Петър Бобев
Жрицата на змията (8)

8

През нощта състоянието на Тукупи се влоши още повече. Злият дух говореше чрез устата му странни думи, сякаш не от тоя свят, думи от царството на сенките — глухи, неразгадаеми. Духовете го дърпаха, искаха живота му.

Майка му, Тсапау, се щураше из геята мълчалива, улисана, разтребваше, готвеше, но в очите й Утита четеше нескрит укор. Тя не можеше да го разбере. Не го оправдаваше. Само веднъж промълви полугласно:

— Всички бащи правят така. Страхува ли се вече Утита?

Той не й отговори. Ясно, и тя като шамана смяташе, че се е променил, че е станал страхливец.

Втората му жена също не скриваше недоволството си. Мърмореше непрестанно и забодената в долната й устна бамбукова пръчка трептеше бързо-бързо като забита стрела.

— Не бива да викаш синовете си по име, за да не чуят демоните и да им напакостят. Казвах ти: „Не го наричай Тукупи, а — Втория син на Утита!“ Така знаят всички, тъй правят. Само ти…

И наистина така правеха всички. Само той пренебрегваше родните обичаи. Дали не грешеше? Можеше ли той единствен да бъде прав, а всички останали да се мамят, да вършат глупости?

Защо бледоликите можеха да се викат, колкото щат, без да се намери демон, който да ги накаже за това?

Утита взе гърнето за варене на боб и две маниокови питки и тръгна. Тръгна бързо, с широка крачка. Най-късно до вечерта трябваше да стигне при Белия шаман, да получи лекарството и веднага да поеме назад, за да бъде в къщи до заранта. Да помогне, ако може още да се помага…

Тръгна сам. Не взе Ауаке, който искаше да го придружи. Остави го в геята. Там бяха нужни опитни стрелци, ако някой отново опита да я нападне. А по път в такъв случай е по-добре да си сам. Когато нападаш, трябва да бъдеш с другари, за да не ти се изплъзне врагът. Но когато си преследван, трябва да бъдеш сам, да бягаш, където поискаш, без да се грижиш за друг.

Някаква свръхчувствителност като на див звяр му подсказваше, че сега той е преследван. Не можеше да си го обясни, но не се мамеше. Необичайно изпукване на съчка, трепване на вейка и най-вече — туканите. Ето, щом ги доближеше, те се разхвърчаваха от клон на клон и почваха да крещят тревожно, предупреждаваха другите горски животни, че иде враг. Чак след неговото отминаване те се поуспокояваха. Поуспокояваха се за малко и след това отново се развикваха, както викат само за ягуар или за човек.

Белите хора не живееха в такъв страх. Около техните геи не обикаляха ягуари, нямаше змии, вечер не ги дебнеха съседите, за да им вземат тсантсите. Живееха добре. Утита не можеше да забрави нищо от това, което видя при тях от първия до последния ден. Те бяха и по-силни, и по-спокойни, и по-охолни… Дойдоха един ден десет бели войни и запитаха: „Кой е Утита?“ Когато той се обади, те се хвърлиха отгоре му, свързаха му ръцете и го метнаха в ревящата лодка, която сама плава по реката. Никой не можа да му помогне, дори шаманът, който беше до него. Тогава Утита разбра, че и шаманът е по-слаб от бледоликите. Отведоха го в едно огромно селище, гея до гея, като канари. Утита се слиса, главата му се замая. Вкараха го в една голяма гея, направена от камък, по-голяма от строежите в града на жените-господарки, и го затвориха с желязна ограда. Той скачаше, блъскаше, дърпаше. Но решетката беше яка, не отстъпваше. Минаваха дни. Утита мислеше, че ще умре от мъка. Липсваше му свободата, волният простор на родната джунгла, близките му. Задушаваше се сред каменните стени. Най-сетне един ден го отведоха при белия вожд с черната дълга дреха. Вождът гледаше сурово. Запита го на родния му език:

— Утита, признай! Колко души си убил?

