Дезмънд Багли
Капанът на свободата (18)

III

Кога ли започна целият този фарс? Предполагам, някой с логична мисъл би казал „от момента на раждането“, но точно там е грешката на логиката — води до глупави изводи. Друг би започнал от Йоханесбург, но само от гледна точка на това кой бях аз и какво представлявах, за да ме изберат. Така че трябва да се върнем още назад. Но все пак мисля, че е най-подходящо да започна с Йоханесбург, този прекалено бързо израсъл гигант, чиито улици са павирани със злато.

Беше ясна слънчева утрин, а в небето нямаше нито един облак, факт, който би могъл да впечатли един англичанин, но не и южноафриканеца, защото повечето от сутрините са такива, а облаците през зимата са толкова рядко явление, колкото да видиш зъб в човката на кокошка. Живеех в „Хилбрау“, в апартамент от един грамаден бетонен блок с изглед към града, който в този момент, както обикновено, беше обвит от гъст облак смог. В продължение на двадесет години управниците на града възнамеряват да разработят план за прочистване на града, но още нищо не е направено.

Човек, който е сам или живее като скот, научава триковете на оцеляването. Двадесет минути след като станах, вече бях на улицата. Във фоайето отворих пощенската кутия и взех писмата — три от онези отвратителни пликове с прозрачни прозорчета в горния ъгъл, които сложих в джоба си, без да ги отворя, и писмо от Люси.

Погледнах го с безразличие. Не бях получавал новини от Люси от шест години. Това бяха шест дълги и скучни години и в началото не можех да повярвам. Препрочетох писмото. Беше една набързо надраскана бележка, написана със зелено мастило на скъпа хартия с необрязани краища. Бележката гласеше:

Скъпи,

На кратко посещение в Йоханесбург съм. Не бихме ли могли да се видим, за да си спомним миналите години? Ще те чакам пред ресторанта до езерото на зоологическата градина на обед. Аз се промених, скъпи, наистина. Затова ще нося една бяла гардения. Не бих искала да ме объркаш с някое друго момиче.

Моля те, скъпи, ела. Очаквам с нетърпение да те видя.

Вечно твоя,

Люси.

Помирисах листа и долових нежния аромат. Люси пак беше започнала със старите си номера. Сложих писмото във вътрешния джоб на сакото си и се върнах в жилището си, за да телефонирам в службата. Забравих какво извинение използвах, но не можах да кажа на шефа, че искам да ми даде свободен ден, за да се видя с една стара приятелка. Взех служебната кола. Можеше спешно да ми потрябва и исках да ми е подръка.

В дванадесет без петнадесет карах по пътя към зоологическата градина. По пожълтялата зимна трева можеха да се видят чернокожи бавачки с деца, а в далечината езерото блестеше под жаркото слънце. Оставих колата в паркинга на ресторанта и се отправих към езерото, където някакви хора хранеха птиците.

Не видях никой, който да прилича на Люси. Поне никой не носеше бяла гардения. Погледнах езерото, където плаваха няколко лодки, и реших да се върна към ресторанта, където точно отпред на пейка седеше рус мъж, който си вееше с шапката. Носеше гардения.

Приближих се и седнах до него.

— Люси?

Той се обърна и ме изгледа любопитно.

— Люси! — каза той злобно. — От онази руска операция в Швейцария през войната тайните служби са се побъркали с това име. — Той си сложи шапката. — Знам кой сте. Аз съм Макинтош.

— Много ми е приятно — казах учтиво.

Той хвърли подозрителен поглед към езерото.

— Ако бях суперпредпазлив служител на службите за сигурност, сигурно щях да предложа да наемем лодка, за да отидем до средата на езерото и там да говорим спокойно. Но това, разбира се, е пълна глупост. Това, което ще ви предложа, е да обядваме тук. Ще можем да говорим спокойно, разбира се, при положение, че не викаме. Ще се чувстваме сто пъти по-удобно и ще избягна неудобството да се правя на пълен глупак в някаква лодка.

— Съгласен съм. А и не съм закусвал.

Той се надигна да свали гарденията от ревера си и я хвърли в най-близкото кошче за боклук.

