Петър Бобев
Жрицата на змията (32)

32

Фернандо и Камюс едва отмъкнаха тежкия си товар до реката. Из подземието шуртеше вода и те на всяка крачка бяха принудени да газят до пояс, да се хлъзгат по натрупаната тиня, да падат, да стават.

Когато стовариха съкровището си в лодката, Фернандо изруга:

— Проклета дивачка! Тя обърка всичко. Но ще ми падне в ръцете! Ще ми плати за всичко! Фернандо Великолепния е укротявал и по-опърничави от нея.

Камюс не можеше да разбере защо е тъй настървен. Какво му е сторила девойката?

— Ти си получи заслуженото — рече той откровено.

— Какво? — озъби се Фернандо.

— Защо я нападна?

Бразилецът го стрелна със зъл поглед.

— Много знаеш — процеди той през зъби. — Но…

— Какво „но“?

Фернандо не се доизказа. Овладя се. Едва потисна желанието си да замахне с юмрук в това бледо лице, да го хване за гърлото и да стисне само веднъж. Повече не беше нужно.

Но тогава трябваше да носи товара сам.

— Я остави! — рече той примирително. — Измъчихме се. Превърнахме се на волове. Втори път, когато се върнем, други ще носят, а ние ще заповядваме.

Камюс седна на задната пейка. Безпокоеше се. Смущаваше го смътно подозрение. Не можеше да остане безгрижен, когато знаеше, че зад гърба му е Фернандо. Сякаш имаше змия зад себе си.

Фернандо също не обичаше да стои с незащитен гръб, особено към съдружници, когато помежду им лежат милиони.

— Я върви отпред! — сопна се той. — Аз ще изтикам пирогата.

Камюс го изгледа гневно, ала отстъпи пред решителността му. Винаги отстъпваше пред него. В открита схватка не можеше да му устои. Стана и се премести на предната седалка, но се обърна с лице към златото и към Фернандо.

— Гребе ли се така? — подметна бразилецът.

Камюс отвърна троснато:

— Този път тъй!

В същия миг над главите им се вдигна страшна глъчка. Сред клоните запърхаха цял облак пъстри птички. Прелитаха възбудени, писукаха, цвърчаха.

— Що е пък туй? — рече Камюс.

Но не дочака отговора. Видя една блестяща зелена змия, която пълзеше уверено от вейка на вейка към увисналото гнезденце на колибри.

Храбрите птички връхлетяха още по-настървено. Забравиха се в отчаянието, в дързостта си, в чувството си за взаимопомощ. Приближиха съвсем.

Изведнъж с внезапен замах дървесната змия вкопчи в челюстите си едно колибри. После се изви и заслиза надолу. Постигнала беше целта си. Нямаше какво да дири в гнездото.

— Виждаш ли? — подхвърли Фернандо. — То значи, не се задявай с по-силния!

И без да погледне спътника си, добави:

— А сега напред!

Лодката се понесе по течението.

— Знаеш ли, че го измисли добре? — рече той отново. — Така ще гледаме в две посоки. Аз — напред, ти — назад. А трябва да си отваряме очите. Тия дивачки не си поплюват.

Само при това напомняне Камюс загреба още по-бързо, макар и така, наопаки. Боеше се до смърт от съдружника си, предпочел би хиляда пъти да не е в една пирога с него, но златото не го оставяше да се махне, заслепяваше очите му. Заради него. Само заради него!

Наоколо кехлибарената вода гъмжеше от живот — крокодили, анаконди, водни птици, летящи риби, пиранхи, костенурки. Особено много костенурки матамата. Такива безобразни твари. Корубите им покрити с мръсни пирамидални плочи, а дългите им шии с грозни израстъци като лишеи. Те плуваха край лодката в безредни пълчища, помъкнали подире си облак от нетърпима воня, и изчезваха мигновено, когато се зададяха крокодилите.

Над джунглата лежеше сънлив покой. Слънцето сипеше жар. Реката не даваше никаква прохлада. Дори отблясъците върху повърхността й изглеждаха като разжарени огнища. Сякаш слънцето се бе умножило в хиляди слънца, които приличаха от небето, от лъскавите листа по брега, от отраженията във водата. А златният диск в пирогата беше наистина оживял, превърнал се във второ слънце, което лъхаше като пещ. При едно случайно допиране до него Фернандо усети, че кожата му изгоря. Дигна се мехур. Той натопи опарения пръст във водата. Не усети никаква хладина. Повърхностните слоеве се бяха нагрели като чай.

Фернандо и Жак се нахраниха с отмъкнатите от града царевични питки и плодове. Пътуването беше досадно еднообразно. Все същата жълта река, все същото жарещо небе, все същите зелени брегове, огласяни от досадното скрибуцане на насекомите. Все същата незатихваща глъчка на джунглата.

И никаква следа от хора. Толкова по-добре! Двамата бегълци, усетиха как най-сетне сърцата им се отпускат от страха, който ги сковаваше досега — страх от фанатизма на дивачките, от отмъщението на довчерашните другари.

