Дезмънд Багли
Капанът на свободата (17)

II

Три дни по-късно отведоха Слейд и той повече не се върна. Липсваше ми. Беше започнал да става досаден, но сега, когато го нямаше, се почувствах самотен и много неспокоен. Въобще не бях очарован от идеята да ни разделят. Бях решил да избягаме заедно.

Дебелото лице не можеше да ме понася и престана да ме посещава. Така прекарвах дългите часове до прозореца; притиснал лице до стъклото между саксиите, гледах двора, обливан в дъжд, а понякога и в слънце. Нямаше какво толкова да се види. Само чакълената алея, която водеше до къщата, и спретнатата морава с косовете.

Но всяка сутрин по едно и също време се случваше нещо странно. Чувах тракането на копита, но не като на кон, а по-леки — като пони. И това бе съпроводено от звучно дрънчене. Понякога шумът спираше за момент и след малко отново продължаваше, придружен от веселото подсвиркване на човек, който е доволен от себе си. След това тракането продължаваше и постепенно заглъхваше.

Само веднъж успях да видя една сянка да пада до входа, въпреки че човекът не се показа.

Един от редките случаи, в които Дебелото лице дойде да ме посети, се опитах да го накарам да ме пусне навън.

— Господи, как бих искал да поспортувам малко. Какво ще кажеш да се поразтъпча в двора?

Той поклати глава.

— Може да пуснеш няколко от вашите горили да ме наблюдават — казах аз, но спрях, защото явно моите предложения не му правеха никакво впечатление. — По-добре да си бях останал в затвора — измърморих, — там поне имаше място за упражнения.

Дебелото лице се засмя.

— И видя какво се случи, докато използваше двора на затвора — избяга! Не, Риардън, ако искаш да се движиш, можеш да правиш упражнения и в стаята.

Аз само вдигнах рамене и си налях още едно питие. Фетфейс ме изгледа презрително.

— Ще съсипеш черния си дроб, Риардън. Трябва да правиш упражнения дори само за да компенсираш пиянството си.

— К’во друго да правя, ако не пия — отвърнах намусено и гаврътнах чашата.

Бях доволен, че се е хванал на въдицата, въпреки че ми струваше много усилия да продължавам да пия. Ако съдеше по празните бутилки, Фетфейс би стигнал до извода, че на ден изпивам по бутилка и половина. А когато той беше в стаята, трябваше да се наливам яко, за да поддържам илюзията. Тогава, когато говорехме за това, бях изпил четвърт бутилка в негово присъствие за по-малко от час. Наистина много мога да нося, но главата ми започна да се върти.

— Какво има? Започваш да ставаш раздразнителен ли? — попита той тъжно. — Може би в тази банкова сметка няма нищо, а? — Той опъна краката си и ме погледна замислено. — Знаем, че са те предали, Риардън. А и се говори, че твоят партньор те е изпортил. Ти отричаш, но никак няма да ти е весело, ако се окаже, че твоят приятел е гушнал всичките пари и те е пратил за зелен хайвер. Доста се усъмних в теб, докато слушах доклада на Косгроув.

— Ще си получите парите. С моя човек всичко е наред.

— Искрено се надявам да е така. Заради теб самия.

Но Фетфейс беше прав — започвах да се изнервям. Крещях на Таафе, когато носеше храната. Но той въобще не реагираше. Просто стоеше и ме гледаше с бебешко сините си очи, съвсем не на място на това грубо лице, и не казваше нищо, само продължаваше да изпълнява задълженията си, докато аз нервно крачех из стаята и не поглеждах храната.

Така се изнизваха дните. Всяка сутрин чувах тракането на копитата и свиренето и с всеки изминал ден шансовете ми намаляваха.

Най-накрая се случи, каквото трябваше да стане.

Дебелото лице влезе в стаята и каза:

— Е, Риардън, успя да ме изненадаш.

— Така ли?

— Да. Мисля, че се опитваше да ме заблудиш. Осребрихме чека.

— Радвам се да го чуя. Надявам се, в сметката да е имало достатъчно пари.

— Напълно достатъчно. А ти се опитваше да ни баламосаш, нали?

— О, господи! Нали ти казах, че парите ще бъдат там — аз се засмях малко несигурно. — Ти си като оня в Москва, който казал: „Шмюел, ти ми рече, че ще ходиш в Минск, затова аз помислих, че ще отидеш в Пинск, а ти ме измами, като отиде в Минск. Не мога да ти вярвам.“

— Много интересна илюстрация — каза Фетфейс сухо.