— Не мога да разбера защо хората издигат в култ размножителните части на растенията — каза той. — Хайде да вървим.

Намерихме маса отвън в един ъгъл под сянката на някаква лоза. Макинтош се огледа и каза със задоволство:

— Какво хубаво място. Вие, южноафриканците, знаете как да живеете.

— Ако знаете кой съм, би трябвало да ви е ясно, че не съм южноафриканец.

— Разбира се — отговори той и извади един бележник от джоба си. — Нека да погледна. А, да… Оуен Едуард Станард, роден в Хонконг през 1934 година. Образованието си получава в Австралия. — Той изброи няколко училища. — В университета специализира в изучаването на азиатски езици. Нает е от една служба, чието име все още няма да споменавам. Работил в Камбоджа, Виетнам, Малайзия и Индонезия под различни имена. Бил заловен в Индонезия по време на политически размирици и разкрит.

Той погледна нагоре.

— Виждам, че сте имали трудни моменти.

Усмихнах се.

— Няма белези.

И това беше вярно — видими белези нямаше.

— Хъм… — каза той и се върна към тефтера. — Счита се, че вече не сте полезен в Далечния изток, и затова са ви изпратили отново в Южна Африка без определена задача. Това е станало преди седем години. — Той шумно затвори бележника и го прибра в джоба си. — Така е до момента, в който Южна Африка се намира в Британската общност.

— Точно така.

— Нашите господари не са много доверчиви, нали? Изпращат ви тук, където не говорите и не правите нищо, докато не ви извикат, не е ли така? — Той размаха пръст. — Простете ми това повторение на фактите, но аз съм от друг отдел. Всички тези истории с тайните служби ми изглеждат като комични опери и аз искам да видя дали съм на прав път.

— Така е — уверих го аз.

Точно в този момент прекъснахме разговора, тъй като келнерът дойде да вземе поръчката. Поръчах си раци, защото не се случваше често да ме канят на обяд, а Макинтош взе нещо със салата. Поръчахме си и бутилка вино.

Когато сервираха ястията и можехме отново да говорим на спокойствие, Макинтош каза:

— А сега искам да те попитам нещо направо. Известен ли си на полицията тук или на силите за сигурност?

— Не или поне аз не знам да е така. Мисля, че съм чист.

— Значи не си бил осъждан.

— Да.

— Какво ще кажеш за гражданските прегрешения?

Помислих за момент.

— Просто най-обикновени провинения — неправилно паркиране и други такива. А преди години имах пререкание с един човек, който ми дължеше пари. Стигна се до съд.

— Кой спечели?

— Той, по дяволите! — отвърнах аз прочувствено.

Макинтош се усмихна.

— Чел съм досието ти, така че знам повечето от тези неща. Исках да видя реакцията ти. И това, което има значение, е, че си чист пред тукашните власти.

Аз кимнах.

— Да, казано накратко.

— Добре. Защото ще работиш с южноафриканската полиция, а това няма да стане никога, ако знаят, че си английско протеже. Не мога да си ги представя да сътрудничат при такива обстоятелства. — Той се съсредоточи върху едно листо от маруля. — Някога бил ли си в Англия?

— Никога — отвърнах аз и се поколебах. — Би трябвало да знаеш, че съм известен като човек, който има малко антибританско настроение. Доста срещано явление тук е дори английски говорещите да са философи — особено след разпадането на Родезия. При тези обстоятелства мисля, че не е препоръчително да ходя на почивка в Англия.

— Според мен можем да забравим тези неудобства за момент — каза Макинтош. — Упълномощен съм, ако намеря за необходимо, да те наема. А работата, която мисля да свършиш, е в Англия.

Чудна работа. Целия си съзнателен живот на зрял човек бях прекарал в служба на Англия, а никога не бях ходил там.

— Би било хубаво — отвърнах аз.

— Може би няма да си толкова очарован, когато чуеш за какво става дума — строго отсече той и опита от виното. — Много е хубаво — каза с вид на познавач, — макар и малко кисело. Какво знаеш за британската затворническа система?

— Нищо.