Утита почна да брои, тъй както брояха всички от племето му: един пръст, два пръста, три пръста, четири пръста, една ръка, един пръст на лявата ръка, два, три, четири, свършиха се двете ръце. Толкова знаеше! В родния му език нямаше повече числа. Те не бяха нужни на шуара. Важно е да знае дали врагът е сам, или са двама, за да прецени как да се пребори с тях; ако са повече от пръстите на двете ръце, те са много. Всичко, което е повече от десет — деца, папагали, агами, врагове — е много. Така отвърна и Утита:

— Много!

А помнеше поотделно всеки от убитите, помнеше и защо ги бе убил. Само броя им не можеше да каже.

Изглежда, белият човек беше голям вожд, защото всички му се подчиняваха. Той рече:

— Утита, ти ще бъдеш убит! Така е по закона — който убива други, ще бъде убит.

Утита не го разбра.

— И по моя закон е така — рече той. — Но аз не съм убивал никого от твоя род. Защо ти ще ме убиваш?

Така и не можаха да се разберат.

Върнаха го отново зад железния плет. И отново се заредиха мъчителните дни. Утита престана да яде, тъй както отказва да яде пленен ягуар. Заслабна, изсуши се. Мъката по родината го стопи. Тогава белият вожд отново го повика.

— Искаш ли да се върнеш в джунглата? — запита той.

Утита спря да диша.

— Искам — отговори той, както отговаря всеки индианец — привидно спокойно и безстрастно.

— Ще те пусна при едно условие — додаде белият мъж. — Обещай, че вече няма да правиш тсантси!

Мъката по близките, по джунглата беше тъй силна, че Утита отговори, без да помисли:

— Обещавам!

После не можа да се отметне. Беше мъж, нямаше право да лъже. Той изтръпна, когато си даде сметка какво е направил. Нещо страшно, чудовищно спрямо обичаите на племето си, вероотстъпничество. Все пак — беше обещал…

Пуснаха го. Показаха му как живеят белите, показаха му как обработват нивите си, как се обличат, къде почиват. Когато вечерта легна да спи, той се разплака. Добре, че никой не видя как плаче Утита, храбрият войн. Та какво беше той? До тоя ден се смяташе човек, истински човек. А сега виждаше, че е животно редом с белите хора, диво животно от джунглата, което не знае да живее, което само разкъсва и се пази да не го разкъсат.

Тоя ден реши да се промени, да стане човек, да заживее като белите. Острига си косите — и не загуби силата си. Облече панталоните и ризата, които му дадоха пазачите, нахлупи сламената шапка. Изтри шарките от тялото си — и демоните не го нападнаха. Ходеше, гледаше, питаше… Питаше…

Едва когато се върна, разбра, че не е толкова лесно да промени всичко. Животът в джунглата беше друг, не като в града. В джунглата имаше змии и ягуари, имаше други хора, които искаха да му отмъстят. Дори неговите близки, жените и децата му, не си дадоха труд да го разберат. И той лека-полека почна да отстъпва пред навика, пред вековните обичаи. Под натиска на жените повика и шамана вчера. Само пред едно не отстъпи — беше обещал и никога нямаше да прави тсантси…

Мислите му бяха прекъснати внезапно от разгневената земя. При първия тласък той политна, но се задържа. При втория успя да се залови за близкия ствол. Земята под него бучеше, гората се ломеше. Умрелите горски великани, чакали само тоя тласък, се изкъртваха от плитките си корени и се сгромолясваха с трясък, отрупани с лишеи и грамади от паразити, като мачкаха всичко по пътя си.

Когато трусовете престанаха, Утита видя, че тясната пътека е затрупана с повалени дървета. Той опита да се прекатери през първото препятствие. И тъкмо прекрачваше поваления дънер, преодолял бодливата мрежа на лианите, зърна подире си на пътеката човек.

Индианец с копие!

Не с уме, не с лък и стрели!

А с копие се ходи на лов за хора. Ако се употреби срещу човек, умето вече губи вълшебната си мощ.

Утита се притаи сред преплетените клони, насочи пушката, задебна.

Чака, чака — но никой не се появи. Значи, врагът го бе видял. Ако не беше враг, щеше да се покаже.

Нямаше време за губене. Тукупи чакаше лек, изцеление.

