Дезмънд Багли
Капанът на свободата (34)

I

— Как го хванахте? — попита Уилър капитана.

— Мехмед намери една кука, закачена на борда, и въже, което се спускаше към водата. Той го прибра и ми каза. И аз зачаках.

Уилър кимна:

— Не си знаел дали някой ще се качи, или ще слиза. Капитанът посочи мен и Слейд.

— Хванахме тези двамата да се измъкват. Този идиот… — той насочи пръста си към Линч — не ги е усетил.

Уилър прониза Линч с леден поглед.

— Ще си поговорим по-късно. А сега слез долу.

Линч имаше вид, сякаш ще протестира, но улови студения поглед на Уилър и бързо се обърна да върви. Хвърли ми поглед, пълен с неприязън. Започнах да се чувствам по-добре физически. Раменете ми сякаш вече бяха застанали на мястото си и въпреки че стомахът ми беше свит от ужасна болка, поне можех да дишам нормално.

Уилър каза:

— Е, мистър Станард, как възнамерявате да заведете Слейд на брега? С лодка? И къде е тя?

— Доплувах дотук.

— И мислите да се върнете по същия начин? — попита той с недоверие. — Със Слейд, който е сакат? Не ви вярвам. — Той се обърна към капитана: — Потърсете лодката.

Капитанът не помръдна.

— Вече го сторихме.

Уилър кимна одобрително и се приближи до Слейд, който седеше на един стол.

— Мой скъпи приятелю — загрижено започна той, — какво те накара да тръгнеш с този човек? Знаеш ли кой е той? Ако беше напуснал кораба, той щеше да те предаде в ръцете на полицията. А ти знаеш какво означава това — четиридесет години в английски затвор. Какво толкова ти е наговорил, за да те примами?

Слейд уморено вдигна глава.

— Познавам те. Срещали сме се преди.

— Да, при по-щастливи обстоятелства. Веднъж на една конференция, а втория път, ако добре си спомням, на вечеря, дадена от една индустриална организация — не си спомням точно коя.

— Казваш се Уилър и си член на парламента. Защо ще искаш да ми помогнеш?

— Добър въпрос — казах аз. — Отговори му, Уилър. Кажи на Слейд защо искаш да извършиш предателство. — Започнах да разтривам стомаха си. — Доколкото знам, държавната измяна се наказва със смърт. Не се покрива с решението на парламента да отмени смъртното наказание за убийство. — Усмихнах му се. — Но кой знае това по-добре от теб?

Уилър не се дразнеше лесно. Той се усмихна и хладно отвърна:

— Помагам ти, защото не признавам английските закони, защото като теб се боря за един по-добър свят. — Той сложи ръка на рамото на Слейд. — Защото и аз съм комунист като теб.

— Тогава защо не ми беше известно? Трябваше да знам.

— Защо? Нямаше нужда и затова не си бил уведомен. Така беше по-сигурно. — Уилър се усмихна. — Може и да си бил важен, Слейд, но никога толкова, колкото съм аз.

Аз го поправих:

— Колкото беше. Свършено е с теб, Уилър.

Освен с лекото трепване на главата той с нищо не показа, че ме е чул. Беше приковал погледа си в Слейд, когато каза:

— С какви глупости ти е напълнил главата Станард? Ти си пълен глупак, ако вярваш на враговете ни.

— Какво правим в Малта?

Уилър се засмя.

— Значи това е основната идея, която той се опитва да ти насади. Отвеждам те у дома, разбира се. Обикновено прекарвам отпуската си в Средиземно море. Би било ужасно съмнително, ако тази година отидех на Балтийско море. Дори за теб не бих рискувал.

Аз казах на Слейд:

— Питай го не е ли чел наскоро малката червена книжка?

— Ти си албанец — каза Слейд с равен глас. — Не ти вярвам.

— Ето какво било — меко каза Уилър. — Има ли някакво значение?

Слейд кимна към китаеца, който стоеше зад Уилър и мълчеше.

— Той има.

Аз отново се намесих:

— Има значение, и то голямо. Уилър казва, че те отвежда у дома. Домът е мястото, където е сърцето ти, а неговото сърце е в Пекин.