— Ще ти дам да прочетеш копие от доклада на Маунтбатън. Ще ти хареса. А сега накратко ще ти разясня за какво става дума. Лорд Маунтбатън открил, че английските затвори са пълни с дупки — като швейцарско сирене. Знаеш ли колко бягства стават на година?

— Не. Имаше нещо във вестниците преди няколко години, но не обърнах особено внимание.

— Повече от петстотин. Ако са по-малко от това, се смята, че годината е добра. Разбира се, повечето от бягствата са неуспешни, но известен брой от хората наистина успяват да се отърват. И тревожното е, че този брой все повече се увеличава.

— Представям си какво е — казах аз. Не можех да разбера накъде бие. Нищо от това, което каза, не ме засягаше.

Макинтош не беше от хората, на които нещо можеше да им убегне. Той ме погледна в очите и тихо каза:

— Пет пари не давам колко убийци, изнасилвачи, сексманиаци или обикновени крадци бягат от затвора. Това е проблем на затворническите власти и на полицията. Моята област е държавната сигурност и доколкото виждам, контролът ми се изплъзва. Министър-председателят е на същото мнение и ми каза да направя нещо.

— О! — промълвих несигурно.

— О! — повтори той с отвращение. — Погледни нещата от друг ъгъл. Затваряме Блейк за четиридесет и две години, не само като наказание, но и за да го държим настрана от руснаците. След пет години той офейква и се приземява в Москва, където изпява всичко.

Той мрачно погледна чашата си.

— Да предположим, че Блейк беше успял да избяга, но го хващат след един месец. Полицията щеше да е доволна, също и затворническите управници, но не и аз, по дяволите! Бих искал да знам какво е правил през този месец, с кого е говорил и т.н. Разбираш ли?

Аз кимнах.

— Ако това, което казах, стане, главната причина за задържането му ще е отстранена. Да го затворят след това за още четиридесет години, ще бъде като да затвориш вратата на обора, след като конят е избягал.

— Конят е информацията, която знае Блейк, а не самият човек, нали?

Макинтош кимна отривисто.

— Строи се нов затвор със стопроцентова сигурност против бягства на остров Уайт. Маунтбатън иска да го нарече „Вектис“, което показва, че освен всичко друго има и класическо образование. Той наистина е много способен човек. Само погледна скицата на един първокласен затвор и показа колко лесно е да се измъкне човек оттам.

Макинтош ме погледна с очакване, сякаш искаше да кажа нещо, затова изрекох:

— Да се измъкне?

Той се ухили.

— Доволен съм да видя, че си доживял добрите неща, които досието ти казва за теб. — Той посегна към чашата си. — Това вино много ми харесва.

— Хубаво е да знаеш, че си оценен — казах аз и му налях втора чаша.

— Ако прочетеш доклада на Маунтбатън, особено онези части, в които описва новия затвор, ще се зачудиш дали не си попаднал на шедьовър на научната фантастика. Локална телевизионна система, електронна мрежа, която задейства алармата, ако нещо се раздвижи в полето на наблюдение на камерите. Това е чудесна идея за защита, разбира се. За атака са приготвени хеликоптери и специални облекла за парашутисти, за бога! Точно в стила на Джеймс Бонд. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да — казах бавно, — организация.

— Точно така. Измислено е ново престъпление, което като всички останали има за цел да извлече някаква печалба. А някой е намерил начин да печели, като измъква хора от затворите. Мисля, че това започна с големия влаков обир. Момчетата получиха тежки присъди — Бигс и Уилсън, — по тридесет години, но те имаха пари да си купят организация. — Той въздъхна. — Понякога се чудя дали съдиите съзнават какво правят. Един убиец може да се отърве с десет години, а когато се посегне на собственост, присъдите са три пъти по-големи. Както и да е, такава организация съществува и нейната цел е да освобождава затворници с дълги присъди при положение, че имат достатъчно пари да платят, и ще се учудиш, ако ти кажа колко са много. И веднъж създадена, и тя, както и всеки друг бизнес, се разраства и този, който е в центъра, си търси клиентела, без да се интересува откъде идват парите.

— Руснаците?

