Петър Бобев
Жрицата на змията (18)

18

Боян беше опитал да проникне в Храма на змията няколко пъти. Смътно предчувствие му подсказваше, че само там, в тоя забранен храм, ще намери девойката, която диреше. Неслучайно я видя със змията тогава. Но всеки път, при всеки опит, пазачките го посрещаха с насочени копия.

По улицата премина колона от девойки с щитове, копия и преметнати през рамо лъкове. Маршируваха отсечено, сурово, с мъжка стъпка.

Боян хвана мисионера за ръка.

— Ела след тях! Може да видим и нея.

Доналд Джексън го последва.

Тръгна с тях и Утита, равнодушен, отчаян, изгубил волята си за борба, изгубил дори охота за живот. Всяко негово движение, всяка мимика издаваше примирението пред участта, на която беше обречен. Жените-господарки бяха решили да умре и той щеше да умре. Нямаше сила на света, която да го спаси. И все пак привързаността му към двамата бледолики го караше да ги следва, да ги развежда, да им показва всичко, което знаеше за тоя каменен град.

Малките амазонки крачеха живо, с изпънати като лъкове тела, от които лъхаше сила и стоманена пъргавина, но от лицата им, макар и по детски нежни, вееше все същата сурова безучастност, същата стаена мъка, същото отчаяние, което излъчваха, всички лица на тоя чуден град. Детски лица, преждевременно остарели. Детски устни, непознаващи усмивка. Детски очи, невидели радост.

Те излязоха извън градските стени и почнаха да се упражняват в стрелба с лък. Улучваха безпогрешно, от такива разстояния, които Боян смяташе недосегаеми за техните оръжия. А какви ли стрелци бяха възрастните амазонки?

Нямаше смисъл да остават повече. Девойката не беше между тях. Тримата тръгнаха покрай градската стена. В ивицата земя между стената и обграждащата я гора се зеленееха ниви, из които работеха амазонки.

Боян ги огледа една, по една. Не! И тук я нямаше!

После се обърна към мисионера:

— Погледни! Само американски растения, само такива растения, които преди четиристотин-петстотин години, преди откриването на Америка, са били непознати на европейците. Царевица, батати, картофи, тютюн, домати, пипер, фасул, слънчоглед, ананаси, фъстъци. И нито една земеделска култура от Стария свят. Нито пшеница, нито ечемик, нито лук, нито зеле, нито ориз. Не възприемат нищо ново. Само минало.

Жените продължаваха равнодушно работата си, сякаш не ги забелязваха. Едни копаеха, садяха някакви семена, други беряха памук, късаха царевични кочани. Върху невисоките доматени храсти висеха дребни алени плодове, а наред с тях цъфтяха китки жълти цветове.

Боян откъсна един царевичен мамул.

— Колко много може да ни каже това скромно растение — рече той. — Само трябва да разбираме езика му. На всички е известно, че прародителят на царевицата е непознат. Сякаш така е паднала от небето. Няма дива форма. Само културна царевица. Ако мога да се изразя така — най-културното растение, напълно свързало съществуването си с човека, напълно зависимо от него. Ако не е човекът да я засее, тя ще загине, ще изчезне от лицето на земята.

Утита, който го слушаше мълчаливо, се обади внезапно:

— Тя не е расла винаги на нашата земя. Донесли са я белите богове, отдавна, след потопа.

Боян се оживи.

— Кои са я донесли?

— Белите гиганти. Наричали ги карас. Дошли от север. Построили много градове. Направили каменните хора край реката. Написали знаци по скалите. После отишли на запад, в планините. Изчезнали. Но оставили царевицата.

Боян се обърна към мисионера:

— Същото предание съществува и сред потомците на инките в Андите. Тайнственото племе карас основало град Кара до Манти. После навлязло по река Есмералда и основало, град Кито. Господствувало в Еквадор четири века. Разбил го инкът Тупак Юпанки през 1450 година и направил Кито своя втора столица след Куско. Племето изчезнало, но оставило своята култура. Научило туземците да отглеждат царевица.

Очите му блестяха. Речта му беше станала възбудена, неспокойна, радостна.

