Дезмънд Багли
Капанът на свободата (27)

VI

Промъкнахме се незабелязано през „Шенън“. Охраната не беше строга, но като се има предвид колко голямо е мястото, една здрава мрежа за сигурност би погълнала печалбите. След петнайсетина минути, през които си бяхме говорили празни приказки, вече бяхме във въздуха на път за Корк. Гледах Алисън, която професионално управляваше самолета марка „Пайпър Апаш“. Пилотирането й се удаваше с лекота, както и всичко друго. Движенията й бяха оскъдни и в поведението й изцяло липсваше показност. Чудех се какво ли е да имаш Макинтош за баща. За някои момичета това би било едно травматизиращо изпитание.

Мейв О’Съливан живееше в Гленмир в покрайнините на Корк. Беше много стара, но все още наблюдателна, проницателна и пъргава. Тя извика от радост, когато видя Алисън, а мен удостои с поглед, който ме прониза.

— Отдавна не си идвала насам, Алисън Макинтош.

Алисън се усмихна.

— Смит — поправи я тя.

— Добре, добре. Английско име на един келт. Колко жалко!

— Това е Оуен Станард. Работи за баща ми.

Мъдрите стари очи ме погледнаха с подновен интерес.

— Така ли? И каква дяволска работа е измислил пак онзи млад развратник?

Сравнението на такъв твърд човек като Макинтош с образа на млад развратник ме накара да се засмея, но стоически потиснах този импулс. Алисън ме погледна предупредително.

— Нищо, което засяга теб самата — отвърна тя язвително. — Той ти изпраща най-сърдечни поздрави. — Мълчаливо одобрих решението й да не казва на старата жена за състоянието на Макинтош.

— Дойдохте тъкмо навреме за чая — каза Мейв О’Съливан и с бърза крачка се запъти към кухнята, а Алисън я последва. Седнах в едно удобно меко кресло и се отпуснах. Погледнах часовника си — показваше шест и половина. Бяха изминали по-малко от двадесет и четири часа, откакто Алисън простреля Таафе в коляното.

„Чаят“, както се изрази Мейв О’Съливан, се оказа гощавка с много блюда, разнообразени с остри коментари за безапетитието на младите хора в днешно време. Когато нарекох старата дама мисис О’Съливан, тя се засмя и каза:

— Наричай ме по име, млади момко.

Така че започнах да й викам Мейв, а Алис — лельо Мейв.

— Имам нещо да ти кажа, лельо Мейв. Полицията търси Оуен и затова никой не трябва да знае, че е тук.

— От полицията ли? — извика Мейв. — Това работа на Алек ли е?

— В известен смисъл — да. Но е много важно.

— Държала съм си езика зад зъбите за толкова неща, колкото не можеш да си представиш. Не знаеш какво беше тук преди години, а сега същото става на север. — Тя погледна нагоре към мен с пронизващите си черни очи. — Няма нищо общо с това, нали?

— Да, няма нищо общо с Ирландия наистина.

— Тогава ще си държа устата затворена. Добре дошъл в тази къща, Оуен Станард.

След чая се изкъпахме и Мейв каза:

— Аз съм стара жена и трябва да си лягам. А на вас пожелавам приятна вечер.

— Бих искала да телефонирам — каза Алисън.

— Когато пожелаеш. Пускай монетите в кутията. Спестявам за стари години — каза Мейв засмяно.

— Ще бъдат няколко монети, лельо Мейв. Ще се обаждам до Англия, и то неведнъж.

— Не се безпокой, момичето ми. Ако говориш с Алек, питай го защо не е идвал в Ирландия толкова отдавна.

— Той е много зает, лельо Мейв.

— Когато хора като Алек са заети, обикновените люде трябва да отстъпят, за да може той да си прави каквото иска. Но все пак кажи му, че го обичам и че не го заслужава.

Тя излезе и аз казах:

— Старата дама има характер.