— Както и да е, парите, които ни трябваха, бяха там.

— Добре, кога тръгвам?

Той махна с ръка.

— Седни. Има нещо, за което трябва да поговорим.

Минах покрай него и отидох до бюфета да си налея едно питие. Този път наистина имах нужда от него. Никога не съм бил абсолютно сигурен в Макинтош. Сипах си и седнах.

— Ще бъда неимоверно щастлив, ако изляза от тази стая.

— Сигурно е така. — Фетфейс ме наблюдаваше мълчаливо дълго време и най-накрая каза: — Има само един проблем, който дори и да изглежда незначителен, може да се превърне в непреодолимо препятствие. Но ако ти разрешиш проблема — нямам предвид само да дадеш задоволително обяснение, — то не виждам пречка да продължим да действаме по плана.

— Не знам, по дяволите, за какво говориш — отвърнах аз с приглушен глас.

Фетфейс повдигна вежди.

— Не знаеш ли? Сигурен съм, че е точно обратното. Помисли си отново.

— Не си играй игрички, Фетфейс! Ако има нещо, направо изплюй камъчето.

— Добре. Но знай, че не играя никакви игри. — Той се наведе напред. — Виж какво, знам, че ти не си Риардън, но заради точността в нашата работа трябва да разбера кой, по дяволите, си.

Почувствах се така, сякаш някакво огромно чудовище ме беше сграбчило и стиснало с всичка сила, но запазих лицето си безизразно.

— Ти да не си луд?

— Много добре знаеш, че не съм.

Поех си дълбоко въздух.

— Не, определено мисля, че си откачил. За какво е всичко това? Да не би да се опитвате да ме преметнете сега, когато получихте парите? — Стиснах юмрук и му се заканих. — На твое място не бих се опитвал, мой човек, много ще си изпатиш.

— Ти си в страшно неизгодна позиция — отвърна Фетфейс спокойно. — Не можеш да заплашваш никого и нищо. И на твое място бих престанал да се правя на невинен. Ти не си Риардън и ние го знаем много добре.

— Бих искал да ми го докажете — отвърнах твърдо.

— Не бъди такъв глупак — вече сме го доказали. — Той се облегна назад. — Надявам се, не мислиш, че ще допуснем човек в плана за освобождаване, без да сме го проучили изцяло. Проверихме всичко за теб в Южна Африка и ти не издържа теста. Няма полиция, която да не може да се подкупи, включително британската и южноафриканската. Ако ти си Риардън, трябва много добре да познаваш „Джон Форстър Скуеър“ — посещавал си мястото твърде често.

— Но те не могат да докажат нищо.

— Това е полицейското управление в Йоханесбург, нали? — Той махна с ръка. — Сигурен съм, че познаваш Йоханесбург много добре. Но това не означава, че си Риардън.

— Не сте доказали обратното.

— Имаме приятел в „Джон Форстър Скуеър“. Той е проверил документите на Риардън и ни изпрати копие от отпечатъците му. И ето как те хванахме, приятел, защото те изобщо не съвпадат с твоите. И не си мисли, че не сме опитвали безброй пъти, за да се уверим. — Той посочи чашата, която държах. — Имаме достатъчно възможности да вземем отпечатъците ти.

Вгледах се в него продължително.

— Знам как изглежда хартията за отпечатъци в „Джон Форстър Скуеър“. Виждал съм я много пъти. Затова донесете вашите, за да видя дали ще съвпаднат с моите.

Той ме погледна с присвити очи.

— Добре — остро отвърна той, — ще направим каквото искаш. Но ще ти кажа нещо — няма да напуснеш тази къща жив, докато не разберем кой всъщност си ти и какво, по дяволите, правиш тук.

— Много добре знаете какво правя тук — казах уморено. — Самите вие ме доведохте. Получихте си парите, затова спазете вашата страна от сделката.

Той се изправи.

— Утре рано сутринта ще дойда пак. Дотогава имаш предостатъчно време да измислиш задоволителна история. — Той натисна копчето за повикване. — И по-добре да кажеш истината.

Чу се щракване, когато отключиха, и той се отдалечи с горда походка.

Седнах и се загледах в кафеникавата течност в чашата пред мен. Фетфейс беше пълен с гениални идеи. Може би беше най-добре да съчиня две истории — истинската и резервна лъжлива. Щеше да бъде трудно. Аз съм добър лъжец, когато трябва, но не ме бива много в разказването на дълги измислени истории.