— Кой друг… — каза Макинтош кисело. — Не ме интересува дали влаковите разбойници бягат от затвора и след това живеят като Райли на Ривиерата, но когато стане дума за държавната сигурност, не мога да стоя безучастен. — Той се намръщи. — Ако имах възможност, бих събрал всички хора, които застрашават сигурността, на едно място, в специален затвор, където ще се охраняват от армия, от военна полиция, която ще има правото да убива, ако се наложи. Но главите на нашата страна не мислят така.

С любопитство попитах:

— Къде е моето място във всичко това?

— Не съм свършил още — раздразнено отвърна той. — Министър-председателят искаше да се направи нещо по въпроса, така че се намеси полицията, а също Специалният отдел и контраразузнаването. Но не стигнаха доникъде. Имаше един случай, когато се доближиха до същността — някакъв затворник, върнат обратно, изразил готовност да говори. И познай какво станало с него?

Тъй като съм реалист, казах безизразно:

— Умрял е внезапно.

— Да, беше убит. Но тази банда го измъкна от затвора, за да ни покаже това. Представяш ли си какво безочие! Тази организация е толкова сигурна в себе си, че може да освободи човек от затвора на нейно величество, който съвсем не е желал такова нещо. Ако беше казал, още щеше да е жив. Но те успяха да го измъкнат все пак. Тялото му беше намерено три дни по-късно. Бил прострелян в тила.

— Не видях никакви доклади за това.

— Защото незабавно беше обявено за строго секретно — каза Макинтош малко уморено. — Никой не искаше такова нещо да се разгласява. Има специална точка за това в доклада на Маунтбатън — погледни параграф двеста и шестдесет.

— Но все пак какво е моето място тук?

— Ще стигна и до теб, когато се почувствам готов. Моята работа е държавната сигурност и можеш да си избиеш от главата всякакви глупости за контраразузнаване и авантюристични шпионажи. Работя в друга област — на министерско ниво и съм отговорен и докладвам само на министър-председателя. Тъй като всички се провалиха в това начинание, той ми разясни как стоят нещата и ми възложи задачата и пълната отговорност по изпълнението й, както и пълна свобода за начините на действие, но не и на време. — Той потри челото си. — Разбира се, времето е относително нещо, както обясних на министъра, и той се съгласи. Но да се надяваме, докато аз отговарям за това, да няма бягства на държавни врагове.

Той се огледа и махна на келнера.

— Ще донесете ли кафето? И мисля, че ще пийна един „Вандер Хум“. Мисля, че питиетата на страната, която посещаваме, трябва да се опитват. Ще се присъедините ли към мен?

— Аз ще взема „Драмбуйе“ — казах сухо.

Той поръча кафето и ликьорите и ме попита с настойчив тон:

— Чувал ли си някога за човек на име Риардън? Джоузеф Риардън?

Замислих се и казах:

— Не.

— Не съм и очаквал. Риардън е, или по-скоро беше, престъпник. И то много способен. Умен, интелигентен и с много заложби — нещо като теб, бих казал.

— Благодаря за комплимента. Той мъртъв ли е?

— Бил е убит преди три месеца в Югозападна Африка. Не е бил замесен в нищо особено — просто най-обикновена автомобилна катастрофа. Богът на автомобилистите еднакво покосява и добрите, и лошите. Смисълът е в това, че никой не знае, че е мъртъв, освен теб, мен и няколко високопоставени южноафрикански ченгета. Когато министърът ми даде тази дяволска задача, някои улеснения ми бяха предложени и аз незабавно започнах да търся човек като Риардън — наскоро починал престъпник, чиято смърт може да се потули. Той можеше да бъде намерен в Канада, Австралия, Нова Зеландия, Щатите и дори в Южна Африка. Фактът е, че това място се оказа Южна Африка. Погледни снимката му.

Обърнах я с лицето надолу, докато келнерът сервираше кафето, и я погледнах, когато останахме сами. Макинтош ме наблюдаваше с одобрение, докато аз внимателно я разглеждах.

Той каза:

— Веднага, след като открих Риардън, започнах да търся някой, който прилича на него и който може да мине за южноафриканец. Тези компютри са една прекрасна малка джунджурийка — изровиха те за двадесет минути.

