, изписани от пода до върха със странни йероглифи, подпираха нависналия, облицован със златни плочки таван. Чудна писменост! Как приличаше тя на друга писменост, която той познаваше — критско-микенската и финикийската. Дали беше пак съвпадение? Такова многократно съвпадение, повтарящо се в повечето знаци, в общите линии, в общия стил.

Високо горе, над главата на седналата каменна фигура, досущ подобна на статуята, която лежеше над Синия бряг, и на пеещата статуя от брега на Скритата река, светеше огромен златен диск, с очи, нос и уста от скъпоценни камъни.

Златният диск — символът на слънцето. С разперени коси — слънчевите лъчи.

А в краката на гранитния колос, огрян от неугасващия пламък на вечния огън, се издигаше другият символ на слънцето, символът на живота и светлината — златен кръст, обсипан с диаманти и изумруди.

Фернандо гледаше като безумен, с облещени очи. Той се приведе и пошепна в ухото на Камюс:

— Това си заслужава! Заслужава всичко преживяно. Само този кръст ни стига. Нищо повече! Нищо!

Ненадейно във въздуха затрептя отново странният език-свирене. Пленниците се огледаха. Не. Не бяха стражите. Те стояха до тях мълчаливи и безстрастни. Гласът идваше отсреща, откъм огромната статуя, която сякаш говореше с корема си.

Но скоро замълча. После извика по индиански:

— Утита, излез напред!

Изплашен, със стиснати устни, но незабравил гордата си стойка, индианецът пристъпи.

— Какво дириш тук, Утита? — запита гласът. — Забрави ли, че те очаква смърт?

Боян се ослуша. Особен глас. Приличаше на мъж, на престарял мъж. Но понякога така говорят и старици. Къде ли се криеше? Може би искаше да им внуши, че говори самият камък? Да ги смути в тази тайнствена атмосфера, да ги подчини. Навярно при невежите индианци, попаднали тук, това му се удава лесно. Сковава езиците им за цял живот. Мълчат.

Индианецът отговори:

— Утита не е забравил.

Старческият фалцет запита:

— Тогава защо наруши закона?

— Утита няма свой закон, няма свой живот. Животът му принадлежи на белия брат и на Белия шаман.

Гласът го прекъсна високомерно:

— Стига! Ти знаеш и ще умреш с тях!

Фернандо не се стърпя:

— Защо трябва да умрем? Какво сме ти сторили?

Гласът млъкна. Затихна цялата зала. След малко отново проговори:

— От хилядолетия ние чакаме да дойдат при нас бели мъже с бради. Да дойдат от далечната страна, отвъд Голямата вода, от родината на моя народ. Чакаме ги да ни отведат обратно. Там, отдето сме дошли.

Бърза мисъл осени Фернандо.

— Това сме ние! — радостно извика той. — Ние идваме отвъд Голямата вода, ние, белите мъже с бради.

Небръснатите им лица показваха, че това не са лица на голобрадите червенокожи.

— Не! — отсече гласът. — Не сте от моя народ. Аз ви изпитах. Вие не разбрахте свещения език на прадедите, с който посрещаме всеки чужденец. Вие знаете само езика на низшите, на тези отдолу. А никой низш няма право да се яви в Свещения град непозван. И ако дойде, умира.

Боян се заслуша в гласа. Жесток, изпълнен с безпощадна решителност, несвикнал на възражения — и в същото време надъхан със същата безнадеждна мъка, със същото отчаяние.

Тогава пристъпи Доналд Джексън.

— Аз не те виждам — рече той. — Но познавам. Ти си стар. Аз също не съм млад. Можем да си вярваме, да се изслушаме. Аз ти казвам — ние идваме като приятели, като братя. Кълна се в тоя кръст, който грее в подножието на каменния бог, и в тоя, който е окачен на гърдите ми.

Той извади черния си мисионерски кръст и го целуна.

Тайнственият глас възрази спокойно:

— Страннико, не скверни себе си и мен с лъжлива клетва. Когато идват приятели, оставят оръжието си у дома. А вие убихте мои хора.

Доналд Джексън се извърна смутен.

— Не сме убивали.

Тогава Фернандо побърза да отклони обвинението.

— Може да сме убили някого. Не знам, не видях. Чо те почнаха първи. Вие няма ли да се защищавате, ако ви нападнат? Преследваха ни диваци.

