Петър Бобев
Жрицата на змията (22)

22

Дали змията вече го бе ухапала?

А защо не усещаше нищо? Можеше ли от уплаха да загуби всякаква чувствителност? Или беше мъртъв? Мъртвите не изпитват болки. Сянка в царството на сенките.

Но не! Намираше се все още там, в тъмното подземие. В далечината продължаваше да мъждука светливото петно на изхода, откъдето излязоха другарите му, откъдето се спаси и неговата Жанет.

Доналд Джексън не смееше да мръдне, не смееше да се отдели от хладния зид, в който се бе долепил, не смееше да издаде на страшното влечуго, че е жив, че е до него.

Той знаеше. Кроталът има чудна дарба. Намира жертвата си в най-непрогледния мрак. Не му е нужно да я види, пък надали може да я чуе. Та змиите нямат уши. И все пак улучва безпогрешно. Усеща топлината на тялото.

Какво чакаше? Къде дебнеше?

Нима го бе пощадил, отишъл си тъй безшумно, както бе допълзял!

По челото му струеше ледена пот. Цялото му тяло се тресеше в едва сдържани тръпки.

В това време другарите му може би го чакаха на брега. Чакаше го и неговата Жанет. А преследвачите всеки миг можеха да ги догонят, да ги заловят.

Той не посмя да опипа черното пространство пред себе си с ръка, за да не се впият в нея отровните зъби. Простря само крака си. Обувката невинаги можеше да устои на тези остри зъби, но все пак…

Нямаше никой! Празно!

Той се втурна напред. Препъна се в нещо меко, препречило пътя. Едва се задържа да не падне.

Змията! Но неподвижна, безжизнена.

Без да провери, без да разбере, той продължи да тича приведен през ниския проход. Какво значение имаше причината за смъртта й. Нали пътят беше свободен?

Джексън достигна края на тунела, изскочи навън. Брегът беше пуст. Върху крайбрежната тиня личаха следите от лодката и от обувките на другарите му.

А тези следи, следите на малките дървени сандали, бяха на Жанет.

Бяха избягали! Бяха го изоставили!

Правилно!

Нямаше смисъл да рискуват заради него. Заради един старец. Те всички бяха млади. Трябваше да живеят. А и Жанет не знаеше…

И все пак… Изоставен… Ненужен…

Ех, дано те да се спасят! Поне те! Той ще тръгне подире им. Все край брега. Не е леко, но…

И все пак, ако бе намерил пирогата, ако бе намерил чантата си. Там са лекарствата. Сигурни лекарства. А сега? Не знаеше кой миг треската може да го тръшне, да го хвърли беззащитна плячка на хищниците.

Той тръгна надолу по течението. Трудностите изникнаха още при първите крачки. Край брега лежеше пласт мека, мокра тиня, в която затъваше до пояс. Гнусна тиня, която при всяка стъпка бълваше в лицето му мехури вонещи газове, която гъмжеше от пиявици, която всеки миг можеше да го погълне в лепкавите си обятия.

А горе, на по-високата тераса, където кракът можеше да опре на здрава почва, далече от кайманите, се изпречваше джунглата. Непробиваема, обрасла с дървовидни папрати, с дървета, храсти, лиани и бамбук. И бодли. Шип до шип. Те раздираха дрехите, дращеха кожата.

Бодли — истински и лъжливи. Ето тъкмо отдръпна ръката си от трънливата клонка, той видя как шиповете се размърдаха, запълзяха нагоре-надолу. Виждал ги бе и преди — цикади, наподобили бодли, за да се скрият от враговете. Отде можеше да знае той кои са истински бодли и кои лъжливи?

Не за пръв път навлизаше в дебрите на опасната селва. Но по-рано е бивал с други хора, носил е мачет, с който е разсичал желязната мрежа на увивните растения. Не сам. Не без оръжие. Не само с две голи ръце.

Трябваше да си направи поне копие като Утита от бамбук. Но не още сега. По-напред да се махне, да се отдалечи от неприятелите. После щеше да мисли за оръжие.

Изведнъж той спря. Насреща му, сред една полянка, не по-голяма от десетина квадратни метра, сумтеше едър мравояд. Дългите яки нокти на предните му крака разкъртваха като железни куки невисокия термитник. Огромната му рошава опашка, най-чудната при всички бозайници, се размахваше като разкошна метла, събираше пъплещите наоколо насекоми към дългия цял метър език. Проточен като червена змия от тясната му уста, този език омиташе земната повърхност, полепваше разтревожените сиви животинки и ги намъкваше в устата.

