Дезмънд Багли
Капанът на свободата (39)

III

Седях във фоайето на хотел „Финиция“ и чаках Алисън. Тя беше отлетяла за Англия за погребението на Алек и трябваше днес да се върне. Аз също бих искал да му поднеса уважението си, но британските вестници бяха пълни с мои снимки и името Риардън отдолу и би било неразумно от моя страна да се появявам, преди да бъда напълно забравен от късата памет на обществото. А междувременно бях пуснал брада.

Страхотно удоволствие ми доставяше четенето на презокеанското издание на „Таймс“, Беше поместен некролог на Уилър, който щеше да го запечата в общественото съзнание. Възхваляваха живия му предприемчив дух, финансовата му находчивост и небезизвестното милосърдие. Водачът на правителственото мнозинство в камарата на общините твърдеше, че с оглед работата на Уилър в помощ на затворите неговата смърт е непоносим удар за процъфтяващото развитие на сигурността в английските затвори и че постиженията му са несравними с нищо друго след доклада на Маунтбатън. Когато го прочетох, направо щях да падна от смях.

В обръщение към камарата на общините министър-председателят казваше, че британските политици загубват незаменим колега в лицето на Уилър. Цялата зала се изправила на крака и отдала почит с двеминутно мълчание. Този човек явно много го биваше в ласкателствата.

Единствено финансовият редактор на „Таймс“ намекваше за нещо гнило около случая „Уилър“. Той говореше за спадането на цените в компаниите на Уилър и го тревожеше въпросът защо било необходимо финансовите ревизори да си намерят нова работа още преди да е изстинало тялото му. Освен тази неясна точка Уилър бе така възторжено изпроводен в своето пътешествие към ада.

Отзивите за Риардън бяха далеч по-неприятни. Той беше заклеймен като опасен главорез и смъртта му в някаква престрелка беше приветствана като заслужен урок за неговата същност. Брънскил беше поздравен за постоянството и упоритостта, които е проявил по случая на престъпния Риардън и за твърдостта, която е показал пред лицето на смъртта. „Това не беше нищо — обясняваше скромно Брънскил. — Просто изпълнявах професионалните си задължения.“

Също така се надяваха, че Слейд скоро ще бъде заловен. Смъртта на Слейд беше старателно покрита и затегната в примките на сигурността и не се съмнявах, че след десет-двадесет години някой новоизлюпен автор на криминални романчета ще осигури съществуването си със серия книги, посветени на „Мистерията Слейд“.

Вдигнах поглед и видях Алисън, която се приближаваше. Изглеждаше уморена и беше страшно бледа, но се усмихна, когато ме видя. Надигнах се да я посрещна и тя се спря пред мен за момент, за да ме огледа, като не пропусна гипсовата превръзка на ръката ми и обраслата брада.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Не се чувствам чак толкова зле. Все още мога да сгъвам левия си лакът. Какво ще пиеш?

— Кампари. — Тя седна и аз махнах на келнера. — Виждам, че си изчел всички вестници с новините от Лондон.

Аз се усмихнах.

— Не трябва да се вярва на всичко, написано в тях.

Тя се облегна назад.

— Е, Оуен, свърши се. Всичко свърши.

— Да. Съжалявам за Алек.

— Наистина ли? — попита тя с равен глас. — Та той едва не те уби.

Аз вдигнах рамене.

— Той не изчисли правилно скоростта и посоката на действията на Уилър. Но затова пък тактиката беше добра.

— Въпреки че те издаде? — Тя не можеше да повярва на ушите си.

— По дяволите! Та ние не си играехме игрички. Залозите бяха твърде големи. Уилър трябваше да бъде унищожен и ако единственият начин да се направи това е, като се жертва изпълнителят, то тогава няма избор. Уилър се целеше право в сърцето на държавата. А в това време министър-председателят се готвеше да го направи министър и само бог знае какво щеше да стане след това.