— Най-чудното е друго. Не това. Още преди Колумб да слезе на американския бряг, в Африка, на Гвинейското крайбрежие, загадъчното племе на йорубите отдавна отглеждало царевица. И още едно съвпадение — йорубите също балсамирали мъртвите, принасяли на слънцето човешки жертви, тачели свещени животни, гадаели по животински вътрешности… Значи, царевида й на изток, й на запад от Атлантическия океан. А прадядото й го няма никъде. Тогава? Защо да не предположим, че нейната родина е била някъде между Африка и Америка? Че е съществувала суша, която после е изчезнала, потънала в океана от някаква страшна катастрофа — потоп, както го наричат по целия свят? Защо да не допуснем, че жителите на тая тайнствена страна са разнесли своето главно растение навред, докъдето са достигнали?

Мисионерът сложи ръка на рамото му.

— Ти дириш Атлантида?

— Защо не? — оживи се Боян. — Еднаква цивилизация, еднакви култове и предания. Като почнеш от разказа на Платон, та стигнеш до индийските легенди. А и геологията потвърждава такова допускане. Имало е някаква земя в Атлантическия океан, която препречвала пътя на Гълфстрийм, връщала го обратно на юг. В това време ледена броня сковавала Европа и Северна Америка. После Гълфстрийм потекъл на север. Защо? Защото тази земя изчезнала. Европа се затоплила. Ледниците се стопили. Дошъл краят на Ледниковия период.

Доналд Джексън сви примирително; рамене.

— Не споря. Ти си специалист. Може това да е причината за заледяването, може наистина да има сходство в най-древните цивилизации на Стария и Новия свят. Може. Аз знам едно — атлантите не са били индианци, още по-малко индианки…

Боян замълча. Да. Всичко съвпадаше с неговата хипотеза. Всичко — освен това, освен най-важното. Тези индианки с атлантска култура.

Едно момиче притича и пошепна нещо на жената, която на няколко крачки от тях окопаваше леха батати. Изведнъж тя захвърли бронзовата си мотика и се втурна към града.

Мисионерът запита:

— Какво става, дъще?

Тя не се обърна. Вместо нея отговори момичето:

— Умира синът на Кецала!

Мисионерът се спусна след тях. Не само дългът на лекаря го влечеше натам. Когато Боян го настигна, той му рече задъхан:

— Чу ли? Синът й! Значи, това не е град само на жени. Има и мъже. Но къде са те? Защо не сме ги видели досега?

Тримата се вмъкнаха след бързащата жена в дома й, преминаха през няколко стаи и се озоваха в едно тясно помещение. На каменния нар върху кожа от ягуар лежеше шест-седемгодишно момче. От устата му бликаше кръв и се стичаше на земята в грозна локва.

Момичето обясняваше на обезумялата майка.

— Както ядеше, му падна зъб. После рукна кръвта…

Доналд Джексън прехапа устни. Кръвоизлив от млечен зъб. Страшно подозрение прониза съзнанието му, сякаш в миг прозря в тайната на чудния град.

— Тичай! — обърна се той към Боян. — Поискай им чантата ми! Имам инжекции. Ще спра кръвоизлива. А аз ще се опитам да направя нещо, докато те чакам. Тампон или друго…

Археологът изхвърча на улицата. Спря първата амазонка:

— Къде е чантата ни? От лодката. В нея има лекарство. Умира едно момче. Трябва да го спасим. Дайте ни я!

— Аз не съм тази, която ще реши — отговори жената. — Нямам право.

— А кой? Кой?

— Жрицата на слънцето… Но щом е момче, което умира… Няма спасение.

В следния миг Боян тичаше по стълбата на пирамидата към Храма на слънцето. Стражите го спряха на входа с препречени копия.

— Искам да говоря с жрицата — изкрещя той нетърпеливо.

— Защо ти е? — запита едната пазачка.

— За чантата с лекарствата. Да спасим едно умиращо момче. Сина на Кецала.

Амазонката влезе в храма, като го остави на стъпалата. Най-сетне, сякаш след цяла вечност, тя се показа. Поклати глава.

— Не може! Този, който е над нея, не позволява. В Свещения град има достатъчно жреци. Не са нужни и чужди. А това, което е отредено, ще стане.

Смазан от тоя безсърдечен отговор, Боян се върна обратно в зловещо притихналата къща. Едва сега забеляза окачената над входа медна плочка с форма на полумесец.

„Клетите! — помисли си Боян. — Не можа да ги спаси и талисманът, символът на богинята Луна. Същото поверие като нашата подкова на щастието. С общ произход. И тук, и у нас — на хиляди километри.“

В тъмната стая, на каменния одър, лежеше злочестата майка, притиснала в ням ужас безжизненото си дете.

