Дезмънд Багли
Капанът на свободата (9)

IV

Звънецът иззвъня. Отворих очи и ми трябваха няколко минути, за да осъзная къде се намирам. Облякох се бързо, оправих леглото и го изправих в единия ъгъл на килията. Седнах на един стол и зачаках. Междувременно чух тих метален звук откъм вратата, което ми подсказа, че ме наблюдаваха през шпионката.

Ключалката щракна остро и вратата се отвори. Изправих се и надзирателят влезе. Критично огледа килията и закова погледа си върху мен.

— Ти си нов тук. Прочете това на стената, нали? — каза той и кимна към брошурата на масата.

— Да, прочетох го.

— Леглото не трябва да стои в този ъгъл, а книгата трябва да отиде там, където си я намерил. Ще се научиш. Послушай съвета ми: прави това, което ти се казва, и всичко ще бъде наред. А сега вземи гърнето, за да го изхвърлиш.

— Не съм свикнал да правя такива неща — рекох.

— Трябва да го изхвърлиш, независимо дали си свикнал или не — каза той меко. — Не забравяй какво ти казах — нрави каквото ти се нарежда без възражения. Това е урок номер едно.

Вдигнах гърнето и го последвах на площадката, пълна с мъже, които държаха гърнетата си в редица.

— Добре — извика някой, — тръгвайте.

Във въздуха се носеше непоносима воня. Затътрих се с неохота напред и видях, че трябваше да го изпразня в едно корито, а в друго да го измия. Като свърших, се върнах в килията по примера на останалите.

Надзирателят се върна.

— Можеш да ядеш тук, ако искаш. Яденето ще бъде сервирано долу в столовата, но можеш да донесеш подноса си тук, ако още не си се настроил да се присъединиш към парада.

— Не ми се говореше с никого. Бях твърде зает да контролирам себе си.

— Благодаря — отвърнах с дрезгав глас.

Пазачът каза иронично:

— Няма защо да ми благодариш. Това е правило за всички нови затворници. И още нещо — ще се срещнеш с началника на затвора тази сутрин. Един твой събрат по съдба, който се ползва с някои привилегии за добро държане, ще дойде да те вземе.

Въпросният човек дойде малко преди десет часа и с него излязохме от зала „С“.

— Ти си Риардън — каза той. — Чувал съм за теб.

— Така ли?

— Аз съм Симпсън. Ще се явиш пред началника — той ме сръга в ребрата с острия си лакът. — Не предприемай нищо, без изрично да си получил нареждания — това е съветът ми.

— Защо? Какво се прави там?

— О, нищо особено, само важните клечки ще те огледат — това е всичко. А те са началникът, нравоучителят, старшият надзирател и служителят, който се грижи за „благополучието“ на затворниците. Началникът не е толкова ужасен, ако не му се опъваш, но Господ да ти е на помощ, ако го правиш. Някои от останалите ще се опитат да ти смачкат фасона — те са тълпа проклети „филантропи“ и внимавай с Хъдзън — той е гадно копеле.

— Кой е той?

— Главният надзирател.

Симпсън ме заведе в чакалнята, в която имаше пет-шест затворници. Изглеждаха наистина много унили. Симпсън се ухили.

— Няма нужда да чакаш реда си, приятел. Влизай пръв — ти си специален случай.

Погледнах го втренчено.

— Какво толкова специално има?

— Ще видиш. Шефът ще ти го обясни много хубаво.

Щях да продължа да го разпитвам, но един полицай влезе в стаята.

— Риардън, ела тук! А ти, Симпсън, се върни обратно в зала „С“.

Около голяма маса седяха петима мъже, двама от които бяха униформени. Винаги ме е разсмивал фактът, че надзирателите в затворите никога не свалят фуражките си, дори когато седят в кабинета на началника. Може би е традиция. Един от цивилните мъже в стаята носеше висока корава яка, която ме наведе на мисълта, че е нравоучителят, както беше казал Симпсън, т.е. свещеникът на затвора.

Войнствено настроеният мъж в средата на масата проговори пръв:

— Риардън, аз съм директорът на този затвор. Тук си, защото си извършил престъпление и обществото реши, че не можеш да останеш на свобода. Как ще се справяш със задълженията си в затвора, вече е твой проблем. Има два начина, по които може да се гледа на един затвор — като на място за наказание и като място за превъзпитание. Изборът зависи само от теб — тук има достатъчно условия и за двата случая. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

Той взе един лист от масата.

— От позицията на моя пост би трябвало да се отнасям еднакво с всички затворници. Но съобщението, което получих от Министерството на вътрешните работи, посочва, че ти спадаш към категорията „крайно опасен“, а това изисква определени ограничителни мерки. Например сега беше доведен тук от един от нашите доверени затворници, но това повече няма да се повтори. За в бъдеще, когато се налага да се движиш из затвора, ще бъдеш придружаван от униформен служител. Също така ще носиш отличителен знак върху дрехите си. А тук съм приготвил списък на всички останали ограничения, които са задължителни за тази категория затворници. Трябва да ги проучиш и да се придържаш към тях.

