Петър Бобев
Жрицата на змията (29)

29

От листата излетя неголяма черна птица с три бели ивици върху крилата и се спусна лакомо върху мравешкото множество. Едрите насекоми попълзяха и върху нея, но тя се подхвърли на най-близкия клон, опоска се от впилите се в перата й мравки и отново кацна сред блестящата жива река.

Утита я погледна със завист. Защо и той не е птица? Защо няма крила?

Всичко изглеждаше загубено. Отпред всепомитащият мравешки поток, отзад пълчищата пиранхи! И едните, и другите — жадни за неговата плът.

Прелетяха още няколко птици-мравелови. Иначе тъй плашливи, сега те се въртяха край човека, сякаш не го забелязваха. Бързаха да се заситят с любимото си лакомство. Прехвърчаха, цвърчаха радостно.

А живата лавина все прииждаше и прииждаше. Гората почерня. Лианите се отрупаха с черни гроздове. Клоните нависнаха, облепени с пъплещия хищен товар. Превиха се, почнаха да се чупят. Милионите очи, които се взираха в нещастния индианец, ставаха милиарди. Целият свят се превърна в пъплещи блестящи очи, долу, горе, встрани — отвред само челюсти и очи, които го разглеждаха с почти разумна жестокост.

Нещо изскърца над главата му. Утита се извърна рязко. Едно дърво, израсло върху подкопания бряг, затиснато от тежестта на плъзналите мравки, бавно се наклоняваше към реката. Радост грейна в очите му. Балсово дърво! То не потъва. Нямаше какво да мисли повече. С няколко скока той прегази живата река и се метна върху дървото. Неговият тласък ускори падането.

Балсата се стовари с плясък във водата. Корените й като стопръста ръка откъртиха голяма буца пръст. Само няколко по-тънки корена останаха да я придържат към брега. И по тези корени се втурнаха да се спасяват уплашените дребни хищници.

Течението повлече падналото дърво, накъса и последните корени. Пръстта се разсипа във водата и олекналият ствол заплава надолу, следван от глутница злобно озъбени пиранхи. Утита изтърси от тялото си последните мравки, които впиваха яростно острите си челюсти в кожата му. Цялото му тяло гореше от подлютените им ранички.

Нищо! Това щеше да мине. Нали отърва живота си? Нали не остави оглозгания си скелет там, до скелетите на ленивеца, на боата, на игуаната? Той отчесна един клон и опита да отклони сала си към насрещния бряг. Това му се удаде трудно. Все му се струваше, че се отдалечава, вместо да се приближава към целта. Но когато видя, че талвегът се оказа зад гърба му, надеждата порасна, усърдието му се върна, удвои се.

Спасявайки се от нахлулата вода, върху ствола изпълзя огромната личинка на дървосека-гигант. Утита не можа да се откаже от неочакваното лакомство. Тлъстата личинка позасити глада му. Можеше да продължи борбата с течението.

Не след дълго салът му опря в брега. Утита се прехвърли по нависналите клони на сухо и пое нагоре, срещу течението. Той забеляза опасната подриодора в последния момент. За щастие успя да замахне с кола си тъкмо когато тя се хвърляше към прасеца на крака му. Отхвърли я на няколко крачки, но изтърва оръжието си. Змията налетя пак, приготви се за повторен скок, а човекът стоеше насреща й напълно обезоръжен. Той отстъпи крачка, две, три. Змиите рядко преследват. Но подриодората беше побесняла от ярост. Не го остави. Догони го със злобно съскане.

В тоя миг през мъховете се мярна втора змия, три метра дълга. Утита се вцепени. Сега накъде? Без да го погледне, голямата змия нападна подриодората, вплете се в нея мълниеносно. Двете се вкопчиха в един премятащ се жив възел.

Утита не изчака изхода на боя, а притича по брега далече от полесражението. В голямата змия беше познал яростния змийски изтребител, смока мусурана. Знаеше, че мусураната накрай щеше да победи и да нагълта отровната змия. Такава беше храната й: каскавели, подриодори, копиеглави куфии, неми кротали.

