Дезмънд Багли
Капанът на свободата (29)

II

Оказа се, че имаме предостатъчно време, преди да тръгнем за Гибралтар. Прочетохме упътването към плана на двойника на „Артина“ и разбрахме, че тя не беше бърза и със сигурност не може да пристигне по-рано от четири дни. Но за да сме убедени, че няма да я изпуснем, решихме да сме там един ден преди нея, така че да можем да я посрещнем.

Така се откри възможност за Алисън да прескочи до Лондон, за да види как е Макинтош и да поизрови още тъмни петна от аферите на Уилър. Решихме, че е неразумно от моя страна да отида с нея. Да се промъкваш през аерогарата на Корк беше едно, а съвсем друго щеше да бъде на „Гетуик“ или „Хийтроу“. Винаги, когато минавах инкогнито през пропуските на летищата, поемах голям риск.

И така, прекарах следващите няколко дни затворен в къщата в предградията на Корк и единственият човек, с когото можех да разменя някоя дума, беше старата ирландка. Трябва да кажа, че Мейв беше повече от тактична. Не ме притесняваше, нито разпитваше и се отнасяше с разбиране, когато се вглъбявах в мислите си. Веднъж тя ми каза:

— Знам как се чувстваш, Оуен. Самата аз бях в такова състояние през 1918 година. Ужасно е да знаеш, че отвсякъде те дебнат, и да трябва да се криеш като животно. Но в тази къща няма от какво да се притесняваш.

— Значи е било много напрегнато по време на размириците?

— И още как. Беше непоносимо. Но винаги ще има проблеми — ако не тук, то някъде другаде — и винаги ще има хора, които бягат, и такива, които ги преследват. — Тя ме погледна косо. — Особено хора като Макинтош и тези, които имат някаква връзка с него.

Аз се усмихнах.

— Не одобрявате ли работата му?

— Коя съм аз, че да одобрявам или не? Не знам нищо за делата му освен това, че са тежки и опасни. Но много по-опасни за подчинените му, отколкото за самия него, според мен.

Представих си Макинтош, който лежеше в болницата. Този факт беше достатъчен, за да опровергае последното й твърдение.

— Какво ще кажете за жените, които работят за него?

Мейв ме изгледа с пронизващ поглед.

— Имаш предвид Алисън. Няма нищо лошо в това, което прави. Той искаше син, но се роди Алисън и той направи каквото можа, за да бъде тя по негов образец. Изискванията му бяха непоносими, достатъчни, за да се превие под тежестта им всяко момиче.

— Той е много силен човек. А каква е била майката на Алисън? Тя нямаше ли мнение по въпроса?

В гласа на Мейв долових упрек, примесен с тъга:

— Горката жена! Той не беше мъж за нея. Тя не го разбираше. Бракът им не вървеше, тя напусна Алек Макинтош, преди да се роди Алисън, и дойде да живее в Ирландия. Умря в Уотърфорд, когато Алисън беше на десет години.

— И тогава Макинтош е взел Алисън да я обучава.

— Точно така.

— А Смит кой е?

— Алисън не ти ли е казала за него?

— Не.

— Тогава и аз няма да ти кажа — решително изрече Мейв. — Достатъчно клюкарствах вече. Ако Алисън иска да знаеш, сама ще ти каже. — Тя се обърна, но спря и каза през рамо: — Мисля, че ти също си силен човек, Оуен Станард. Съмнявам се, че си мъжът за Алисън.

И аз бях оставен да тълкувам думите й, както мога.

Алисън се обади късно първата вечер.

— Летях над морето по пътя за насам и видях „Артина“ в посока към Гибралтар.

— Надявам се, че са те забелязали.

— Наблюдавах я от пет хиляди стъпки височина и не обърнах, докато не я загубих от погледа си.

— Как е Макинтош? — Все още го наричах така, дори пред нея.

— По-добре е, но все още е в безсъзнание. Позволиха ми да го видя за две минути.

Това беше много лошо. Макинтош трябваше да е в съзнание и да може да говори. Все още не бе толкова добре, че да се успокоя. Това ме наведе на друга, не по-малко важна мисъл.

— Сигурно си под наблюдение в Лондон.

— Никой не ме проследи. Не видях никого освен един човек.

— Кой?

— Министър-председателят изпрати секретаря си в болницата. Там го видях. Каза, че министърът се притеснявал за баща ми.

Помислих си за Уилър и за човека, който бил измъкнат от затвора, за да го убият, и след това си представих Макинтош, който лежи безпомощно в болницата.

— Трябва да направиш нещо. Позвъни на секретаря и му кажи да разпространи новината, че Макинтош умира, че няма никакви шансове.

— Мислиш, че могат да нападнат татко в болницата!

— Да, ако разберат, че състоянието му се подобрява. Помоли секретаря на министъра да разпространи мълвата, особено в кръговете на Уилър. Ако той се обади на някой приятел в Лондон, ще му съобщят, че Макинтош е на смъртния си одър, и това може да спаси живота на баща ти.

— Ще го направя.

— Нещо ново за Уилър?

— Още не. Общественият му живот е неопетнен.

— Не той ни интересува, но все пак направи каквото можеш.

