Петър Бобев
Жрицата на змията (34)

34

Както тичаха покрай брега, Фернандо и Жак спряха. Стълпиха се след тях и индианците. Насреща им бучеше малък приток на Амазонка, който бе нараснал от дъжда в ревяща непроходима стихия.

— Ако са се отървали, ще ги пипнем! — утеши се сам Фернандо. — Където и да са, ще ги настигнем, преди да се доберат до мисията.

— Ами ако са се обърнали? — запита Жак.

Бразилецът дигна рамене.

— Тогава — отначало!

Всички се върнаха разочаровани. Седнаха до угасналото огнище мокри, премръзнали и гладни. Зачакаха нетърпеливо да спре най-сетне противният дъжд.

— Сега е нищо! — изсумтя Фернандо. — Вали час, два, да речем, десет часа, и толкоз! Да знаеш какво става през дъждовния период! Вали, ваши, вали! Не спира! До полудяване! Иде ти да се обесиш. Не живот, не мъка, а карцер! Ако щеш — воден ад! Не огън, а дъжд има в ада. Такъв дъжд, какъвто пада тук, в Амазония.

Ясно, щом се бе замислил за ада Фернандо, този оптимист, навярно беше много ядосан.

Най-сетне дъждът престана. Водната завеса се нацепи на отделни бисерни ресни, които изтъняха и се стопиха във влажните изпарения на реката.

Машингаши го бутна с ръка.

— Огън!

Фернандо скочи. Погледна нататък. На същия бряг, на километър-два по-надолу, мъждукаше светла точка.

— Това са те! — натърти Машингаши. — Канирса не пали огън. Няма да се издаде.

Фернандо се надигна.

— Време е за тръгване. Какво ще речеш, Машингаши? Ще успеят ли момчетата да удържат пирогите сега, да ни откарат дотам?

— Ще могат! — отвърна уверено помощникът му.

— Тогава да вървим!

Машингаши се поколеба.

— Момчетата искат да знаят — за какво?

Фернандо трепна.

— Пазарлъци, а? — изръмжа той.

Но се досети. Нищо не му струваше. Можеше да обещава всичко. На осъдените се изпълняват прищевките. А той ги бе осъдил.

— Ето какво! Тримата мъже на вас. За всяка тсантса по две пушки. Девойката за мен. Жива, непокътната. Всичко в лодката по равно.

Той се усмихна.

— Бива ли?

Индианците, които ги бяха наобиколили, измърмориха:

— Бива! Бива!

Само Камюс гледаше слисан.

— Какво рече? — запита той. — Какво ще правиш с мисионера, Боян и Утита?

Фернандо се озъби:

— Това си е моя работа!

— Не е само твоя! — изправи се Жак. — И моя! Защото съм с тебе!

Бразилецът изведнъж реши. Нямаше защо повече да крие от него. И Жак можеше да знае. Защото и той беше осъден.

— Е, как мислиш ти? — изсъска той насреща му. — Ще взема златото и ще ги оставя да си идат? Та после да се раздрънкат — и за мен, и за съкровището. Така ли?

Жак го гледаше настръхнал.

Фернандо отсече рязко:

— Те знаят много! Затова ще умрат. Всеки, който знае пътя за града, трябва да умре! Ще го намеря в дън земя! Няма да го пусна!

Жак Камюс извиси глас:

— Това няма да направиш! Няма! Разбирам да ги оберем, да им задигнем всичко. Но да ги убиваме — не! Не съм тръгнал с тебе да убивам. Не съм убиец!

Фернандо плю през рамо.

— Пале! Я да мълчиш, докато и на тебе не съм превил врата! И ти вече не си ми нужен. Не виждаш ли, че си ми в ръцете? Нищожество! Гадина!

После се обърна към индианците:

— Хайде! В лодките! И както се разбрахме — мъжете ваши, девойката моя!