Джексън се огледа за някаква тояга. Месото на мравояда не е вкусно. Но нямаше избор. За дългия път му трябваше храна. Един удар щеше да му набави тая храна.

Додето той търсеше какво да е оръжие, плячката му побягна в гората, като подскачаше тромаво върху свитите си в юмруци предни лапи. Нямаше смисъл да я гони. Не можеше да я стигне сред шубраците. Махна с ръка и продължи пътя си.

Ненадейно на няколко крачки от себе си той съзря човешки фигури. Отряд амазонки слизаха от пирогите и залягаха зад храстите. Правеха засада.

Джексън отстъпи назад. Крачка-две. Внезапно някаква съчка изпращя под крака му.

Амазонките скочиха. Някои стиснаха копията, други насочиха стрелите си по посока на шума. Джексън замля. Надяваше се да ги измами с неподвижността си.

Но не! Те не спряха. Пропълзяха напред, готови за бой.

Трябваше да се спасява! Да бяга!

Той отстъпи назад безшумно, колкото можеше. Озърна се. Нямаше ли някакво закритие?

Ето! Неголяма хралупа, замрежена от дива лоза. Ще го побере. Той отмести ластарите, надзърна. В полумрака не се виждаше нищо. Изглеждаше празна.

Джексън се вмъкна вътре. Но тутакси разбра, че е сгрешил. В същата хралупа се бе сврял и мравоядът, завит с рошавата си опашка, която за него беше истинска вълшебна шапка. Правеше го невидим, все едно тъмна сянка, празно пространство. Стреснат в съня си, тихият насекомоядец се превърна в звяр. Изръмжа глухо и се хвърли с прострени нокти върху мнимия нападател, обхвана го с лапи, тръшна го на земята с тежестта и яростта си.

Амазонките едва отърваха мисионера от вкопчаното в гърба му животно. Те пронизаха мравояда с копия, а на пленника си свързаха ръцете. После го поведоха към града. Минаха през прохода в хралупатото дърво, който достигаше до Храма на змията. После по напечените каменни улици го откараха в Храма на слънцето. И там — отново стръмната стълба на пирамидата, дъхаща жар. Десет, двадесет, тридесет, петдесет стъпала.

Едва сега Джексън успя да разгледа храма, покорен от монументалността му, да оцени този изкуствен каменен хълм, циклопската големина на иззиданите блокове, прекрасните фризи под нависналия корниз, изправените кариатиди, що подпираха тежките покривни плочи с масивните си чела, украсени с чудновати орнаменти и сплетени змии, величествените в своята уродлива несъразмерност пеещи статуи.

Най-сетне задъхан, с напукани устни, пленникът се озова в прохладата на тъмното светилище. Мястото на скъпоценния кръст беше празно, а зад него каменният идол гледаше втренчено и зло.

Джексън стоеше и чакаше. Впрочем той беше уверен, че вече не можеше да очаква никаква милост.

Изведнъж грозният глас отново прокънтя:

— Приближи се, чужденецо!

Мисионерът не се мръдна. Пазачките го блъснаха грубо напред.

Гласът отново заговори, същият писклив старчески глас — гласът на Върховния жрец:

— Вече не моли за пощада! Няма да получиш. Никаква отстъпка! Никаква! Всички ще умрете. До един! Ще умре и Атлиан — като вероотстъпница!

Джексън усети, че сърцето му изстива при тези думи, но се овладя.

— Говори само за мене, понеже съм в ръцете ти! Другите вече са далеч. Няма да ги стигнеш.

Жрецът възрази:

— Мамиш се, чужденецо. Никой не е успял да избяга от тоя град. Моите войни ще ги настигнат. Те може би са ги заловили вече. И ще ги доведат. Утре, когато Върховния бог разстеле над света огнените си коси, той ще огрее вашите трупове. Поруганият му дом ще бъде пречистен. Ще бъде отмъстен.

Джексън слушаше мълчаливо. Събираше мислите си да възрази, да оправдае, поне да опита… Макар че нямаше надежда. Нямаше.

— Първа ще загине Атлиан — натърти гласът. — Ще загине като жрица от целувката на Свещения кротал. И ти ще гледаш нейната агония, ти, който дойде тук да смутиш покоя й. След това ще преминете в царството на сенките и вие. Ще загинете като низши, като крадци и убийци, в устата на Кезалкохатли.