Както тичаше, избърса с длан студената пот, избила по челото му. Беше се отървал от жестока смърт.

Той пак спря. От земята се подаде прекрасно нашарен гигантски дъждовен червей. Утита се наведе и го издърпа от дупката му. Червеят се заизвива в ръцете му като млада двуметрова боа. От него става хубаво ядене. Но бавно. Иска много работа. А Утита нямаше време. С нескрито разочарование той го захвърли и пак тръгна по амазонската пътека, която най-сетне го отведе до хралупатото дърво. Пред входа личаха следи от обуща. Рядко някой белокож би забелязал тези следи. Ала Утита ги откри лесно. Лесно ги разчете. В хралупата бяха влезли Фернандо и Жак. Влезли неотдавна. Не по-рано от тази сутрин. Смачканите треви се бяха поизправили, но по тях нямаше роса. Стъпките на двамата негодници я бяха изронили.

Налагаше му се да бъде нащрек. Може би го дебнеха. Той стисна тоягата си и отмести лианите. Спря изумен. Друг проход! Още по-добре! Няма да дири подземието, през което напуснаха града.

В нишата до входа светеха два фенера с кукуйоси. Утита взе единия и тръгна напред. Все по пресните следи достигна входа, отмести каменната врата и се изкачи по стъпалата, по които вече шуртяха потоци вода.

Какво ли значеше това?

Нямаше време да си обяснява всяка загадка в този чуден град. Свикнал беше да го приема такъв, какъвто ги е, с всичките му странности, с всичките му неразкрити тайни. Предпазливо, безшумен като истински индианец, той достигна изхода в горното капище. Надникна и замря. На десет крачки пред него стояха враговете му. За Утита вече враговете на белия брат бяха и негови лични врагове.

Да ги нападне ли с тоягата веднага, или да ги проследи, да издебне по-удобен случай? Индианецът не решава бързо. Той мисли много, мисли бавно. Няма защо да бърза. За разплата има време. И ягуарът не бърза. И змията. Дебнат, прокрадват се. Но когато решат, действуват мълниеносно. Тогава няма спасение.

Утита неволно ги подслуша. Чу как Фернандо излъга:

— Всички са долу, в Храма на змията. Празнуват. Затова няма да чакаме. Ще претърсим пирамидата. За тях празник и за нас празник.

Жак Камюс се съгласи бързо.

Без да се предпазват повече, двамата излязоха на площада. Утита се прокрадна подире им и ги проследи с поглед, скрит в сянката до входа. Грабителите наистина отидоха към пирамидата, спуснаха се в стария кладенец и изчезнаха.

Тогава той чу приглушените писъци, които долитаха откъм отдушника. Пристъпи натам предпазливо. Ослуша се. Не приличаше на празник. Бе живял дълго сред амазонките, познаваше ежедневието им, познаваше донякъде и празненствата им, ако можеха да се нарекат така неразбираемите обреди на жестоката им религия. Винаги строги, въздържани, те не крещят така. Безмълвни в живота си, те не позволяват и на децата да изразяват шумно своите болки.

Тогава? Каква беше тази безредна глъчка?

С разтуптяно сърце той погледна надолу. Нима бяха те, нима двамата разбойници бяха сторили това? Този подъл капан?

Вътре загиваха жени, деца!

Ето той видя Атлиан и Боян върху гърба на Свещената змия. Видя до тях и Белия шаман. Те също го съзряха. Замахаха с ръце. Той не чу какво викат. Сред врявата на обезумялото множество, сред писъците на давещите се деца, сред кънтящото ехо на просторната зала не можа да различи гласовете им.

Разбра само едно. Видя го с очите си. Водата се надигаше. Ако не им помогнеше той, всички щяха да загинат. Всички.

