Дезмънд Багли
Капанът на свободата (7)

II

И така, седях на подсъдимата скамейка в Централния наказателен съд — „Стария Бейли“. Обстановката беше много тържествена, което бе подсилено от пищните одежди и перуки, от официалностите и вежливите обръщения. А аз сякаш бях изникнал от недрата на земята, стърчах на подсъдимата скамейка като някой крал демон от пантомимен фарс и бях център на вниманието. Разбира се, най-големият ми съперник в това отношение беше съдията. Но когато човек седне на „пейката“, сякаш получава негласно разрешение да играе ролята на шут и нищо не му доставя по-голямо удоволствие от това да вижда как публиката се залива от смях на неговите остроумия. Трудно ми е да си представя по-забавно нещо от съда. Наистина би било доста неприветливо място без тези майтапи, които оживяват обстановката. А и главният комик не страда от предразсъдъци и насочва сочните си забележки както към обвинителите, така и към защитата. Признавам, че много се забавлявах и се смях не по-малко от другите.

Маскъл, разбира се, беше там, но изпълняваше по-второстепенна роля. Адвокатът по защитата беше един мъж на име Ролинс. Точно преди да започне делото, Маскъл се беше опитал да ме накара да променя решението относно моята невинност. Той каза:

— Мистър Риардън, искам още веднъж да премислите последствията от загубването на делото. Не само че ще получите дълга присъда, но ще има и някои други последици. Затворниците с дълги присъди се слагат в категория „крайно опасни“, особено онези, които са осъдени за парични кражби. А ако въпросните диаманти на стойност сто седемдесет и три хиляди лири не се намерят, вие несъмнено ще бъдете причислен към тази категория, което не е за препоръчване, тъй като към този тип затворници се държат по-различно, отколкото с другите. Което, доколкото знам, е твърде неприятно. Бих помислил за това, ако бях на ваше място.

Нямаше какво толкова да обмислям, защото не таях никаква надежда проклетите диаманти да се намерят, а това беше основният проблем. Дори да бъда признат за невинен, щях да получа тежка присъда поради тази причина. Единственото, което можех да направя, беше да давам вид, че не ми пука, и ако успея, да извлека възможно най-доброто от цялата ситуация. Порази ме откритието, че Макинтош е страшно умен и че мисис Смит може би е дори по-умна от него. Казах на Маскъл:

— Съжалявам, мистър Маскъл, аз съм невинен.

Той изглеждаше много озадачен. Не вярваше ни дума от това, което казвах, и не можеше да проумее защо постъпвах така. Изведнъж на лицето му се появи мрачна усмивка.

— Надявам се, не мислите, че пропиляването на толкова години от живота ви си струва парите. За толкова дълго време в затвора могат да настъпят твърде неприятни промени в характера и психическото състояние на човека.

Усмихнах му се.

— Струва ми се, казахте, че няма предварително да предсказвате края на делото.

— Мисля, че вие сте един глупав младеж — каза той. — Но ви пожелавам всичко най-хубаво във вашето нерадостно бъдеще.

 

 

Процесът вървеше трудно. Първи представиха своите материали по делото съдебните заседатели, след което започна главното действие. Адвокатът на обвинението нанесе първия удар. Той беше висок, слаб мъж с лице, подобно на острието на томахавка, и наистина се вживяваше в ролята си. Започна с кратко встъпление, след което засипа залата с доказателства срещу мен. Моят адвокат Ролинс наблюдаваше сцената с отегчено изражение. Бях го виждал само два пъти, и в двата случая се държа много високомерно. Беше му ясно, че няма да спечеля делото.

Доказателствата на обвинението бяха наистина много силни и започнах да разбирам защо техният адвокат беше толкова доволен въпреки израза на безнадеждност по лицето му. Експерти представиха снимки и скици на престъплението, което беше главното оръдие в ръцете на обвинението, и така започна натискът върху защитата.

Там беше и онази душичка, която ме „разпозна“ в полицията.

— Видях го да удря пощальона — потвърди тя, а от очите й струеше блясъкът на невинността и честността. — Стоях в коридора, когато видях как обвиняемият удари пощальона, грабна жълтата кутия и го завлече в офиса. След което избяга по стълбите.

Съдията по обвинението й предложи план на втория етаж.

— Вие къде бяхте застанали?

Тя посочи едно място и отправи поглед към мен — невинна като девица. Сладката стара дама лъжеше като дърта циганка и много добре осъзнаваше, че знам това. Не можеше да е стояла в коридора, защото бях проучил мястото, а и самите подробности бяха неверни. Но не можех да направя нищо.