— Мога да ти разкажа такива истории за Мейв О’Съливан, че да ти настръхнат косите. Взимала е голямо участие в борбите по време на размириците. — Тя вдигна телефона. — Да видим какво ще каже началникът на пристанището.

Той бе много любезен и обясни, че очакват „Артина“. Мистър Уилър направил заявка за зареждане с гориво. Наистина не знаел кога ще пристигне, но ако има много други яхти преди нея за зареждане, може да се наложи да остане няколко дни.

Алисън затвори телефона и аз казах:

— Трябва да измисля някакъв начин да се кача на борда. Бих искал да знам повече за екипажа на Уилър.

— Дай ми няколко часа, и ще знаеш всичко, което те интересува. Телефонът е велико изобретение. Но първо трябва да се обадя в болницата.

Зарадвахме се, защото Алек Макинтош отново проявяваше признаци на живот. Алисън сияеше от щастие.

— Той е по-добре. Лекарят каза, че състоянието му се е подобрило и че има някакъв шанс да оживее.

— В съзнание ли е? Може ли да говори?

— Не, още не е.

След като Макинтош е бил в безсъзнание толкова време, дори и да се съвземе и да може да говори, лекарите няма да му позволят. Бих дал много, за да разбера какво е казал на Уилър в деня, преди да го блъснат.

— Радвам се, че е по-добре — искрено казах аз.

Алисън отново вдигна телефонната слушалка, изведнъж приела делови вид.

— А сега да се захващаме за работа.

Оставих всичко на нея, като от време на време отговарях на някой от въпросите. Бях зает да доизграждам хипотезата си, която беше приела наистина доста чудновата форма. Ако бях прав, то Уилър беше много странна птица и невероятно опасен за сигурността на страната — даже повече от самия Слейд.

Бях потънал в дълбок размисъл, когато Алисън каза:

— Направих всичко, каквото можах. Останалото ще почака до сутринта.

Тя отвори тефтера, който беше пълен със стенографски бележки.

— За какво искаш информация първо — за Уилър или за яхтата?

— Нека бъде за яхтата.

Тя разлисти страниците.

— Ето го. Име — „Артина“, проектирана от „Паркър“, конструирана от „Кделънлс“ в Тайнсайд. Била е на две години, когато Уилър я е купил. Тя е стандартен модел, известен като „Паркър-Клелъндс“, което е много важно поради причини, които ще изтъкна по-късно. Пълна дължина — 111 стъпки, максимална ширина — 22 стъпки, крейсерска скорост — 12 възела, максимална скорост — 13 възела. Има два ролсройсови дизелови двигателя и всеки е с мощност 350 конски сили. Такава информация ли искаше?

— Точно такава. — Можех да започна да рисувам картина на яхтата в ума си. — Колко дълго ще издържи, без да зарежда?

— Още не съм разбрала, но ще стане скоро. Екипажът се състои от седем човека — капитан, инженер, готвач, стюард и трима моряци. Пасажери — най-много осем човека.

— Как са разположени каютите?

— Това ще разбера утре. Плановете на нейния двойник са били публикувани преди няколко години. Преснимани са и са изпратени до вестник „Екзаминър“ в Корк, откъдето утре ще ги вземем, както и някои снимки на кораба.

Гледах Алисън с благоговение.

— Ура! Това е нещо, което не бих се сетил да направя.

— Вестниците са много полезен събирач и разносвач на информация. Казах ти, че мога да задвижвам нещата.

— Какво намери за Уилър?

— Има подробна информация, която пристигна по телекса на „Екзаминър“, но ще ти кажа най-важното. Бил се е с италианците, когато са нахлули в Албания преди войната. Трябва да е бил на около 14 години. Със семейството си се премества в Югославия и през войната също се сражава с италианците и германците. Напуска Албания през 1946, когато е на около двадесет години, и се заселва в Англия. Натурализира се през 1950. По това време започва да се занимава с бизнес и да трупа състояние.

