Дезмънд Багли
Капанът на свободата (19)

IV

Някой би нарекъл Макинтош един вид патриот. В днешно време има много малко отявлени патриоти и на мода беше да се подиграваме с това достойнство. Телевизионните програми се присмиват открито, а за съвременността това е просто една отживелица. При този дефицит на патриоти човек няма много възможности за избор. Разбира се, за обикновения наблюдател Макинтош приличаше на пребоядисан фашист. Неговият бог беше Великобритания, но не тази на зелените поля и добре поддържаните алеи, величествените сгради и забързаните градове. Неговата идея беше за една обединена Британия — могъща и непоклатима. Беше заимствал възгледите си директно от Платон, Макиавели и Кромуел, които, ако се замислите, не се различават изобщо от тези на Мусолини, Хитлер и Сталин.

Но имаше още много неща за същността му, които открих доста по-късно.

Предстоеше ни работа, а времето, с което разполагахме, беше малко. Изучавах условията в южноафриканските затвори с един служител, който временно беше приел ролята на социолог. Той ме посъветва да прочета произведенията на Херман Чарлз Босман, които вече бях чел. Босман, който беше може би най-добрият южноафрикански писател, знаеше всичко, което можеше да се каже за условията в затворите. Беше излежал доста дълга присъда за убийството на мащехата си и това си преживяване в централния затвор в Претория той беше описал цветисто на езика на местните жители. В същия затвор Риардън беше излежал присъдата си.

Изучих с подробности досието му, което беше изровено от „Джон Форстър Скуеър“. В него фактите бяха малко, но изобилстваше от догадки и предположения. Риардън беше затварян само веднъж, и то за сравнително незначително престъпление, обаче досието искреше от сензации. Подозираха го буквално във всяко едно престъпно деяние — от кражба с взлом и наркомания до въоръжен грабеж и незаконна търговия със злато. Той беше многостранна личност, изтъкана от нерви и интелигентност. Непредсказуемите и неочаквани ходове в престъпните деяния го бяха предпазвали от неприятности със закона. От него би излязъл добър таен агент.

Засмях се на тази мисъл. Може би Макинтош беше прав, когато каза, че приличал на мен. Не си правех никакви погрешни илюзии нито за себе си, нито за работата си. Тя си беше един мръсен бизнес, в който нямаше никакви принципи и достойнството трябваше да се пази ревниво. Наистина ме биваше в тази област, Риардън също би успял в това поприще, ако се беше намерил някой да го оцени. И тримата бяхме от един дол дренки — Макинтош, Риардън и Станард. Макинтош беше този, който дърпаше конците. От начина, по който хората играеха по свирката му, съдех, че не ме е излъгал, когато ми каза, че министърът му е дал някои привилегии. Това беше контраразузнаване на дипломатическо ниво и се чудех какво толкова, по дяволите, бяхме направили за южноафриканците, та да заслужим тази почит.

Постепенно започнах да се превръщам в Риардън. Смених прическата си и заприличах не на себе си. Акцентът на Рийф таун, който беше чист трансвалски говор, ми създаде много проблеми. След като внимателно бях разгледал фотографиите на Риардън, започнах да се обличам като него и да копирам стойката му. Съжалявам, че нямахме филми с него, за да наблюдавам походката му — тя наистина е важна. Но нямах друг избор и трябваше да рискувам.

Веднъж рекох на Макинтош:

— Казваш, че няма опасност да налетя на някой приятел на Риардън в Англия, защото няма дълго време да съм на свобода. Това е така, но има хиляда пъти по-голяма вероятност да срещна един от тези приятели, докато съм в затвора, отколкото, ако си вървя по „Оксфорд стрийт“.

Макинтош се замисли.

— Вярно. Ще направя следното: ще проверя много внимателно дали някой от затвора, където ще бъдеш, е бил в Южна Африка. И ако има такива, ще бъдат преместени. Причините за това няма да бъдат изтъквани, защото е често срещано явление да местят затворниците.

Макинтош ме изгледа безмилостно.

— Как е бащиното ти име?

— Джоузеф Риардън.

— Професия?

— Миньор — в оставка.

— Името на майка ти?

— Магрит.

— Моминско име?

— Ван дер Остхюизен.

— Къде си роден?

— В Бракпан.

— Дата на раждане?