Утита се прехвърли на другата страна и затича по пътеката. Но второ дърво препречи пътя му. При него се забави повече. След това се показа още едно и още…

Денят преваляше. По светло нямаше голяма опасност. Утита носеше пушка и можеше да спре цяло племе по тясната пътечка. Защото никой не можеше да го превари, да избиколи отстрани през гъстака на джунглата. Но когато настъпеше нощта, в нейния мрак пушката ставаше сляпа, безполезна. А в ръкопашния бой надвива множеството.

Утита усети как настръхва косата му. Тези хора гонеха тсантсата му. Те щяха да го нападнат, когато се стъмни. Копията им щяха да пронижат тялото му, бамбуковите им ножове щяха да отделят главата му от раменете, после щяха да започнат изсушаването й със сложните обреди, наследени от дедите; щяха да я киснат в тайните билки, после щяха да махнат костите й, а кожата да напълнят с горещ пясък и да я сушат така дни и седмици поред, докато се смали. Главата му — неговата глава, която бе решила да не реже чужди глави.

Утита, страх ли е това? Уплаши ли се?

Той неволно пипна нефритовия амулет, който висеше на шията му. Бяха му го дали жените-господарки за спомен от времето, което прекара в техния град. Амулет с чудодейна сила. Пази от стрела и отрова, пази от звяр и човек. Само в страхливци то губи мощта си. А Утита не е страхливец. Знае да се бори. Амулетът ще му помогне и този път.

Важното беше да се измъкне от непрогледния мрак на джунглата, да стигне до реката по светло. Там и нощем се вижда добре, особено когато грее луна.

Над главата му се дигна страшен вой, крясъци и писъци — цяло стадо маймуни-ревачи профуча от клон на клон. Подире им се стрелна пъстър оцелот, подобен на малък ягуар, подметна се с огромен скок и още във въздуха улови подгонената маймуна.

След малко друга битка привлече погледа на индианеца. Гвианският ястреб, който се виеше над дърветата, се спусна като камък и впи нокти в една малка маймунка-игрунка. Но не можа да засити глада си. Отдолу, почти отвесно, се надигна черната харпия, гигантският ястреб на джунглата, и връхлетя срещу победителя. Преди той да се опомни, харпията стисна главата му в страшния капан на ноктите си, обезвреди така клюна му и почна да го разкъсва, като крещеше, доволна от двойната плячка.

Друг път Утита не би пропуснал такъв случай. Та това е чест и гордост за всеки индианец. Не всекиму се удава да убие харпия, тази силна като орел и храбра птица. Нейните пера са най-желаната украса за главата на всеки войн. Маста и месото й са лекарство за всичко.

Но сега Утита дори не я погледна, а продължи да бяга, раздран и окървавен от бодливите лиани, които му препречваха пътя.

По едно време му хрумна друго. Той кръшна встрани и се свря в храстите, решил да изчака преследвачите си. Ала те подушиха навреме засадата и не се появиха.

Той пак затича надолу. Та нали враговете му целяха именно това — да го забавят, да го задържат в гората до мръкване?

Нощта настъпи изведнъж, като наводнение от мрак, заля ниските шубраци, удави гъстия склоп на лисната, заличи дънерите в черната си мътилка.

Когато преследвачите го настигнаха, до реката оставаха само двеста-триста крачки. Утита обърна пушката и я изпразни напосоки. Не разбра улучил ли бе, или само бе изхабил патрона напразно. Раненият индианец не вика, не издава болката си, търпи. И Утита така би замълчал. Само би стиснал зъби и толкова.

Насочени от огънчето на изстрела, няколко копия профучаха край него. Едно раздра рамото му. Но той не спря, а продължи да се носи напред…

А това? Какво ставаше?

Може би губеше кръв от раната — краката му почнаха да отмаляват, да се забавят, да спират против волята му. Отказваха да се подчиняват.

И тъкмо на речния бряг хайката го настигна. Той стреля отново и отново не разбра ударил ли бе някого.

Утита падна по гръб. Така, от земята, видя как го обкръжиха няколко задъхани индианци, как замахнаха с копията…