Свечери се. Слънцето се гмурна в зеления океан на селвата, като изригна гейзер от огнени струи. Върху помръкващото небе се открои легналият сърп на луната. Завиха зловещо маймуните-ревачи. Ето ги. Насядали по високите клони над реката, дългобрадите мрачни певци изпъваха вратовете си и ревяха. Ревяха всички — мъжкарите, увили за сигурност опашки в клоните; женските, прегърнали брадатите си рожби, и децата, които се придържаха с четири ръце и опашки в майчините кореми.

Пирогата ги отмина бързо, но преди да заглъхне техният вой, откъм отсрещния бряг го подхвана друг хор, по-многочислен и по-гласовит.

— По-добре да не слизаме на брега — рече бразилецът. — А да спим в лодката. На смени.

Жак го изгледа подозрително. Дали му кроеше нещо? Но и да не кроеше, какво да прави? Нали все някъде щеше да заспи? Или на брега, или в лодката. Дори предпочиташе лодката. Златната буца ги разделяше сигурно. Съучастникът му не можеше да я прекрачи, за да го нападне.

— Добре! — отвърна Камюс. — Да не губим време! Да вземем преднина!

До среднощ бодърствува Фернандо. След това пое греблото французинът. През нощта работата излезе по-проста. Имаше една задача — не да гребе, а да предпазва лодката от сблъскване с някой остров, от заплитане в крайбрежните коренаци. Нищо повече.

Крокодилите обикновено се спускаха подире им, други ги пресрещаха в разгънати вериги, със святкащи като въглени очи, следваха ги донякъде така, в безшумно алчно шествие, докато им омръзнеше. Тогава те се връщаха назад, сякаш ги предаваха като щафета на други глутници, които се хлъзваха от бреговете и бързаха да им пресекат пътя.

А прилепите-рибари цамбуркаха във водата като полудели и след всяко цамбуркане отлитаха с риба в дългите нокти.

На разсъмване Фернандо се събуди.

— Да бъде благословен Сан Фернандо! — рече той напевно като молитва. — Посрещнахме и тоя ден живи, здрави и богати!

Хвана веслото и загреба. Лодката увеличи скорост.

— Ех, веднъж да се измъкнем от Скритата река! — въздъхна той. — Да се махнем от тези харпии — дивачките! После ще дирим и храна.

Чак към обяд достигнаха устието. Заприщена от каменните прагове, които я отделяха от коритото на Амазонка, Скритата река се разкъса на безброй острови и ръкави. Фернандо се взря напред, в тоя лабиринт от вода и надробена суша. Внезапно той заслони очи с ръка. Тъй ли му се бе сторило? Но не! Наистина беше пирога! Едноместна! Тя прекоси ръкава между две островчета. Зад нея втора. Трета…

„Канирса! — блесна в ума му. — Дебнал е досега!“

— Завивай! — изкрещя Фернандо, представяйки си с физическа болка, в някакво жестоко предчувствие как главата се отделя от раменете му. — Надясно! Бързо!

Камюс се заозърта уплашен.

— Диваци! — задъха се бразилецът. — Пресичат ни пътя! Веднага! Надясно! Още! Още!

Засиленото пред праговете течение ги понесе бясно напред. Трескаво размахваните весла едва успяваха да ги отклонят от посоката, в която ги влечеше водата. Вече се виждаха ясно и лодките, и лодкарите с лъковете им, с татуировката, с набучените в косите им пера. Бяха седем-осем. Гребяха лудо, бързаха да ги преварят.

Фернандо и Камюс разбраха, че нямат сили да върнат пирогата си назад. Течението я отвличаше безпощадно към приготвената клопка.

Или не! Отклониха се. Талвегът сам зави надясно и ги понесе върху кипналия си гръб. Надясно! Още по-бързо. Вече летяха към някакъв клокочещ бързей, който ревеше заплашително насреща им. Зърнаха набързо изостаналите нападатели, които гребяха назад да се измъкнат и те от притеглящата сила на полудялата вода. Лодката се завъртя. Тръгна настрана, залюшка се. Водата почна да прелива. Двамата оставиха греблата и се вкопчиха в бордовете. После отново поеха, тоя път с кърмата напред. Вълните се надигнаха по-високи, по-застрашителни.

— Само да устоим! Само това — повтаряше непрекъснато Фернандо.

Сред грохота на сриващите се водни маси Камюс не го чу, сякаш сраснал с пръстите си в бордовете, вторачил напред обезумели от ужас очи.

Преди Фернандо да се извърне, за да види заплахата, пирогата се хвърли от първия праг. Задържа се няколко секунди върху кипналата пяна, после литна отново срещу второто препятствие. Камюс и Фернандо се озоваха в някакъв бял хаос като разчепкан памук, който ги премяташе нагоре-надолу, над който не можеха да изплуват, който ги задушаваше.