— Значи ще има разместване. Правил съм го и преди, но е опасно. Много лесно могат да ме разпознаят.

— Не мисля — каза Макинтош уверено. — Първо, ти ще бъдеш в Англия, където Риардън никога не е бил, а дори да беше така, ти няма да пътуваш много там, за да попаднеш на някой негов приятел.

— Какво стана с тялото на Риардън?

— Погребаха го под друго име. Задвижих някои връзки.

— Какъв лош късмет за семейството му. Беше ли женен?

— Не, а родителите му ще се справят и без него.

Погледнах този свободен човек с тънка коса с цвят на пясък и безцветни мигли и си помислих, че е едно безскрупулно и грубо копеле. Чудех се как ще се сработя с него в особената ситуация, която планираше.

— И така, аз съм Риардън. И съм в Англия. След това?

— Не бързай толкова. Въпреки че Риардън беше умен, той загуби, и то само веднъж. Излежавал е присъда в Претория. Било е доста отдавна. Знаеш ли нещо за южноафриканските затвори?

— Нищичко и благодаря на Бога за това.

— По-добре да научиш това-онова. Ще изпратя човек, който да те запознае с условията в затворите и с жаргона — той е най-важното нещо. — Макинтош ми се усмихна накриво. — Би било полезно, ако полежиш един месец да добиеш правилна представа. Мога да го уредя. — Представях си как прехвърля идеята в главата си, как пресмята и преценява. Той поклати глава. — Не, няма да стане. Твърде опасно е.

Радвах се да го чуя. Затворите не ме привличат особено. Макинтош пресуши чашата си и каза:

— Хайде да се махаме оттук. Започнаха да идват много хора, а останалото искам да ти кажа насаме.

Той плати сметката и излязохме от ресторанта. Запътихме се към едно евкалиптово дърво, където можеше да се говори на спокойствие, тъй като в радиус от петдесет ярда нямаше жива душа.

Макинтош извади лула и започна да я пълни.

— Всички, които се опитаха да разбият организацията, се провалиха. Опитаха се отвън и не успяха. Проникнаха отвътре — резултатът беше същият. Организацията има фантастично добра система за сигурност и то е единственото, което знаем. Известна е под името „Бегълците“, но това доникъде не води.

Той запали клечка кибрит.

— Станард, това е работа, за която сам трябва да решиш дали ще приемеш или не. Но решението си трябва да ми съобщиш сега. Не мога да ти кажа нищо повече. И без това наговорих достатъчно. Може би трябва да те предупредя, че ако нещата вземат неприятен обрат, смъртта ще е, най-малкото, което може да ти се случи. Не по моя вина във всеки случай. Задачата е коварна и много опасна и най-искрено ще ти кажа, че самият аз никога не бих се заел с нея.

Излегнах се на тревата и се загледах в небето през клоните на листата на евкалипта. Животът ми в Южна Африка беше спокоен и скучен. Преди седем години се намирах в много неизгодна позиция и се бях заклел никога да не правя подобно нещо отново. Предполагам, шефовете ми бяха разбрали това и ми предоставиха спокойствието на Южна Африка — като награда за предишни заслуги. Бог е свидетел, че не съм направил нищо, за да печеля парите, които спокойно си течаха в онази английска сметка, която никога не бях докосвал.

Но времето лекува всичко и напоследък се бях почувствал неспокоен. Исках да се случи нещо — земетресение, каквото и да е, но да разведри еднообразния ми живот тук. И ето че земетресението се яви в лицето на този дребен и незначителен човек Макинтош, който беше на „ти“ с кабинета и си шушукаше за сигурност с министър-председателя. Имах смътна идея за това, което той имаше предвид, и то въобще не изглеждаше трудно. Не ме беше страх от някаква банда английски мошеници. Не можеше да са по-опасни от момчетата, срещу които се бях опълчил в Индонезия. Там бях виждал цели градове, пълни с трупове.

Аз се изправих.

— Добре, съгласен съм.

Макинтош ме погледна някак тъжно и нежно ме потупа по ръката.

— Ти си безумец. Но съм щастлив, че точно ти прие. Може би се нуждаем от малко налудничавост за тази работа. Ортодоксалните методи не ни доведоха доникъде.