В същия миг Камюс го ритна в коляното. Фернандо се стовари с вик на земята. Французинът се втурна надолу, скочи в една пирога и размаха веслото. Устните му мълвяха трескаво:

— Не! Няма да стана убиец! Няма! — Чу се гръм. Жак усети пареща болка в бедрото. Но не спря. Гребеше, гребеше. А вече отмаляваше, губеше сили, пред очите му се завъртяха червени спирали. Трябваше да издържи! Да стигне до тях. Да ги предупреди. Какъвто и да беше, крадец, измамник, колкото низко да беше паднал, но не и това! Не и това! Нямаше да стане убиец! Нямаше! Искаше злато, богатство. Искаше щастието на детето си. Ала не така. Не с убийство. Детето му ще го разбере. И ще му прости, че не му носи злато. Ще прости…

Течението на придошлата вода го увличаше навътре. Още отдалече той загреба към брега. А сякаш не се приближаваше до него нито с метър. Сякаш се бе впуснал не в познатата му мътна Амазонка, а в друга река, невиждана, нечувана. Река от катран. Като жива. Тя протягаше невидими пипала. Теглена го към средата, към бурния талвег, който клокочеше в безредни, блъскащи се вълни. Пред погледа му светлите спирали се завъртяха все по-лудо. Ушите му забръмчаха по-оглушително. Не! Това не беше ревът на наводнението. Не бяха светкавиците. Дали щеше да достигне брега? Нима напразно се бе пожертвувал? Сега нямаше право да унива, нямаше право да се откаже от борбата, да се предаде. Вече не се отнасяше само за неговия живот. Отнасяше се и за живота на другите. Той трябваше да ги предупреди, да ги спаси. Длъжен беше! Защото беше виновен, много виновен. Изостави ги, тръгна с Фернандо, съгласи се с измамата. Дали щеше да изкупи най-сетне вината си?

Треперещите ръце размахваха греблото отмалели. Сърцето биеше до изнемогване. Нищо! От него се искаше да бие, докато стигне брега. После можеше и да спре. Чак тогава щеше да получи това право.

И ето човешката воля надделя бездушната стихия. Катранените пипала се отлепиха от лодката, отпуснаха я от смъртната си прегръдка.

Дъното заора в тинята. Камюс се изправи, претърколи се на брега. Запълзя нагоре, към тлеещата жарава. Извика. Не го чуха. Какво правеха? Умрели ли бяха?

Той се дотътра до тях. Разпъди вампирите от шията на Джексън. Бутна с ръка Боян.

— Ставай!

Боян отвори с мъка очи. Надигна се.

— Какво има?

— Пазете се! — промълви Жак. — Идва Фернандо. С шайка индианци. Иска да ви убие. Бягайте!

Събуди се и Атлиан. Скочи на крака.

— Веднага! — каза тя. — В пирогата!

Джексън отвори очи. Треската бе преминала, но бе останала слабостта. При това и вампирите го бяха изтощили напълно. Той опита да стане. Атлиан видя усилието му и го превари. Подкрепи го, преди той да залитне. Помогна му и Боян. Отведоха го до лодката и го настаниха вътре.

Когато се върнаха, завариха и Утита буден. Но и той нямаше сила да се изправи сам. Отнесоха и него на ръце, за да го настанят до Джексън.

В този миг зърнаха пирогите на Фернандо.

Атлиан извика:

— Стреляйте! Защищавайте се!

Измъкна един лък от лодката, постави стрелата, опъна тетивата. Но преди да я пусне, куршумът на бразилеца строши лъка й.

— Не мърдай! — изкрещя бандитът.

Лодките се изравниха. Нападнатите стояха беззащитни. Нямаха време ни да посегнат към оръжията си, нито да се приготвят за бой. Всичко изглеждаше загубено. Съпротивата беше безполезна.

Боян премисляше бързо. Що да стори?

Само Атлиан не се поколеба. Тя беше амазонка. Амазонката или побеждава, или умира. Не се предава жива. Тя удари с крак. Веднъж! После три удара! Един отсечен удар! Три бързи!

Зачака. Смяташе, че Кезалкохатли не я е оставил, че я следва. Предчувствуваше близостта му. Секундите на очакването течаха. Бавно, убийствено бавно.

Лодките зариха в крайбрежната тиня. Нападателите се приготвиха да скочат на брега. А Боян и девойката стояха неподвижни под прицела на Фернандовата цев.