Водата ги изхвърли едновременно върху една оголена скала. Те пропълзяха уплашени, колкото може по-далеч от бушуващата стихия, и се спогледаха. Лицата им — в рани и синини, телата — издрани до кръв. Но това нямаше значение. Лодката! Къде беше лодката? И богатството им?

На стотина метра пред тях се мярна някакъв дървен отломък и изчезна. И толкова! Двамата мълчаха. Гледаха. Гледаха безсмислено и зло.

Най-сетне Фернандо се надигна.

— Значи, пак! — изръмжа той. — Пак отначало!

Жак Камюс не отвърна нищо. Последва го прегърбен и накуцващ, но спря. Пак вода! Отвред! Самотна скала! Трошица суша сред разпенените водопади и въртопи! Нима щяха да останат тук?

За пръв път в живота си Фернандо Великолепния почувствува, че го обхваща нерешителност, отчаяние. Пак неуспех! Все неуспехи! Докога? Раздразнен, немислещ, той пое направо към далечния бряг. Нагази във водата. Камюс го гледаше уплашен от скалата. Но бразилецът не се удави. Този бързей се оказа плитък, едва намокри бедрата му. Не се хвърляше с такава стръв. Фернандо изгуби равновесие, може би кракът му се заклещи в някаква пролука, в каменистото дъно, падна, отново се надигна и продължи. Пада няколко пъти, ала все успяваше да се изправи. Достигна отсрещната скала. Чак тогава се обърна.

— Хайде! — махна му той с ръка.

И Камюс се реши. Прегази плитчината. После двамата тръгнаха нататък — през бързеи и островчета. Бързей след бързей! Островче подир островче! Най-сетне се дотътраха до брега. Простряха се по гръб върху една тясна площадка, обрасла с мъх, затвориха очи.

— И все пак да благодарим, че отървахме кожите! — опита да възвърне оптимизма си Фернандо.

Но Камюс не отговори. Лежеше мълчалив, потиснат, обезверен. Защо му е тая кожа? Започна голтак, голтак се връща. Той диреше злато. Защо му е животът без злато? В болницата не искаха кожата на Жак Камюс, а пари…

— Хайде! — рече Фернандо. — Да не се бавим повече!

Двамата се надигнаха. Изкатериха се горе на незаливаната от водата тераса. Земята беше засипана с бразилски орехи.

— Сан Фернандо ни ги е набрулил — подметка бразилецът, като гълташе лакомо свежите ядки.

Нахраниха се до насита, напълниха пазвите си с орехи и тръгнаха пак. Вървяха все покрай брега.

Изведнъж Камюс зърна флотилията на Канирса, която се бе спуснала по някой страничен ръкав в делтата на Скритата река и ги догонваше. Двамата търтиха да бягат. Спъваха се, падаха, ставаха. И отново — същото досадно усещане! Фернандо пак почувствува някакъв невидим нож, опрян в гръкляна му. Лъхна го мирис на дим, който опушва тсантсата му.

Тогава видя накладения огън, слисаните си индианци и сред тях — Машингаши с пушка в ръка. И цев, насочена към него.

— Давай пушката! — извика Фернандо.

И Машингаши му я даде. Потисна намерението си, прикри омразата, която клокочеше в гърдите му, подчини се. Инстинктът на покорството надделя над честолюбието.

Фернандо не забеляза нищо в непроницаемото лице на помощника си. Грабна оръжието и откри огън срещу нападателите. Една лодка се обърна и гребецът й изчезна сред вълните. Неочакващи такъв отпор, хората на Канирса извиха назад, към отсрещния бряг.

Тогава новодошлите седнаха до огъня. Индианците им предложих месо от печена на шиш маймуна. Фернандо си хапна добре. Камюс отказа. Приличаше му на канибализъм.

— Добри момчета сте вие — рече Фернандо, след като се нахрани. — Дочакахте ме. Ще ви възнагради богато.

И се изтегна доволно сред дебелия мъх.

— Сега да поспим! Капнал съм!

Камюс запита:

— Какво ще правим? Няма ли да се върнем пак в града?

Бразилецът се надигна.

— Защо ще се връщаме?

Камюс се наежи. Заговори по английски да не ги разберат индианците:

— За златото! За какво друго сме тръгнали?

Другарят му се усмихна многозначително.

— Фернандо вече поумня. Няма защо да се трепе и да мъкне сам плячката. Тоя път ще изчакаме нашите приятели да ни я донесат наготово. Ние само ще им я грабнем.

Камюс го гледаше смутен.

Сметнал, че не му вярва, Фернандо добави:

— Те се сприятелиха с амазонките. Но няма да останат вечно там я. Ще се върнат. И как мислиш ти? С празни ли ръце? Само идиот може да напусне Златния град без злато. Ще минат оттук с препълнени лодки. Тогава Фернандо ще им покаже какво умее.

Той се разсмя самодоволно и се обърна настрана да спи. Не забеляза как го гледаше Машингаши, как голямата му уста шепнеше беззвучно:

— Червени маймуни! Тъй ли? Машингаши не забравя!