Джексън опита да смекчи гнева му:

— Толкова ли е страшна вината ни? — запита искрено той — Престъпление ли е бащата да дири детето си? Девойка да последва любимия? Честен воин да бъде верен на спасителя си?

Жрецът избухна:

— И още дръзваш да ме предизвикваш? А какво е според тебе, белолики жрецо, открадването на Свещения кръст, убийството на главната жрица, раняването на Свещения кротал? Кажи какво пише за тези деяния в твоите Свещени книги?

Джексън гледаше изумен.

— Убийство? Убили жрица!

— Нима не знаеш? — подметна злобно жрецът.

— Кълна се! И Жанет не знае. И Боян. Дали ония двамата…

Жрецът го прекъсна:

— Аз казах. Белите не бива да идват в града ми. Защото носят зло. Проклятие. Вече няма да пусна никого жив. Ще го умъртвявам веднага.

— Не смесвай каймана с игуаната! — рече Джексън.

Жрецът изкрещя:

— Всички сте еднакви! И вие сте прокълнати! Щете или не щете, носите проклятие. Откак сте стъпили на тая земя…

Той замълча. После добави:

— Впрочем вече нищо няма значение. Няма спасение. Ориста ще остане да тегне, докато народът ми се стопи като понесен от наводнението остров от пръст. Имаше една надежда. Но… Вече е късно… Атлиан вече не е жрица… Вероотстъпница.

Джексън извиси глас:

— Казах! Пак повтарям! Съгласи се, пусни ни и ние ще доведем лекари. Ще се преборим с болестта.

— Няма изцеление! Боговете са отвърнали лице от своя народ. И ние вече не знаем как да ги омилостивим. А може би проклятието е още по-старо, преди измяната на нашите прабаби-мъжеубийци. Може би преди гибелта на Старата родина… Къде ли е била тя? Не знам. Някъде нататък, където изгрява слънцето. Страната Атлиан, оградена отвсякъде с вода, безкрайна вода, додето поглед стига. А народът умен, храбър. Но забравил повелите на свещените книги. Забравил своите богове. Забравил, че Слънчевия бог иска човешки жертви. Увлякъл се по чужденците, по техните лъжливи богове.

„Все същото — помисли си неволно Джексън. — Чуждите богове са винаги лъжливи!“ Нима и той не проповядва същото? Само своя, истински бог!

Жрецът продължи:

— Боговете се разгневили. Разтърсили земята. Из недрата й изригнали облаци от пламъци и реки от жар. Голямата вода се нахвърлила, помела всичко: планини и полета, градове и пирамиди. Малцина се избавили с големите си пироги. Повел ги Кезалкохатли. Пернатата змия, богът просветител. Отвел ги на брега и основал ново царство. Покорил туземните племена, научил ги да обработват земята, защото те и това не умеели, да въздигат пирамиди, да следят потайните пътища на небесните светила. Но проклятието следвало навред белязания народ. Робите, тия отдолу, се надигнали. Господарите им ги научили да коват бронзови оръжия, а те насочили копията си срещу тях, срещу своите учители…

Джексън го слушаше внимателно, забравил за миг жестоката си участ. Дали е прав Боян? Дали този измиращ народ наистина не е последната издънка на легендарната Атлантида?

А жрецът продължаваше да говори. Какви бяха тези думи — непринудена изповед или част от стар, преповтарян ритуал, тъй както в своите богослужения самият Джексън четеше дълги, монотонни проповеди от Светото писание?

— Дедите ни били малцина, а робите много, безброй, като пясъка в пустинята. Изтласкали ги. В своето отстъпление нашият народ покорил нови племена, научил и тях на знания и изкуства. А проклятието не се вдигало. Робите го прогонили и оттук. Той не се смесвал с тия отдолу. Пазел чиста своята кръв на роден учител и господар. Божествена кръв. Кръв на жреци и владетели, предопределени да водят. Мъчел се да измие греха на прадедите. Бил учен и храбър, ала малоброен. И боговете го били забравили. Човешките жертвоприношения вече не ги правели благосклонни. Най-сетне вождът Манко Капак — синът на Слънцето, и неговата сестра и жена Мама Осло основали град Куско. Чувал ли си за него?

Джексън трепна. Сестра и жена, както Озирис и Изида в Египет.