— Какво състояние точно?

— Офиси. Това става по времето, когато започват да се строят първите административни сгради. — Тя сбърчи веждите си. — Говорих с един финансов редактор. Той каза, че първите сделки на Уилър били много смешни.

— Това е интересно. Кажи ми повече.

— Според него не било лесно да се разбере как Уилър извличал печалби. Очевидно му е провървяло, защото изневиделица е получил пари, с които е успял да се издигне, и никога не се е обърнал назад.

— Чудя се как си е плащал данъците. Жалко, че не можем да говорим с данъчния му инспектор. Но започва да ми става ясно. Я ми каже във войната на чия страна се е бил — на националистите или на комунистите?

— Не знам. Ще пристигне утре по факса, ако въобще е известно.

— Откога е започнал да се занимава с политика?

Тя направи справка в бележките си.

— Кандидатира се в допълнителни избори през 1962 и загубва. След това в общите избори през 1964 успява с добри гласове.

— И, предполагам, е пръскал много пари за партийни фондове. Би го направил. Сега има ли някакви открити връзки с Албания?

— Не.

— С Русия или някоя друга комунистическа страна?

Алисън поклати глава.

— Той е заклет капиталист, приятелю. Не е възможно, Оуен. Винаги изнася антикомунистически речи в парламента.

— Ако си спомняш, той беше против бягствата на затворниците. Научи ли нещо повече за тази затворническа реформа?

— Преди е посещавал затворите и се е интересувал от системата там, но сега е доста голяма риба, за да се занимава с такива неща. Щедър е за подписите си за различни дружества за реформи в затворите и е член на министерския комитет, който се занимава с този въпрос.

— Господи, това може да се окаже полезно. Посещавал ли е затворници от величината на Слейд?

— Предполагам, че да. — Тя остави тефтера. — Оуен, основата, на която градиш разсъжденията си, е много слаба.

— Знам. — Аз се изправих и неспокойно закрачих из стаята. — Но сега ще сложа още една брънка във веригата на моята хипотеза. Веднъж говорих с един южноафрикански мултимилионер. Той ми каза, че първият четвърт милион е най-труден. Отнело му е петнадесет години да направи двеста и петдесет хиляди лири, три години — да ги закръгли на цял милион и през следващите шест е достигнал цифрата пет милиона. Математиците биха казали, че се движи по експоненциална крива.

Алисън започваше да става нетърпелива.

— И какво от това?

— Първият четвърт милион е най-труден, защото нашият потенциален милионер трябва сам да вземе решенията, да направи проучванията, а веднъж получил парите, той може да си позволи да наеме купища счетоводители и адвокати, които да правят всичко това вместо него. Началото е трудно. Върни се отново към твоя финансов редактор — този, който е подушил нещо комично в първите сделки на Уилър.

Алисън отново се върна към записките си.

— Вече ти казах всичко, което знам.

— Добре, да вземем нашия човек Х. Нека да не е руснак, а албанец, но все пак в служба на руснаците. Идва в Англия през 1946 и се натурализира през 1950. По това време започва да се занимава с бизнес и да прави пари, но няма нито един човек, който да знае как точно е станало това. Да приемем, че парите са му били предоставени отвън — може би около половин милион. Х е умно момче, толкова, колкото всеки потенциален милионер, и при него също парите правят пари. И така, той започва да играе по стария уважаван капиталистически начин. През 1964 започва да се занимава с политика и си извоюва място в камарата на общините, където сега е активен и запален член. На четиридесет и шест години е и пред себе си има още двадесет и пет години политически живот.

Аз се втренчих в Алисън.

— Какво ще стане, ако той се добере до важно място в управлението — като например председател на камарата на общините или министър на отбраната, а защо не през 1984 и министър-председател, което е съвсем нормално, като имаме предвид темповете, с които се издига? Момчетата в Кремъл ще умрат от смях, ако това стане.