Той ме посочи с лулата си.

— Тази задача е свръхсекретна. Само трима души знаем — ти, аз и още един човек. Дори самият министър не е осведомен. — Той се захили саркастично. — Опитах се да му кажа, но той не искаше и да знае. Известно му е на какво съм способен и каза, че не иска да си цапа ръцете. Можело да му се наложи да отговаря на въпроси в камарата и не искал да лъже.

— Ами южноафриканската полиция?

— Те не знаят нищо — отвърна Макинтош с равен глас. — Танто за танто. Връщат ни услугата. Могат да започнат да се ровят в миналото ти. Ще можем ли да го понесем?

— Би трябвало. Нали е проектирано от експерти.

Макинтош дръпна леко от лулата и изпусна дима.

— Също така и други са се опитвали да проникнат в тази проклета организация, но те се провалиха. Трябва да започнем оттам. Защо са се провалили? Един от най-обещаващите ходове е да се изпрати затворник с тази цел — човек, който нарочно извършва престъпление, за да могат после „Бегълците“ да се свържат с него. По едно време имаше не по-малко от осем такива мъже, които бяха пръснати по затворите на Англия. Но нито един от тях не успя — „Бегълците“ не се свързваха с него. Това за какво ти говори?

— За това, че организацията има много добра разузнавателна служба. Обзалагам се, че правят пълно проучване на човека, преди да се свържат с него.

— Точно така. И това означава, че нашата стръв, която е Риардън, трябва да издържи този тест. Не бива да имат никакво съмнение относно произхода и дейността му. Нещо друго?

— Трябва да има импровизация.

— Помисли отново. За какво ти е тази глава? — каза Макинтош презрително. — Престъплението, човече, престъплението? Риардън, или по-скоро ти, ще извърши престъпление в Англия. Ще те хванат — аз ще се погрижа за това — и ще те затворят. Но престъплението трябва да е специално. Такова, в което са замесени много пари, които след това не са открити. „Бегълците“ трябва да са убедени, че можеш да платиш солидно за бягството си. И какво предполага това?

— Нищо особено. Няма да е толкова трудно да се организира.

— Да, няма да е трудно — каза Макинтош с някакви странни нотки в гласа. — Виж какво, Станард, това, което ще извършиш, ще бъде едно съвсем истинско престъпление. Разбираш ли? Аз ще го планирам, а ти ще го реализираш. И то няма да е какво да е престъпление, а от значителна величина. Ще откраднем невероятно голямо количество пари от някой безобиден английски гражданин, който ще вдигне врява до Бога. Всичко трябва да е съвсем истинско, защото… — той изговори думите ясно и отчетливо, — няма да рискувам сигурността.

Той се обърна и каза сериозно:

— Ако всичко стане така, както ти описах, ти ще бъдеш осъден и затворен за истинско престъпление и ако нещо се обърка, никой, дори и аз, няма да може да ти помогне. Ако ти лепнат четиринадесет години и „Бегълците“ не се свържат с теб, ще гниеш в затвора, докато ти изтече присъдата. И причината за това е, че не мога да изложа на риск сигурността на тази операция. Все още ли искаш да опиташ?

Поех си дълбоко въздух.

— Господи! Та ги искаш твърде много.

— Така трябва да бъде — отвърна той упорито. — Един опитен и трениран човек като теб би трябвало да може да се измъкне от всеки пропаднал английски затвор още на третия ден. Но ти няма да го правиш! Ще си седиш на задника и ще чакаш „Бегълците“ да се свържат с теб, независимо колко дълго те ще умуват дали да го направят или не. Ще чакаш, добре ли чу?

Погледнах го в очите, в които гореше фанатичен блясък, и отговорих меко:

— Да, не се притеснявай. Няма да се отметна. Дадох ти думата си.

Той си пое въздух и каза с облекчение:

— Благодаря ти, Станард. Не се притеснявах за теб или поне не твърде много.

— Знаеш ли, питам се нещо. Маунтбатън е изучавал ситуацията в затворите, когато Блейк е избягал, а това е било доста отдавна. Защо е сега това внезапно раздвижване?