Джексън наведе глава.

— Вече сме излишни.

Излязоха мълчаливо, смазани от безпомощно съжаление. Седнаха на каменната пейка пред дома. До тях клекна, опряло брадичка върху дланите си, момиченцето.

— Така умират всички — каза то. — Падне зъб, изтече му кръвта. Удари се — изтече му кръвта. Ухапе го комар — изтече му кръвта. Никое момче не остава. Проклятие.

Мисионерът сложи ръка на главата му.

— Само момчетата умират така, нали?

— Да! — потвърди момиченцето. — Майките ги пазят, крият ги в подземията, не ги оставят да играят, да работят, да се учат на стрелба. Държат ги в къщи, грижат се за тях, а те умират.

Мисионерът се надигна.

— Да си ходим! Изморен съм.

Той влезе в къщата, която им беше определена. С него се прибра и Утита. Но Боян не мислеше да почива. Сърцето му пак го повлече към Храма на змията. Този път той дори не опита да приближи входа му. Неумолимите пазачки стояха там. Пак щяха да отговорят с мълчание, тъй както му отговаряха всички, когато ги запиташе за девойката с жълтите коси.

А каква ли беше тая яма до самия храм, оградена с висок парапет? Дали нямаше връзка със самия храм?

Той се повдигна и надзърна вътре. Сред полумрака, на дълбочина двадесетина метра, лъсна някакъв басейн. А над него каменна змия. И кариатиди, подобни на змии. И пламтящи жертвеници. Каменен амфитеатър.

„Та това е самият Храм на змията! — помисли си Боян. — Ямата е неговият отдушник.“

Той притича до жилището си и без да се обажда на другарите си, грабна от склада едно дълго въже. Върна се. Привърза го за парапета и се спусна в празното. Надяваше се, че въжето ще издържи. Беше виждал в инкските градове въжени мостове, които траеха векове.

Най-сетне опря в дъното на кладенеца, до тихия басейн. Ръцете му трепереха от изтощение, отмалели бяха и краката му. Той седна на пода и вдигна поглед нагоре. От каменния таван го стрелкаха с втренчените си погледи преплетените каменни змии. Надсмиваше му се от своята висота и каменната статуя на Великата змия. Змийските глави от стената бълваха пенестите си водопади със звънлив кикот.

За какво ли служи този амфитеатър? И този кладенец? И басейнът сред него? А пиедесталът на три метра от пода?

Изведнъж водата заклокочи. Докато Боян се опомни, чудовищната анаконда изплува от басейна, засъска, раззина челюсти. Младият археолог се хвана мигновено за въжето. Ала преди да се подеме по него, змията го удари с глава и го свали на пода. Той понечи отново да се изправи. Но не успя. Разлютената глава фучеше, вперила в него стъкления си поглед, и се поклащаше като гигантско махало.

Боян се отпусна примирен. Впрочем какво значение имаше днес или след три дни? Нали все трябваше да умре.

Да умре, без да я е видял?

В тоя миг я видя. Тя застана върху пиедестала си и удари с каменния чук.

Един път. Пауза. Втори път. Пауза. Трети път.

Това значеше: върви си!

Но змията не си отиваше. Беше прегладняла, подготвяна за жестокия празник, за богатото угощение, което й беше отредено.

Атлиан скочи долу, забравила всичко, изправи се пред озъбената й муцуна и я заблъска с юмруци.

Гигантската анаконда се поколеба. Такова нещо не й се бе случвало друг път. Но отстъпи. Отдръпна се, като не спираше да съска и да се заканва.

— Бягай! — извика Атлиан на шуарски език. — Бързо!

Той се хвана за въжето и запълзя нагоре. Достигна края на кладенеца. Стъпи върху най-долната скамейка на амфитеатъра. Тогава погледна надолу. Чудната девойка беше прегърнала дебелата шия на чудовището и то я издигна послушно на пиедестала й. Тогава тя отмести камъка в стената и нахвърли в устата му всички водосвинки, които се намираха там. Заситена, доволна, змията се скри под водата.

Тогава Атлиан се изкачи при Боян по тясната стълбичка.

— Защо идваш в храма? — запита тя. — Не знаеш ли, че е забранено?

Очарован от нейната близост, той пошепна:

— Мислех, че няма да те видя вече.

Жрицата го погледна изпитателно.