Това засегна Уилър и той злобно заяви:

— Мисля, че за известно време ще трябва да ти затворим устата. — Той отново се успокои и леко плесна с ръце. — Няма голяма разлика дали знаеш или не, Слейд. Просто беше по-лесно, когато мислеше, че отиваш в Москва — по-лесно е да се справяш с един доброволен затворник. Но ти все пак си в ръцете ни и ще стигнеш до местоназначението си непокътнат.

От израза в очите на Слейд се съмнявах, че ще стане така. Не би било свръх възможностите му да извърши самоубийство някъде по пътя и смъртта за него щеше да бъде далеч по-предпочитана от процеса на изтръгване на информация в Китай, който го очакваше. Освен това при тези обстоятелства негов дълг беше да се самоубие. Всеки друг на негово място щеше да го направи, като знае, че щом нещата са стигнали до такъв критичен момент, той е свършен.

Но Уилър бе изпреварил мисълта ни.

— Наблюдението ти ще бъде много по-строго, разбира се. Не можем да те оставим да увиснеш на тирантите си.

— Свободен ли съм да си вървя? — попитах аз.

Уилър ме погледна замислено.

— Ти? — Той поклати глава. — Не мисля, че моите приятели ще се заинтересуват от теб. Излязъл си от играта твърде отдавна, за да знаеш нещо за последните етапи от развитието на британското разузнаване. Един южноафрикански мързеливец няма никаква стойност. — Той полуизвърна глава и каза през рамо: — Ти какво мислиш?

Китаецът проговори за първи път.

— От него няма никаква полза, но е опасен заради това, което знае — отвърна той безстрастно. — Убий го!

Казах нещо страшно грубо на книжовен китайски език и той зина от изненада. Ориенталците не са чак толкова неразгадаеми.

— Да, Станард, ще трябва да те убием. Но как да го направим? — се запита Уилър замислено. — Да, сетих се. Откриваме непознат човек на борда, и то въоръжен. Бил е видян и е станало сбиване, натрапникът е убит със собствения си пистолет. Уведомяваме полицията тук и този човек се оказва не някой друг, а самият Риардън — избягалият от английския затвор. — Той се усмихна. — Това ще направи много за моя имидж, не мислиш ли? Представи си заглавията в британската преса. Какво ще кажеш за идеята?

— Не много. Ако ме предадеш на полицията, те ще искат да знаят къде е Слейд, а той е сто пъти по-важен от мен. Ще пожелаят да претърсят кораба и ще преровят всяко ъгълче. Не би искал да направят това, докато Слейд е на борда, нали?

Уилър кимна.

— Вярно. Страхувам се, че ще се наложи да забравя за това очарователно представление. Имиджът ми ще трябва да мине и без него. Между другото, преди да умреш, ще те помолим да отговориш на някои въпроси; Например кои са твоите съучастници. Това ми напомни нещо. — Той се обърна към капитана: — Какъв е резултатът от търсенето на лодката?

— Ще разбера — отвърна той и напусна салона.

Аз въздъхнах.

— Дойдох сам.

Уилър кимна.

— Беше сам в началото, знам това. Но по пътя си присъединил някого към себе си. Разбираш, че искам да бъда сигурен. — Той посочи китаеца. — Моят приятел знае някои начини, за да ми кажеш истината, но, надявам се, няма да искаш да чуеш за тях.

Огледах салона, без да забележат. Оттеглянето на капитана намали противниците ми с един, но това не направи задачата ми по-лека. Зад мен имаше двама моряци — единият ме побутваше с пистолета ми, а Уилър и китаецът бяха отпред. Китаецът държеше ръката си в джоба и бях сигурен, че също е въоръжен. Погледнах към Слейд и се запитах дали щеше да се присъедини, ако се стигнеше до сбиване.

— Бих искал да знам как успя да разбереш за Макинтош и мен толкова бързо. Изглежда, си информиран за всеки факт от живота ми — включително и моята южноафриканска история.

Уилър се усмихна злорадо.

— Вие, британците, сте нация от аматьори. И това се отнася и за разузнавателните ви служби. А колкото до теб — беше ми казано, разбира се.

Съвсем искрено и неподправено се учудих.

— Кой би могъл да ти е казал? Само Макинтош и аз знаехме.

— Ти не си го направил.