Макинтош се протегна и чукна лулата си в дънера на дървото.

— Добър въпрос. Ами виж сега… Първо, Маунтбатън и неговият доклад не са вече на мода. Когато публикуваха доклада, сигурността в затворите бе увеличена и всички социолози и затворнически преобразователи нададоха възмутен вик. Не казвам, че не са прави. Има два начина, по които може да се приема един затвор — като място за наказание или като място за превъзпитание. Внезапно повишената сигурност автоматически изключи второто схващане и наказанието стана основната цел. — Макинтош вдигна рамене. — Може и да са прави, но това е извън моята област. Затворниците изобщо не ме интересуват, а само тези от типа на Блейк и Лонсдейл. Когато такива хора биват залавяни, или ги изправят до стената и ги застрелват, или ги пъхат в затвор. Но и в двата случая причината, поради която постъпват така с тях, е не заради наказанието или превъзпитанието, а за да им се попречи да разпространят това, което знаят.

Но всички тези обяснения, които даваше Макинтош, не отговаряха на въпроса ми, затова отново попитах:

— И какво от това?

— Хванахме един много важен човек. Това може би е най-големият ни успех досега. Разликата между него и Блейк е като да сравняваш акула и съвсем дребна рибка. И него не трябва да го изпускаме. Говорих с министър-председателя за построяването на специалните затвори за такъв тип престъпления, но той каза, че било противозаконно. И така, Слейд ще отиде в най-обикновен затвор, по всяка вероятност причислен към категория „крайно опасен“.

— Слейд — произнесох аз замислено. — Никога не съм чувал за него.

— Той е в болница. Прострелян е в бедрото, когато го залавяли. Щом се оправи, ще има процес и ако го осъдим, както тексасците съдят пияниците, трябва да му лепнат хиляда години. Ще се наложи да го задържим поне за идните двадесет години. След това няма такова значение.

— Двадесет години! Той трябва да знае невероятно много.

Макинтош извърна лицето си към мен, в очите му се четеше отвращение.

— Можеш ли да си представиш, че един руснак, а Слейд е руснак, ще бъде от втора ръка във важен отдел на английското разузнаване, който се занимава с контраразузнаване в Скандинавия? Е, случи се така, че сър Дейвид Тагарт — глупакът, който го тикна зад решетките — мълниеносно се издигна нагоре. Сега той е лорд Тагарт, пер на Англия. — Макинтош изсумтя. — Но той няма да държи речи и да се кандидатира. Ако знаеше какво е най-доброто за него, би си държал устата затворена.

Макинтош премигна с безцветните си мигли и изрече с прочувствен глас, в който се долавяха трагични нотки:

— Човекът, който залови Слейд, беше уволнен от Тагарт, по дяволите, и причината, която беше изтъкната, беше неспособност да изпълнява задълженията си. — Той с такава сила удари лулата си в стеблото на дървото, че си помислих, че ще се счупи. — Аматьори! — извика той с режещ глас. — Тези проклети аматьори, които поддържат малките си незначителни армийки, ме отвращават.

— И каква е моята връзка със Слейд?

— Ще се опитам да ви сложат в един и същи затвор и това ще си бъде чисто престъпване на закона. Но това, което Слейд знае, има силата на динамит, който всеки момент може да избухне, и аз няма да се спра пред нищо, за да държа това копеле там, където му е мястото. — Той се изсмя злорадо и ме потупа по ръката. — Ние не само ще пречупим законите на Англия, Станард, а направо ще ги смажем.

Като проговорих, гласът ми трепереше:

— Сега вече знам защо министърът не би ви послушал.

— О, да — каза Макинтош самодоволно, — това би го направило съучастник в престъплението, а той се чувства твърде много джентълмен, за да си изцапа ръцете. Освен това ще му тежи на съвестта. — Той погледна към небето и замислено рече: — Какви странни птици са това политиците.

— Знаеш ли какво е това дърво?

Той се обърна и го погледна.

— Не, нямам представа.

— Евкалипт. Виждаш ли колко е голямо. Нещастието ми ще бъде пропорционално на размерите му, ако операцията се провали, затова добре го огледай.