Той ми подаде листа, а аз го сгънах и го прибрах в джоба си.

Началникът прочисти гърлото си.

— Трябва да разбереш, Риардън, че зависи само от теб дали ще останеш в тази категория. Положението на затворниците може да се променя през определени интервали от време, а аз имам право да изпращам препоръки за това в Министерството на вътрешните работи. Също така трябва да ти е ясно, че те имат право да отхвърлят моето предложение. Фактът, че сега си в категория „крайно опасен“, се дължи единствено на теб и ако по някакъв начин успееш да убедиш полицията, че не си такъв, то аз с най-голямо удоволствие ще го съобщя на съответните власти.

Той имаше предвид диамантите, разбира се. Все още искаха тези проклети диаманти.

— Да, сър — казах сковано, — ще се опитам да измисля нещо, сър.

Началникът обърна глава.

— Имате ли нещо да кажете, отче?

Свещеникът се усмихна:

— Казвам се Кларк. Записвам си, че не изповядвате никаква религия.

— Точно така, сър.

— Не съм от тези, които насила насаждат убеждения — каза Кларк. — Но все пак ще имате ли нещо против, ако ви посещавам от време на време?

— Не, сър.

Началникът каза:

— Това е мистър Андерсън — човекът, който се грижи за добруването на нашите затворници. Той може да направи много за вас, ако му позволите. Когато искате да го видите, се обръщайте към дежурния служител на вашата площадка. Искате ли да го попитате нещо сега?

— Да, сър. Как мога да се сдобия с книги и с материали за писане?

Андерсън обясни просто:

— Материали за писане — химикалки и хартия — можете да си купувате от магазина, който е до стола, с парите, спечелени от работата в затвора. Ще изкарвате най-малко един шилинг и осем пенса на ден, но ако желаете, можете да получавате и повече. Книги можете да намерите в библиотеката на затвора.

— Благодаря ви, сър — казах. — Възможно ли е да получавам книги отвън? — Поколебах се, преди да продължа: — Ще бъда тук дълго време и бих искал да уча и да се образовам.

Андерсън понечи да отговори нещо, но внезапно спря и погледна началника, който каза:

— Похвално наистина, но ще си помислим за това. Всичко зависи от поведението ви като цяло, а и както вие казахте, тук сте за доста дълго време. — Той кимна към униформения полицай в края на масата: — Това е мистър Хъдзън, главният служител, който отговаря за дисциплината в затвора. Искате ли да кажете нещо, мистър Хъдзън?

— Само едно, сър — отвърна Хъдзън. Имаше грубо лице, а очите му бяха като парчета стъкло. — Не обичам тази категория затворници, Риардън. Те нарушават спокойствието тук и създават безредици сред другите затворници. Това е всичко и ако вие направите тази грешка, ще бъде неприятно за вас.

Слушах го с безизразно лице.

— Разбирам ви, сър.

— Искрено се надявам, че е така — каза началникът. — Имате посетител — един полицай от Скотланд Ярд. — Той направи знак на надзирателя, който стоеше до вратата. — Знаеш къде да го отведеш.

 

 

Очаквах да видя Брънскил, но бе дошъл друг детектив.

— Аз съм инспектор Форбс — каза той. — Седнете, Риардън.

Седнах с лице към него от другата страна на масата, а той каза меко:

— Надявам се, че директорът на затвора много деликатно ви е съобщил трагичната новина за определянето ви като „крайно опасен“. Знаете ли какво значи това?

Поклатих глава.

— Не съвсем.

— По-добре разучете — посъветва ме Форбс. — Директорът трябва да ви е дал списък на правилата за вашия случай. Давам ви пет минути да ги прочетете.

Извадих листа от джоба си и го разстлах на масата. Дори беглият поглед, който му хвърлих в началото, беше достатъчен, за да разбера, че животът ми, меко казано, ще бъде почернен. Първо лампите в килията ми щяха да светят през цялата нощ. Трябваше всяка вечер да предавам дрехите си с изключение на ризата и чехлите за съхранение извън килията. Всички писма, които пишех, трябва да бъдат предавани на служител от затвора. Щяха да правят копия, които да бъдат изпращани, а оригиналите да се съхраняват в архивите на затвора. Всички разговори, които провеждах с посетителите, щяха да бъдат наблюдавани от полицаи.

Погледнах към Форбс, който каза:

— Това са само онези правила, които засягат лично теб, разбира се. Също така ще бъдеш местен от килия на килия без предупреждение, ще претърсват килията ти, както и теб самия, когато им хрумне. Всичко това, знаеш, ще бъде много мъчително.