— А нашето предупреждение? — подметна гласът. — Стрелата с коса?

Фернандо прие учуден вид.

— Не го разбрахме.

— Утита не ви ли каза?

Боян не се стърпя повече.

— Чуйте! — намеси се той. — Утита наистина ни каза. Но ние целяхме тъкмо това — да се срещнем с вас, да се сприятелим, да поживеем при вас. Да изучим вашата мъдрост. Да споделим с вас и нашите знания…

— Мълчи! — прекъсна го гневно гласът. — Сладкодумни са вашите уста. Сладкодумни, но лъжливи. Не ви искаме! Не щем приятелството ви! Добре си живеем и без вас. По-далеч от вас, омразни измамници, коварни и ненаситни!

— Отде ни познаваш, та говориш така? — обади се Боян.

Гласът изкрещя:

— Идвали са и други като вас. Донасяли са ни само зло. Зло и проклятие. Проклятие — от първата среща на моя народ с вашия. Познавам алчните ви сърца. Знам какво ви води тук. Не нужда за приятелство, не жажда за знания, а хищна алчност. Примамва ви жълтият метал. Не виждам ли как святкат очите ви! Търсите само него. За вас не съществува нищо друго — ни чест, ни вярност, ни приятелство, ни любов. Виждали сме ви как побеснявате, как се избивате взаимно за този прост метал. Глупци! Нима не знаете, че от него няма никаква полза. Нищо не става от него — ни брадва, ни копие, ни щит. Мек, негоден. Само за облицовка на стените вместо камък и за съдове вместо глина.

Фернандо и Камюс се спогледаха.

Кухненски съдове и стени от злато! Вместо камък и глина! А те стоят! И чакат някакъв дивак да ги поучава…

Гласът добави:

— Вие всички ще умрете! Ще умрете, когато изгрее Новата луна! Така ще се изпълни волята на боговете.

Съдът свърши. Амазонките удариха копията в щитовете си.

Чак сега, при тая решителна закана, при тоя залп на звънналия метал, пътешествениците разбраха опасността. Досега тя им се струваше далечна, невероятна, като сън, по-скоро като някаква безвкусна мелодрама сред варварския декор на езическия храм.

— Чакай! — извика Боян. — Преди това трябва да изслушаш и нас! Да кажем и ние своята дума, да се оправдаем.

— Очите ми са слепи — отвърна гласът. — Ушите ми са глухи. Не чувам, не виждам. Съдя по закона на прадедите. Законът е един: който чужденец дойде неканен в града, трябва да умре… Сега сте свободни. Ходете, където пожелаете. Във всеки дом, на всяка трапеза. Вие сте смели. Искам вашата дързост да прелее в кръвта на моя народ. Свободни сте до смъртта си, до Новата луна. Жалко, че ще умрете. Но така решават боговете. Само две места са забранени за вас — Храмът на змията и Храмът на слънцето. Вървете!

Гласът млъкна. Повече не се обади.

Звънът от копията върху щитовете прокънтя повторно под каменните барелиефи, откъдето надзъртаха уродливите глави на боговете.

Амазонките отвориха вратите на храма.

Една от тях каза:

— Градът е ваш! На обречените! Живейте! До Новата луна!

Обърна се и влезе в храма. Бронзовите врати се затвориха след нея тежко. Пътешествениците останаха сами, замаяни от невероятната гледка, която се разкри пред тях, зашеметени от това струпване на каменни колоси, храмове и пирамиди, потиснати от мисълта за предстоящата си участ, пред неразбулената загадка на този тайнствен град.

Фернандо промълви с блуждаещ поглед:

— И все пак… Дори само този кръст заслужава всичко!

С гръб към града, без да снеме поглед от затворената врата на храма, Жак Камюс добави:

— Заслужава!

Боян неволно погледна към смрачаващото се небе. Луната се бе откроила на запад като преполовена златна монета, захвърлена в безкрая.

Първа четвърт!

Още двадесет дни живот. И после…

Каква ли участ им се готви?

Той тръсна глава. Наистина, не се ли уплете лекомислено в тази авантюра, не замеси ли съвсем безразсъдно в нея и своите другари? Как можеше да повярва — сега свободен, силен… А след двадесет дни…