Поредната звезда, която трябваше да дава показания, беше някакъв тип от „Фортнъм и Мейсън“, който заяви, че бил изпратил кошница с продукти в определен хотел. Поръчката била направена от мистър Риардън. Когато бе запитан от моя адвокат, той отговори, че не бил сигурен дали човекът, направил заявката, е обвиняемият.

Служител на хотела заяви, че обвиняемият бил отседнал в този хотел и че наистина една кошница била донесена за мистър Риардън. Като го попитаха какво е станало с кошницата, той отговори, че не знаел, но по всяка вероятност обвиняемият я бил прибрал. Зададоха му няколко допълнителни въпроса заради последното му изявление и част от отговора му не беше зачетен.

Един детектив донесе някаква кошница в съда и заяви, че била намерена в офиса на „Кидикар Тойс Лимитид“. Установили, че е купена от „Фортнъм“. Друг полицейски служител каза, че по цялата кошница можели да се открият отпечатъците от пръстите на обвиняемия, както и по някои други останали предмети в стаята, като електрически чайник, кана за кафе и няколко съдове и прибори на масата.

Съдебните заседатели съобщиха заключенията си.

След това говори полицейският свидетел, който каза, че се бил заинтересувал от произхода на „Кидикар Тойс Лимитид“. Наистина, такава компания е съществувала, но само фиктивно. Много трудно било да се проследи произходът й и чия собственост била, но най-накрая разкрил всичко с отзивчивата помощ на южноафриканската полиция. Оказало се, че собственик е мистър Джоузеф Алойсиъс Риардън, който в момента се намира на подсъдимата скамейка. Този факт щял да го отведе по-далеч, отколкото бил очаквал.

Съдебните заседатели отново съобщиха заключенията си.

Пощальонът беше честен, когато даде показания. Каза, че го ударили и дошъл в съзнание в офиса на „Кидикар“. В неговото изказване нямаше нищо, което да противоречи на показанията на скъпата мамичка Хабърд. Третият свидетел-очевидец беше момчето, което работеше в „Бетси-Лу“. Каза, че ме видял да заключвам вратата и да бягам надолу по стълбите. Спомням си много смътно, че имаше някой зад мене тогава. Но не бях тичал по стълбите — това беше дело на въображението му.

Брънскил беше звездата в съда.

— След като получихме информацията, сержант-детектив Джървис и аз отидохме да посетим обвиняемия в хотела му. Отговорите му на моите въпроси бяха такива, че го арестувах като заподозрян в извършване на престъплението. Впоследствие успях да взема отпечатъци от пръстите му, които напълно съвпадаха с тези от офиса на „Кидикар“. Проведохме разпити, които доведоха до разпознаването на обвиняемия от трима свидетели. По-задълбочени разследвания доведоха до разкриването на онези факти, касаещи кошницата за пикник и правото на собственост на „Кидикар Тойс Лимитид“, които бяха вече представени в съда.

Той седна, като се усмихваше, а Ролинс скочи на крака, за да зададе въпросите си.

Ролинс:

— Казвате, че сте получили някаква информация, инспекторе. Как стана това?

Брънскил (с колебание):

— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос, милорд? Да се разкриват източниците за получаване на информация може да се окаже пагубно за…

Ролинс (бързо):

— Отнася се за предумисъл на неизвестен човек или хора, който може да повлияе отрицателно на изхода на делото за обвиняемия, милорд.

Съдията (с чърчиловски нотки в гласа):

— Мистър Ролинс, не виждам какъв по-неприятен обрат може да вземе делото за вас. Но въпреки това съм склонен да позволя отговора на този въпрос. И аз, както и всички останали, съм любопитен да чуя. Отговорете на въпроса, инспекторе.

Брънскил (неохотно):

— Имаше едно телефонно обаждане и едно писмо.

Ролинс:

— И двете анонимни ли бяха?

Брънскил:

— Да.

Ролинс:

— Посочва ли се в тези доноси, че обвиняемият е извършил това престъпление?

Брънскил:

— Да.

Ролинс:

— В тях посочва ли се къде може да бъде открит той?

Брънскил:

— Ъъъ… Да.

Ролинс:

— Престъпление ли е да закупиш продукти от известна фирма за хранителни стоки?

Брънскил (остро):

— Разбира се, че не.

Ролинс:

— Казва ли се в тези анонимни писма, че обвиняемият е собственик на „Кидикар Тойс Лимитид“?

Брънскил (с чувство на неудобство):

— Да.

Ролинс:

— Престъпление ли е да притежаваш фирма като „Кидикар Тойс Лимитид“?

Брънскил (с изчерпващо се търпение):

— Не.

Съдията:

— Не, не съм сигурен. Всеки, който така преиначава английския език, за да получи подобна отвратителна комбинация от звуци като „Кидикар“, трябва да бъде считан за престъпник.