Челюстта ми увисна и аз се втренчих невярващо в Уилър.

— Макинтош?

— Кой друг? Той беше малко пийнал и страшно недискретен. Не ми представляваше никаква трудност да го омилостивя този глупак. Накрая се усети, че говори твърде много, и спря, но аз вече бях научил достатъчно. — Той се засмя. — Бяхме започнали да обсъждаме наказателната реформа.

Аз бях изумен. Описанието, което направи Уилър, въобще не прилягаше на този Макинтош, когото познавах. Той съвсем не беше глупак и едва ли би се поддал на ласкателства. Какво искаше да постигне Макинтош, по дяволите, та е издал такава информация?

— Той, разбира се, е мъртъв — каза Уилър така невъзмутимо, сякаш говореше за времето. — Погрижих се за това веднага, след като се убедих, че си на сигурно място в Ирландия. Но в крайна сметка не успяхме да те опазим, нали? Тези ирландски клоуни също са аматьори. Но сега това няма значение, ето те тук и всичко е наред.

Почувствах как кръвта ми се смразява. Независимо дали Макинтош беше мъртъв или не — а това беше спорен въпрос, защото бях казал на Алисън да разпространи мълвата за неизбежния му край, — аз се почувствах предаден и неимоверно сам. Като човек, който изкачва стълби, без да има такива. Бях разтърсен. Трябваше да повярвам на Уилър, защото в нищо друго не виждах логика, а в същото време предателството на Макинтош също нямаше смисъл. Освен ако…

Капитанът се върна и прекъсна нишката на мисълта ми.

— Не намерихме лодка — каза той.

Уилър тъкмо нагласяше друга цигара в цигарето си.

— Все пак може и да казваш истината — отбеляза той и обърна главата си към капитана. — Искам да сложите тези двамата в отделни и сигурни каюти. Имаш ли някакво предложение?

— Слейд може да се върне в неговата.

— След всичко, което се случи? — повдигна вежди Уилър.

Китаецът се намеси:

— Трябва да бъде прикован за леглото с белезници и вътре винаги да има човек. Не бива да му позволяваме да вдига шум.

Уилър се замисли над предложението.

— Добре. Ами Станард?

— В най-горното помещение, където вратата е херметическа. Няма да може да се измъкне оттам.

Уилър кимна доволно и ми каза:

— Страхувам се, че ще трябва да оставиш въпросите си за после — когато влезем в открито море. Писъците на един човек се чуват на далечно разстояние. — Той направи безпогрешен жест и ме хвана за ръката. — Между другото, ти ли си отговорен за това, което се случи с нашите пазачи?

— Какво се е случило с тях? — опитах се да се усмихна. — Добре ли са?

— Не се оплакват. — Точно по британски — шега в лицето на смъртта. — Отведете го!

Хванаха ме под мишниците и ме извлякоха от салона… Когато минах покрай Слейд, видях, че лицето му беше сиво-жълтеникаво и изглеждаше абсолютно съкрушен. Изведоха ме на палубата до кърмата. Светлините на „Артина“ бяха запалени и докато вървяхме, видях, че мъжът от дясната ми страна все още носи пистолета ми. Не ми харесваше мисълта за мястото, където ме водеха. От плановете, които бях разучавал, това беше една херметически затворена стоманена кутия, висока само четири стъпки. Можех да умра или от горещината, или от задушаване.

Но независимо дали ми харесваше или не, човекът до мен имаше оръжие. А фактът, че не го беше насочил към мен, не променяше нещата, не и докато двамата ме държаха в желязна хватка.

Завлякоха ме до средата на кораба и тогава се чу шум като от снаряд. Мъжът с пистолета нададе вик и го изпусна на палубата. Той застина, загледа се в кървящата дупка в ръката си и ме пусна.

Отново чух изгърмяването и видях огнен пламък от машинното. Другият ми придружител леко политна и отхлаби хватката си. Той се свлече бавно и видях, че в средата на челото му има червено петно.

— Скачай, глупак такъв! — чух да вика Алисън и аз полетях през борда много неелегантно — всеки крак и ръка се размахваха в своя собствена посока. Цопнах във водата като чувал с картофи и след две секунди чух как Алисън се гмурна, но доста по-женствено и изящно.