После изправи глава. Лекарят в него изведнъж прозря всичко, заговори решително и дръзко:

— Жреце, ако става дума за проклятие — това е то, чистотата на вашата кръв, това многовековно, хроническо кръвосмешение, което е натрупвало, засилвало е заложбите на страшната ви болест. Пагубно кръвосмешение…

— Страннико! — пресече го жрецът. — Отговаряй само когато те питам! Не съди! Само слушай! Преди да умреш, трябва да научиш всичко за Свещения град. Защото прахът ти ще се смеси с този град. Волю-неволю, в смъртта ще станеш негов гражданин. Трябва да знаеш всичко…

Джексън замлъкна при този повелителен глас, а жрецът продължи:

— Но и там, в Куско, тия отдолу се надигнали. Прогонили още веднъж моя народ. Все същата участ. Накрай той основал Свещения град. Запазени от непроходимата стена на джунглата, дедите ни се отдали на изкуства и наука. Робите докарвали по реката каменните блокове, дялали статуи, зидали храмове, промивали жълтия метал от пясъка, копали, садили. А дедите ни пишели своите бронзови плочки, запечатвали в тях мъдростта на вековете, следели звездите, чертаели планове за нови храмове, воювали и докарвали нови и нови роби… Но уви! И тоя път за кратко. До идването на първите бели… Сега народът измира. Пръснаха се робите, тия отдолу. И защо ли ни са вече, като няма какво да строят — ни храмове, ни пирамиди, ни дворци, ни домове. Защо ни са, като нямаме хора, които да заселят построените къщи, нито жреци за храмовете, които сме изградили. Джунглата настъпва, обхваща в алчната си прегръдка града. Джунглата, най-разрушителната стихия, срещу която не устоява никое човешко творение. Ние опитваме да се борим, сечем гората, ала напразно. Ще минат години и тя ще погълне всичко, ще заличи всяка следа от нас и от миналата слава… Аз прозирам в бъдещето. Мрачно и жестоко! Пълна забрава!… А може би е по-добре! Време е да изградим наново своята родина Атлиан в царството на сенките. Всеки от нас да влезе в своята мумия, в своето оживяло тяло и да се отправим на големите пироги към Родината, сред Голямата вода…

Той пое въздух задъхан.

— Тъй е написано: краят — това е началото. Когато умре целият народ, ще оживеят всички мъртъвци. Тогава и моята Атлиан ще облече прекрасното си тяло. И ще остане при мен. А душата на омразния Родригец ще се лута из джунглата и ще вие от жал, че не може да намери своето тяло. Ще вие — до вечността…

Отново в мисълта на Джексън се промъкна мъчителният въпрос: „Фанатик или луд? Опасен, страшен луд! И никаква надежда! Ни лъх от надежда!“

Отвред го дебнеха изпънати, безстрастни лица и корави десници, стиснали копията, готови всеки миг, при най-слабата съпротива, да го нанижат на остриетата си.

Гласът пак заговори:

— Вече знаеш всичко. Само пред смъртта хората узнават всичко. Утре ще бъдеш сянка, която няма да намери тялото си, когато се върне. Защото то ще нахрани Свещената змия. Чу ли?

— Чух! — отвърна Джексън.

В този миг му хрумна нещо. Къде го беше чел? Къде бе станало? Той заговори бавно, като се мъчеше да подражава на гласа зад каменния идол:

— Аз чух. Чуй сега и ти! Аз също съм жрец. Зная своята съдба. Зная, че ще умра…

Но спря. Разколеба се. Имаше ли право? Той, божият служител, и тази лъжа? Ала нямаше друг изход. Трябваше да опита всичко. Не само заради себе си…

— Зная, че ще умра — повтори той. — Но знам още нещо. Три дни след моята смърт ще умре и Върховния жрец на Свещения град.

Статуята замълча. После внезапно оттам долетя сподавено старческо хихикане:

— Виждам, бели жрецо! Умен си. Но и умът няма да те спаси. Дори да е истина това, няма да ме уплашиш. Аз не успях да махна проклятието от своя народ. Не изпълних мисията си на земята. И без това е време да си ходя от тоя свят… Умен си. Жалко, че ще умреш…

После иззад каменния истукан се понесе познатото свирене и внезапно амазонките се нахвърлиха върху Доналд Джексън, повлякоха го обратно по същите напечени стъпала на пирамидата, по същите безсенчести улици и го блъснаха в подземието на Змийския храм, където се бе събудил първия път, след като ги бяха намерили в Мъртвата гора.