Съдът се огласи от смеха на присъстващите.

Ролинс:

— Ще отречете ли, инспекторе, че цялата работа по това дело е свършена от друг вместо вас? Ще отречете ли, че ако не бяхте получили тези злонамерени съобщения, обвиняемият нямаше да седи сега на подсъдимата скамейка?

Брънскил:

— Не мога да отговоря на този въпрос. Той щеше да бъде заловен.

Ролинс:

— Така ли? Възхищавам се на вашата убеденост.

Брънскил:

— Щеше да бъде заловен.

Ролинс:

— Но не толкова бързо.

Брънскил:

— Може би.

Ролинс:

— Като какъв бихте окачествили вашия загадъчен информатор — като човек, който има зъб на обвиняемия, или като обикновен доносник?

Брънскил (като се усмихваше):

— По-скоро съм склонен да мисля за него като гражданин със силно развито чувство за отговорност.

Страхотен майтап! Макинтош — със силно развита обществена отговорност. Но, ей богу, страшно умни бяха тези двамата. За първи път видях тази кошница в „Кидикар“ и естествено изобщо не бях звънял във „Фортнъм“ за нея. Номерът на мисис Смит с пазаруването беше дал добри резултати. Нито пък знаех, че съм притежавал „Кидикар Тойс Лимитид“. И имах достатъчно време да докажа обратното. Наистина ужасно ме бяха изиграли — подхвърлиха ме на закона като птиче, на което са отрязали крилете.

След тези реплики не се случи нищо особено. Изиграх моята част от представлението, въпреки че беше безполезно. Представителят на обвинението ме направи на пух и прах, а Ролинс неохотно се опита да замаже положението, но естествено усилията му не се увенчаха с успех. Съдията прегледа доказателствата и като погледна съдебните заседатели, даде ясно да се разбере, че трябва да ме обявят за виновен. Оттеглиха се само за половин час — време, достатъчно за така нужната цигара, а решението беше готово още преди това.

Съдията попита дали имам нещо да кажа. Успях да изрека:

— Аз съм невинен.

Никой не обърна много внимание на думите ми — бяха твърде заети да наблюдават съдията, който подреждаше книжата си, и с радостно вълнение очакваха присъдата. Той се посуети доста дълго време, за да се увери, че вниманието на всички в залата е съсредоточено върху него, и започна да говори със съдбовни нотки в гласа:

— Джоузеф Алойсиъс Риардън, признат сте за виновен за извършване на насилствена кражба на диаманти на стойност сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги. На мен се пада отговорността да произнеса присъдата за това престъпление. Но преди да го направя, бих искал да кажа няколко думи за участието ви в деянието.

Всичко ми беше ясно — старият симпатяга не можеше да устои на изкушението да покаже висшестоящото си положение и да „омае“ публиката — наистина лесна задача, когато си на сигурно място.

— Един английски гражданин е безмилостно и грубо нападнат в момент, когато извършва своите обичайни задължения. Самият той не е знаел, че носи такъв ценен предмет, който за него несъмнено би представлявал едно неизказано богатство. И именно заради тези скъпоценности той е бил нападнат.

Диамантите не са открити и вие, Риардън, не сте проявили желание да съдействате за тяхното намиране, въпреки че ви е било добре известно, че съдът би проявил снизходителност. Но сега вие не бихте могли да очаквате смекчаване на вината.

Бях озадачен от вашето упорство и мълчание, но учудването ми намаля, когато направих едно елементарно математическо изчисление. Обикновено престъпление с насилие като вашето, което се счита за отвратително деяние в нашата страна, плюс загубата на състояние в размер на сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги се наказва с тежка присъда — лишаване от свобода за четиринадесет години. Все пак моите изчисления ми показват, че за тези четиринадесет години вие ще получавате годишен доход, не по-малък от дванадесет хиляди триста и петдесет лири, необложен с данък, тъй като това е имуществото, което вие сте откраднали, разделено на четиринадесет. Бих добавил също така, че тази сума е значително повече от заплатата на един от съдиите на Нейно величество — като мен например, — факт, който може да бъде проверен в алманаха „Уитакър“.

А дали загубата на четиринадесет години свобода и понасянето на не твърде приятните условия в нашите затвори си струва парите, е въпрос, по който може да се спори. Вие очевидно смятате, че е така. Не е работа на съда да осигурява най-доброто, което може да се извлече от едно престъпление, така че не бива да ме обвинявате за това, че се опитах да намаля годишния ви доход като затворник.

Джоузеф Алойсиъс Риардън, осъждам ви на двадесет години лишаване от свобода в затвор, който съответните власти намерят за подходящ.

Обзалагам се, че Макинтош се е пръснал от смях, като е чул това.