Не губих време да се прикривам под водата, а заплувах в кръг да намеря Алисън. Ръката ми докосна крака й, тя се изви и се хвана за китката ми. Заплувахме напред и под „Артина“. Естествено беше да ни потърсят от страната на кораба, където бяхме скочили, и затова исках да се махнем оттам.

Но положението се усложни, защото въздухът започна да не ми стига. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да си поема дъх, и сега започнах да се задушавам. Но не исках да се подавам над водата в обсега на куршумите им. Затова с Алисън подадохме само носовете си над водата, но чак когато стигнахме кърмата, където се заловихме за руля.

Поех няколко дълбоки глътки въздух и си позволих да извадя едно ухо над водата. На палубата имаше суматоха, чуваше се тропот на забързани крака и боботещият глас на капитана, който звучеше много заплашително. Повдигнах главата на Алисън за брадичката и прошепнах в ухото й.

— Плувай към „Таксбиекс“ — колкото е възможно по-дълго под водата. Ще се срещнем на мястото, откъдето тръгнахме.

Тя не губи време да ми отговаря, а се гмурна и изчезна. Вдишах последна глътка въздух и я последвах. Винаги съм обичал да плувам, но сега ми дойде много, а и водата беше страшно мръсна. Когато усилието да стоя под повърхността ставаше непоносимо, издишвах през устата и подавах носа си навън, за да поема въздух.

Прочистих дробовете си с четири вдишвания и си позволих да хвърля поглед към „Артина“. Един лъч светлина обхождаше водата, но не в моята посока. Тъкмо когато щях да се потопя отново, чух бучене на двигател и се скрих точно навреме, тъй като една бърза моторница прелетя покрай мен. Заплувах усърдно, за да набера дълбочина, и лодката мина точно отгоре ми, а водата се разлюля и ме повлече.

Три пъти трябваше да се подавам на повърхността, докато стигна брега, или по-скоро — дългата редица яхти, закотвени в пристана на „Лазарето крийк марина“. Спрях пред носа на една яхта, задъхвах се и пуфтях, но затаих дъх, когато чух топуренето на боси крака на палубата отгоре.

Който и да беше това, изглежда, беше много раздразнен.

— Каква е тая дандания по средата на нощта? Какво, по дяволите, си мислят, че правят?

Един женски глас отговори:

— Мисля, че чух фойерверки.

— Какви ти фойерверки? Те са утре вечерта. А и кой идиот ще тръгне да гърми по това време, по дяволите?

Моторницата мина отново на половин метър разстояние, разлюля силно лодката, за която се държах, и предизвика неудържим изблик на ярост отгоре.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш бе? — изкрещя мъжът и аз си го представих като разлютен, оплешивял полковник от запаса.

Жена му каза:

— Ти вдигаш повече шум от всички наоколо. Връщай се в леглото!

Чуха се стъпки от боси крака, които скоро отзвучаха.

— Добре, но какъв ще бъде този сън след всичко това? — измърмори той. — Утре ще говоря с управителя. Как може да се вдига такъв шум през нощта?

Усмихнах се на себе си и поплувах надолу, докато се реша да изляза на брега. Дотътрих се до мястото, което бях определил за срещата, и се надявах, че Алисън е успяла да доплува и ме чака. Алисън ме тревожеше поради ред причини. В Ирландия тя се съмняваше в мен и беше склонна да мисли, че съм ги издал на „Бегълците“. Но сега аз се съмнявах в нея.

Ако това, което беше казал Уилър, е вярно — че Макинтош е изплюл камъчето, — то аз бях загазил до шия, защото Макинтош не би направил такова нещо незабелязано. Но защо трябваше да вярвам на Уилър? Какви подбуди имаше той, за да ми каже истината! В такъв случай оставаше само още един човек, който можеше да е издал тайната — Алисън!

Това, което внезапно разколеба извода ми, беше последният епизод на „Артина“. Ако Алисън го беше направила, защо тогава ме освободи? Защо стреля с пистолета си и рани един, уби друг и измъкна Станард в най-критичния момент? Нямаше никаква логика. Но все пак реших да държа под око мисис Алисън Смит за в бъдеще, в случай че не беше попаднала на моторницата.