— Защо дойде?

— За теб — отвърна Боян. — Само заради теб.

— А той казва, че дириш жълтия метал.

— Кой е този „той“?

Тя прехапа устни. После въздъхна.

— Не бива, но ще ти го кажа — Върховния жрец.

— Мъж! — учуди се Боян.

— Да, единственият мъж в нашето племе. Стар, с бяла брада.

Боян възкликна:

— Индианец! С брада!

— Той не е индианец. Прилича на вас.

Археологът не спираше да пита:

— Но нали момчетата ви умират?

— Някои оцеляват. Единици. И те стават върховни жреци.

— Той ли иска да ни убие?

Атлиан поклати глава.

— Не! Законът! Законът повелява да бъде принесен в жертва всеки, който е дошъл неповикан в Свещения град.

Боян промълви задъхан:

— Нали ти ме повика. Там, когато уби ягуара. Повика ме с поглед, забрави ли?

Внезапно той хвана ръката й.

— Коя си ти! Как се казваш?

— Атлиан.

— Атлиан! — повтори той. — Чудно име. Непознато, а тъй близко! Атлиан! Атлиан!

Девойката, сякаш незабелязала вълнението му, добави:

— Всяка жрица на Змията-бог се казва Атлиан. Това е името на нашата далечна родина.

И посочи барелиефа с тримачтовата ладия и брадатия мъж на корабния нос, с острова зад него, осеян с: пирамиди.

— Островът Атлиан, далечната родина, потънала в морето при потопа, откъдето са дошли прадедите ни. Довел ги богът-просветител Кезалкохатли, Пернатата змия. Тук е неговият храм. Кезалкохатли, богът с две същности: великан с черна брада и змия. Все още живее сред нас, превъплътен в Свещената змия. Все той, мъдрецът Кезалкохатли…

Боян почти извика:

— Страната Атлиан! Ацтеките я наричат Ацтлан. А ние — Атлантида… И аз успях да я намеря, да намеря и теб, най-прекрасната атлантка…

— Недей! — опита да се дръпне тя. — Нямам право! Аз съм жрица. Нямам право да обичам. Моята обич е страшна. Прокълната обич. Не създава живот, а убива.

Той я гледаше недоумяващ.

Атлиан го отведе до каменната пейка.

— Седни и слушай! Трябва да ти кажа, да знаеш. Над нашия народ тегне жестока орис. Проклятие! И само един изход. Проклятието ще се дигне, когато жрица принесе в жертва на Слънчевия бог своя любим. Сама — със своите ръце. Да изкупи вината на прабабите. За да спаси мъжете на своя народ, трябва да пожертвува мъжа, когото обича.

Тя изплака и зари лице в рамото му.

— Но аз не мога. Знам, това е срамно, позорно. И не мога. Не мога да дам тая жертва. Виждала съм как става това. Четири жрици ще хванат ръцете и краката ти. Тогава аз трябва да забия ножа в гърдите ти, да извадя сърцето и да го поставя в краката на Слънчевия бог. А то още ще тупа, ще се свива, ще иска да живее… Не мога… По-добре да умра аз…

Боян я прегърна.

— Атлиан! Няма да умираме! Нито ти, нито аз. Ще избягаме. И никой няма да ни спре.

Тя се отдръпна. Загледа го с широко отворени очи. После, внезапно решила, го повлече след себе си.

— Бързо! Да бягаме! Трябва да бягаме! Да те спася! Веднага! Няма време!

Двамата достигнаха изхода. Атлиан се обърна и залости вратата с тежкото бронзово резе. Опря на първата площадка, натисна каменния орнамент в стената.

— Тук е изходът от града. По него ще излезем до реката. Оттам ще се спуснем с пирога. Знам всички скривалища по пътя. Със змията съм обиколила цялата околност. Само веднъж да се измъкнем.

Боян се дръпна.

— Чакай! Не мога да тръгна сам. Дошъл съм с другари. Няма да ги изоставя.

Тя помисли само миг и отсече:

— Влез вътре! Почакай ме! Аз ще ги доведа.

Каменният блок в стената се отмести и зад него зина отворът на подземния проход. Но пътят не беше свободен. От мрака се изпречиха няколко копия, дръннаха щитове.

Бяха ги преварили.

Атлиан отстъпи побледняла назад. Камъкът се върна бавно на мястото си.

— Свършено е! — промълви покрусена тя. — Друг изход от града няма…