Махна им с ръка и бегом прекоси площада. Влезе в първия дом. Намери помещението, където пазеха малкото си покъщнина. Оттам измъкна едно въже, видя му се късо, настави го с друго и все така тичешком се завърна пред отдушника.

— Чакайте! — провикна се той отгоре. — Чакайте!

Нямаше значение дали са го чули.

Утита завърза здраво въжето за парапета и го пусна в отвора. То достигна водната повърхност. Боян се изправи върху гърба на змията, залови се за него и запълзя с ръце нагоре.

Метър, два, три, пет! Задъхан, той спря да си почине. После отново се заизкачва.

Улисан, Утита не забеляза Фернандо, който бе излязъл на площада да провери дали всичко е в ред, докато съдружникът му претърсваше подземията на пирамидата. Но бразилецът го съгледа, видя спуснатото въже и в миг прецени: трябваше да му попречи. Незабавно! Иначе богатството щеше да му се изплъзне от ръцете. Иначе трябваше отново да се завърне с подвита опашка в колибата си край Амазонка, за да препродава сушени глави.

Тичешком, от закритие до закритие, той премина площада, вдигна сопата си.

А Утита, без да подозира заплахата, гледаше загрижен как Боян се изкачва нагоре. Още малко — и щеше да се подаде над отвора. Тогава белият брат щеше да решава какво да правят, не Утита. Той навярно знаеше откъде може да се източи тая вода, знаеше как да отвори храма. И още нещо — знаеше дали въобще трябва да се помогне на жените-господарки. Та нали до вчера те бяха врагове? Как така изведнъж изпаднаха в еднаква беда? Не беше ли случайност? Нямаше ли да ги нападнат, щом се спасят?

Утита чу стъпките на нападателя много късно. Преди той да се обърне, Фернандо го блъсна с цялата си тежест. Индианецът политна, но в последния миг успя да се вкопчи с пръсти в каменния корниз. Пъргав и силен, той опита да се измъкне навън, но бразилецът го превари. Замахна с тоягата си и удари по пръстите на лявата му ръка. Утита направи отново опит да се изкатери с окървавени пръсти. Тогава Фернандо удари и дясната ръка. Замахна и към главата му. Не можа да го улучи, защото в същия миг пребитите пръсти на индианеца се изплъзнаха от корниза и тялото му полетя надолу.

Фернандо се наведе да отвърже въжето. Ала възелът беше здраво стегнат. Заяде се. В това време главата на Боян се изравни с парапета. Младият археолог, разбра какво правеше бандитът, напрегна се да се прехвърли по-скоро вън, ала не успя. Силите му бяха изчерпани. Дробовете му се задъхваха от умора. Пръстите му трепереха, едва го удържаха за въжето.

— Подлец! — извика той гневно.

Фернандо се извърна с тържествуваща усмивка. Възелът се бе поддал.

— Върви по дяволите! — изръмжа той.

Изведнъж главата на Боян изчезна заедно с изхлузващия се край на въжето…

Фернандо надзърна в отвора и убеден, че си е свършил добре работата, забърза обратно към пирамидата на слънцето. Там завари Камюс. Зачервен, запъхтян от умора и алчност, той опитваше да събори от пиедестала златния диск на слънцето. Бразилецът се залови до него. Под дружните им усилия скъпоценната емблема най-сетне отстъпи, срина се с грохот на пода. Златните й лъчи се огънаха, някои се откъртиха, но това нямаше голямо значение. Дори така, с подвити лъчи, беше по-удобна за носене.

Фернандо подвикна весело, с блеснали от алчно доволство очи:

— Хайде! Дигай!

Като хипнотизиран, без да откъсва поглед от искрящия метал, Жак го послуша. Двамата поеха слънчевия диск, помъкнаха го към изхода на храма, залитащи под тежината му, но с грейнали от щастие очи.

— Сан Фернандо си знае работата — промълви бразилецът. — Няма да изостави кръщелника си. А тоя къс злато тежи повече от кръста. Много повече.