Алисън пристигна с такси след два дни на обед. Изглеждаше уморена — явно не беше спала много по време на престоя си в Лондон. Мейв ужасено ахна, като я видя, но се успокои, когато Алисън каза:

— Цяла нощ бях на бар.

Мейв се отдалечи и аз повдигнах вежди.

— Какво стана?

Тя сви рамене.

— Говорих с различни хора в нощните клубове, но само си загубих времето.

— Нищо ли не откри?

— Нищо съществено освен може би едно. Поинтересувах се от слугите на Уилър.

— От кого?

Тя се усмихна уморено.

— Проверих това-онова за слугите му. В днешно време е трудно да се намери персонал, но Уилър се справя прекрасно дори когато се нуждае от повече хора. — Тя извади тефтера от джоба си. — Всичките му слуги са англичани и имат английски паспорти освен шофьора, който е ирландец. Какво ще кажеш?

— Това е връзката му с Ирландия. Много интересно.

— Нататък става още по-забавно. Както казах, останалите от персонала му са англичани, но всички до един са натурализирани и са сменили имената си с едностранен акт. И какъв, мислиш, е произходът им?

Аз се облещих и прошепнах изумено:

— Албански.

— Печелиш пура. Но тук също има едно изключение. Един от тях не си е сложил английско име, защото много ще бие на очи. Уилър проявил предпочитание към китайската кухня и си има готвач — китаец. Името му е Чанг Пи-Уо.

— Разбирам какво имаш предвид. Би било страшно смешно, ако променеше името си на Мактавиш. Откъде е?

— От Хонконг.

Китаец от Хонконг! Странно! Предполагам, че когато един мултимилионер обича китайската кухня, е логично да наеме китайски готвач. Милионерите може би мислят по-различно от обикновените хора и тази прищявка може да е част от промяната на собствения им живот. Но все пак нещо ме жегна, когато чух за китаеца.

— Може би Уилър иска да се покаже благодетел на своите роднини. Всички те могат да бъдат негови братовчеди и племенници, които той подпомага по един тактичен начин.

Алисън вдигна поглед към тавана.

— Проблемът с прислугата не е отминал и него. Всички искат четири свободни вечери на седмица, телевизори в стаите и да не стават рано. В противен случай са недоволни и напускат. Навсякъде смяната на слугите е много честа. Това се отнася и за Уилър.

— Господи, наистина ли? — Наведох се напред и се втренчих в Алисън. — Кажи ми всичко, което знаеш. Хайде, изплюй камъчето.

Тя весело се усмихна и отвори тефтера.

— Има дванадесет албански британци, които работят за него — градинари, месар, иконом, камериерки и т.н. Никой не се е задържал по-дълго от три години. Последният пристигнал на служба е от един месец. Те напускат и постъпват като обикновени слуги.

— И прекарват отпуската си в Албания. Той има куриерна служба.

— Не само това. Има някой друг, който го снабдява с нови попълнения. — Тя погледна тефтера. — Направих справка в местния клон на Министерството по социална сигурност в Хардфордшир. През последните десет години през ръцете му са минали петдесет души. Не мога да докажа, че всички са били албанци, но се обзалагам, че е така.

— Господи! Никой ли не го е подушил? За какво, по дяволите, е специалният отдел?

Алисън разпери ръце.

— Не забравяй, че всички са британци. Ако започнат да му задават въпроси, ще каже, че помага на съотечествениците си да се отърват от комунистическите потисници.

— Цели петдесет! Какво е станало с тях, когато ги е освобождавал?

— Не знам за всички, а само за двама. Те сега са на служба на други членове на парламента.

Не можах да се сдържа да не се разсмея.

— Каква дързост! Не разбираш ли какво прави? Взема на работа тези момчета, те минават един бърз курс по английски нрави и обичаи и как да се държат в обществото, а след това той ги пуска на работа като шпиони. Не можеш ли да си го представиш как говори на някой от своите приятели в парламента? „Проблем с прислугата ли имаш, приятелю? Така се случи, че един от моите иска да напуска. Живеело му се в града. Може би ще мога да говоря с него по въпроса…“ Това обира всички точки.

— Значи понастоящем той има връзка с Албания. Преди не бях сигурна — изглеждаше ми много невероятно, но сега съм напълно убедена.

— Спомняш ли си случая „Цицерон“ през войната? Слугата на британския посланик в Турция беше германски шпионин. Уилър е в бранша от двадесет години. Може да е разпространил стотици цицероновци. И не само в политическата сфера. Чудя се колко от нашите промишлени босове имат за слуги възпитаници на Уилър.

— И всички с английски имена и говорещи безукорен английски. Този Уилър! — Алисън се закани с пръст. — Те идват в Англия и докато чакат гражданството си, изучават перфектно езика и традициите на англичаните. Когато са готови, отиват при Уилър да ги доизшлайфа и той ги пласира. — Тя поклати глава със съмнение. — Процесът е твърде дълъг.

— Самият Уилър е дело на такъв дълъг процес. Не мога да си го представя да си опакова багажа и да замине за родината си. Погледни Слейд, за бога! Той си пробива пътя цели двадесет и осем години. Тези хора гледат напред в бъдещето. — Замълчах и след малко попитах: — Кога потегляме за Гибралтар?

— Утре сутринта.

— Добре. Искам да му видим сметката на това мръсно копеле.