— Пипнах те, хубавице! — изсмя се тържествуващ бразилецът. — Най-сетне!

В този миг лодката на Машингаши хвръкна във въздуха. Гребците й се изсипаха във водата, запляскаха лудо, увлечени от бързото течение. Над водната повърхност се надигнаха двете светещи зеници, извиси се огромната шия, устата засъска злобно.

Фернандо се обърна рязко. Стреля, без да се мери, напосоки. Ехото от гърмежа му още не бе заглъхнало, когато и неговата пирога подскочи. Няколко гребци паднаха във водата. Фернандо и останалите индианци се вцепиха в лодката, която се понесе надолу стремглаво, завъртя се, останала без управление, и изчезна в мрака. Анакондата я сподири разярена, побесняла, изгуби се и тя.

Настана тишина, грозна и потискаща. Утихнаха виковете за помощ на отвлечените от водата хора. Луната се показа отново и плисна върху окъпаната джунгла фантастичната си мрежа. Дъждовните капки по листата заискриха като кацнали светулки. Мътната река заблестя подобно на течно злато. От високото, от горните клони, се обадиха тъжно измокрени ревачи. Животните се размърдаха, запътиха се към водопоите. Нататък за плячка се прокрадваха и хищниците. Кайманите замучаха като стада бикове. Заквакаха гъгниво гигантски жаби. Удавеният свят отново оживя.

Боян взе да превързва раната на Камюс.

— Трябва да се махаме оттук! — изпъшка французинът. — Вие не познавате Фернандо. Той ще се върне, ще ни унищожи. Ще избие всички. Тъй рече той: „Никой, който знае пътя за Златния град, няма да остане жив! Никой! Ще го намеря в дън земя!“

На всички беше ясно. Трябваше да се махат не само поради заплахата да бъдат нападнати отново от бандита. Имаше и друго, не по-малко важно. Доналд Джексън беше отпаднал още повече. Жак Камюс изгуби съзнание от изтеклата кръв. А Утита още не се бе опомнил от тежкия удар. Все не можеше да си възвърне равновесието. Мозъчното сътресение не беше леко. Главата го болеше жестоко. И тримата се нуждаеха от грижи, от покой и лекарства.

Тогава Свещената змия се върна. Върна се, но не тъй, както тръгна, а някак мудно, отпусната, като едва преодоляваше силата на течението. А какво ли бе станало с враговете? Кой се бе спасил? И спасил ли се бе въобще някой?

Тя достигна брега, опита да се изкатери по стръмния му склон, ала не успя. Хлъзна се уморено назад.

Главата й, едва издигната над вълните, с погаснали зеници, се люлееше вяло. Устата не съскаше. Езикът не се показваше.

Разтревожена, Атлиан изтича насреща и.

— Кезалкохатли, какво има? Кезалкохатли!

Тя пое главата с ръце, свлече се на земята под нейната тежест, положи я в скута си. По пръстите й полепна тъмна течност.

Кръв!

Атлиан се взря. Отстрани, зад угасващото око, зееше черна дупчица, от която бликаше кръвта.

Девойката захлупи лице върху ужасната муцуна.

— Кезалкохатли! — разрида се тя. — Недей!

Тя не се запита защо се бе върнал тук страшният гигант. Не се запита какво го теглеше насам, каква беше тази проява на привързаност — чувство, инстинкт или прост рефлекс. А може би случайност, кой знае… Не беше важно. Беше дошъл да умре при нея, след като я бе спасил, след като бе пожертвувал своя живот за нея — пожертвувал го, без да се замисли, всеотдайно.

— Кезалкохатли! Приятелю!

Чудовището опита да вдигне глава. Напразно. По тялото му премина слаб гърч и замря. Отпуснатата глава натежа още повече. Кезалкохатли, чудовищният бог на атлантите, вдъхващият ужас и тъй послушен бог, беше мъртъв. Дивото му сърце беше спряло да бие. Дивото му вярно сърце. Вярно — до последния си удар. А на него Атлиан, суровата му жрица, простенваше тихо.