— Ако всички държавници са като Алек Макинтош, тогава Бог да помага на Великобритания — каза тихо Алисън.

— Не ставай злъчна. Той е мъртъв. Уби себе си, а не мен — никога не забравяй това.

Келнерът донесе питиетата и прекратихме разговора си, докато той беше до нас, след което Алисън каза:

— Какво ще правиш сега?

— Имах посещение от Люси. Разбира се, не мога да направя много с това рамо, трябва да изчакам да заздравее — може би месец или два.

— В Южна Африка ли ще се върнеш?

Поклатих глава.

— Мисля, че вече са ме прехвърлили към основните действуващи лица — изпих питието си. — А ти?

— Не съм имала време да помисля. Трябва да свърша много неща в Лондон, като изключим погребението. Личните работи на Алек трябваше да бъдат прегледани и прекарах доста време с адвоката му.

Наведох се напред към нея и прошепнах:

— Алисън, ще се омъжиш ли за мен?

Главата й трепна и тя разля няколко червени капки кампари на масата. Погледна ме така, сякаш бях някакъв напълно непознат, и отговори:

— О, не, Оуен.

— Но аз те обичам безкрайно много.

— И аз те обичам, Оуен. — Долната й устна затрепери.

— Тогава какъв е проблемът? Подхождаме си толкова добре.

— Ще ти кажа. Ти си вторият Алек. След двадесет години, ако оцелееш дотогава, ти ще седиш в малка занемарена кантора, ще правиш планове и ще караш хората да вървят по свирката ти точно като Алек. И няма да го вършиш, защото ти харесва, а защото ще мислиш, че е твой дълг. И ще мразиш работата и себе си — точно както Алек. Но ти ще продължиш да я вършиш.

— Все някой трябва да го прави.

— Но не и човекът, за когото ще се омъжа. Веднъж ти казах, че съм като насекомоядно растение. Искам да водя нормален живот като всички жени и да живея някъде в зелените покрайнини на малък английски градец, облечена цялата в туид — усмихната и спокойна.

— Не виждам причини да не го правиш.

— И да остана на заден план и да прекарвам дните и нощите си сама, когато си на работа? — Тя поклати глава. — Няма да стане, Оуен.

Обля ме някаква вълна на възмущение и остро изговорих:

— Тогава защо се върна отново тук, в Малта?

Тя ме изгледа смаяно.

— О, Оуен, съжалявам. Ти си си помислил, че…

— Не се сбогувахме и Армитидж ми каза, че ще се върнеш. Какво друго можех да си помисля?

— Отлетях до Англия с държавен самолет — каза тя тихо. — Върнах се, за да взема моя… и да ти кажа „довиждане“.

— Да ми кажеш „довиждане“ — просто така!

— Не! — пламенно отговори тя. — Не просто така. — Очите й се напълниха със сълзи. — Оуен, всичко се обърка.

Хванах ръката й.

— Била ли си в Мароко?

Тя ме погледна уморено, като си мислеше, че това е най-обикновена смяна на темата на разговора.

— Да, познавам го доста добре.

— Може ли твоят самолет да отлети за Танжер оттук?

— Да — отговори тя несигурно. — Но…

— Имам нужда от почивка. А и трябва да си наваксам за изминалата година и половина, която беше ужасно скучна. Обзалагам се, че от теб ще излезе чудесен екскурзовод в Мароко. Никога не съм бил там и ще имам нужда от такъв.

— Опитваш се отново да ме умилостивиш — каза тя, а очите й ми се усмихваха. — Мейв О’Съливан ме предупреди да внимавам.

Също така Мейв ми беше казала, че аз не съм мъжът за Алисън Смит. Може и да е била права, но аз трябваше да опитам.

— Никакво обвързване и никакви обещания — каза Алисън.

Аз се усмихнах. Шест седмици заедно бяха достатъчно обещание за мен. Много неща можеха да се случат за шест седмици.