— 28 май, 1934 година.

— Къде беше през юни 1968?

— Ъъъ… в Кейптаун.

— В кой хотел беше отседнал?

— „Артърс Сийт“.

Макинтош ми се закани с пръст.

— Не е вярно. Това беше през ноември същата година. Трябва да го научиш по-добре.

— Тези данни няма да ми помогнат да се измъкна, ако стане напечено.

— Може и така да е, но всичко трябва да е изпипано до най-малката подробност. И затова по-добре пак се захващай да учиш.

Отново забодох нос в досието, макар и с нежелание. Господи, та човек не е длъжен да си спомня всяка минута от живота си. Но усещах, че Макинтош е прав. Колкото повече знаех за Риардън, толкова по-добре за мен.

Най-накрая подготовката ми свърши и Макинтош трябваше да се завърне в Англия. Той каза:

— Местните ченгета са малко обезпокоени от теб. Чудят се защо си избран за тази работа и как съм успял да убедя един австралийски емигрант да се превъплъти в Риардън. Страхувам се, че няма да можеш повече да се завърнеш тук.

— Ще се разприказват ли?

— Не — отвърна той убедено. — Само няколко от висшестоящите служители са осведомени за теб, но не знаят причината и затова са любопитни. Но задачата е строго секретна и на високо дипломатическо ниво, а южноафриканците умеят да пазят тайни. Те разбират правилно сигурността. А колкото до по-дребните риби, те ще бъдат малко изненадани, когато разберат, че Риардън е заловен в Англия, но просто ще въздъхнат с облекчение и ще го задраскат от списъците за няколко години.

— Ако си прав за „Бегълците“, то това означава, че те ще направят щателно проучване тук, в Южна Африка.

— Няма да има никакъв проблем — каза той уверено. — Ти добре поработи за това, Станард. Когато всичко свърши, сигурно ще получиш медал. Трябва да се кажат няколко думи на хората, които ще забъркаме в тази история — на застрахователната агенция, на този, когото ще ограбим, и т.н. Министърът на вътрешните работи ще се погрижи да не се очерни репутацията ти.

— Ако всичко има добър край. Ако ли не, ще загазя ужасно. — Погледнах го право в очите. — Бих искал някаква гаранция. Знам, че си маниак на тема сигурност и може би е правилно. Както е организирана акцията, само трима човека ще знаят за нея — ти, аз и още някой. Искам да знам кой е този „друг“, в случай че стане нещо с теб. Ще се забъркам в отвратителна каша, ако те прегази някой автобус.

Той се замисли над думите ми.

— Прав си. Е, добре, този човек е секретарката ми.

— Секретарката ти — повторих безизразно.

— О, мисис Смит е много добра секретарка. Невероятно способна. Сега тя работи усилено върху случая.

Кимнах и продължих:

— Има и нещо друго. Прехвърлям в ума си някои вероятни положения. Какво ще стане, ако аз избягам, а Слейд — не?

— Тогава тръгваш с „Бегълците“, разбира се.

— Ами ако стане обратното?

Макинтош вдигна рамене.

— Това няма да бъде по твоя вина. Трябва да се оставим в ръцете на местните власти. Не искам да кажа, че тази перспектива ме привлича особено.

— А ако предположим, че и двамата избягаме. Тогава какво ще стане?

— Аха, разбирам какво имаш предвид.

— Да, мислех, че ще се досетиш. Кое е по-важно? Да унищожим „Бегълците“ или да върна Слейд отново в затвора?

Той замълча за момент.

— Несъмнено Слейд е по-важен, въпреки че идеалният вариант е да свършиш и двете задачи. А колкото до връщането на Слейд в затвора, можеш сам да прецениш. Ако той умре, няма да пролея и една сълза. Основното за нето е, че той не трябва да се изпуска от надзор — не бива да говори и да предава информация на трети човек. — Макинтош насочи бледосините си очи към мен. — Мъртвите не говорят.

Ето това беше. Заповед да убия Слейд, ако преценя, че е необходимо. Започнах да разбирам защо министър-председателят имаше предубеждения за Макинтош. Беше опасно да държиш до себе си такъв човек. Той замина за Лондон на следващия ден, а аз го последвах два месеца по-късно като отговор на поредното писмо от Люси. Връщане назад нямаше.