— А вас какво ви засяга? — попитах.

Той вдигна рамене.

— Всъщност ни най-малко не ме засяга, освен че ми е жал за теб. Ако не беше толкова глупав, щеше да се измъкнеш лесно от тази бъркотия.

— Да се измъкна от затвора?

— Страхувам се, че нямах това предвид — каза той със съжаление, — но комисията по преразглеждане на делото би погледнала с по-друго око на теб, ако ни съдействаш.

— Какво точно искате да направя?

— Изплюй камъчето, Риардън — уморено каза той. — Знаеш какво искаме. Диамантите, човече, диамантите.

Погледнах го право в очите.

— Не съм виждал никакви диаманти. — Което си беше и самата истина — от началото до края на тази отвратителна история не видях диамантите.

— Виж какво, Риардън, знаем, че си го направил, и го докачахме доста убедително. Защо се опитваш да си играеш на невинен? Господи, човече, осъден си да прекараш четвърт от живота си в затвора, мислиш ли, че ще ставаш за нещо, когато излезеш? Съдията беше прав, че не си струва усилията.

Аз отговорих:

— Длъжен ли съм да седя тук и да ви слушам, или това е част от наказанието?

— Не, ако не искаш — каза Форбс. — Не те разбирам, Риардън. Не разбирам как можеш така спокойно да гледаш на нещата. Добре тогава, ще опитаме нещо друго. Кой ти каза къде ще бъдат получени диамантите? Откъде знаеше кога точно щяха да ги донесат? Наистина е много интересно.

— Не знам нищо за това.

— Не знаеш нищо за това ли? — повтори той. — Е, какво пък — може би наистина не знаеш. Може и това да е истината. — Той се облегна назад на стола си, отвори уста да каже нещо, но се отказа и се втренчи в мен. След няколко минути избухна в смях. — О, не! — каза той. — Не би могло и да бъде по-просто. Не би могъл да бъдеш изигран, нали, Риардън?

— Не знам за какво говорите.

Форбс удари с юмрук по масата.

— Пристигаш в Англия и след четири дни извършваш кражбата. Тя трябва да е била предварително организирана — не би могъл да направиш всичко за три дни. Та ти задигаш диамантите и след това те мистериозно изчезват. Къде са? Очевидно някой друг трябва да ги е взел.

Той се ухили злорадо.

— Не би ли могъл този някой да е същият, който се е обадил по телефона и е написал анонимното писмо? Предаваш диамантите и след това те сбарват, Риардън. Твоето умно приятелче, което е замислило всичко, здраво те е натопило. Не е ли така?

Аз мълчах.

— Какво искаш да ми покажеш? Честност между мошеници? Не се прави на по-голям глупак, отколкото вече ми показа, че си. Твоят приятел те продаде на закона за някакви си червиви сто хиляди лири, а ти се застъпваш за него. — В гласа му се долавяше възмущение. — Не си мисли, че ще се измъкнеш от затвора и ще тръгнеш да го търсиш. Няма да е никак лесно. Ще пиша до Министерството на вътрешните работи и ще докладвам, че твърдо си отказал да ми съдействаш. А това означава, че ще останеш в тази категория безбожно дълго време, без да се взема под внимание какво докладва директорът на затвора. А би могъл да си живееш добре тук, да бъдеш съвършеният затворник. Но след като прочетат доклада ми, никой няма да ти цепи басма.

Отвърнах колебливо:

— Ще си помисля за това.

— Няма да е лошо — отвърна той властно. — Ако искаш да ме видиш, просто кажи на началника. Но не се опитвай да ми играеш номера, Риардън. Не ми губи времето. Ти правиш това, което искаме, а ние ще ти доведем твоето приятелче. Ще го разпънем на кръст. А ти ще се отървеш от тази отвратителна категория. Нещо повече, ще се погрижа съдът да преразгледа делото в благоприятна за теб светлина. Повече от това не мога да направя, нали?

Лично аз се съмнявах, че може дори и толкова. Един детектив-инспектор е дребна риба в Скотланд Ярд и ако си мислеше, че съм толкова тъп да не разбера накъде бие, много се лъжеше. Всичко, което Форбс искаше, беше да разкрие загадката и да получи повишение като човека, който разгада неразгадаемото. Веднъж направеше ли го, аз можех да вървя по дяволите. Нямаше да представлявам нищо — просто още един мошеник, който е пропял, а кой ще тръгне да спазва обещанията си към един престъпник. Как можем да говорим за честност между крадци!

Казах бавно:

— Двадесет години са много време. Ще си помисля за това много сериозно, мистър Форбс.

— Няма да съжаляваш — каза той пламенно. — Ето, вземи си цигара.