Метаданни
Данни
- Серия
- Слейд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Freedom Trap, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Албена Захариева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дезмънд Багли. Капанът на свободата
ИК „Атика“, 1993
Библиотечно оформление и корица: tandem G
История
- — Добавяне
II
На следващата сутрин не ми донесоха закуска. Таафе дойде, но не както обикновено с количка, а само влезе и ми посочи вратата. Вдигнах рамене и излязох. Май това щеше да бъде краят на купона. Отведоха ме долу в затъмнената със завеси стая, където подписах чека. Минах покрай някаква застаряваща двойка от типа на Дарби и Джоун, които седяха толкова нервно на края на столовете си, сякаш бяха в чакалнята на зъболекарски кабинет. Погледнаха ме с безразличие, като минах покрай тях, за да отида в стаята, където ме чакаше Фетфейс.
Той ме изгледа студено.
— Имаше цяла нощ на разположение да измислиш достоверна история, мистър Който-и-да-си.
Аз атакувах направо:
— Къде е листът с отпечатъците?
— Не е тук — отвърна той кратко. — Във всеки случай той не ни е нужен.
— Все още не мога да разбера за какво говориш. И ако си мислиш, че съм прекарал цялата нощ, за да измислям приказки само за да си доволен ти, много се лъжеш. Времето ми трябва за много по-важни неща — казах аз и това си беше чистата истина.
Той изсумтя презрително.
— Ти си лъжец. Дебелата ти глава не може ли да побере, че тайната вече е издадена? Липсва само един малък детайл — твоята самоличност. — Той поклати съжалително глава. Знаем, че не си Риардън. Всичко, което искаме да разберем, е кой, по дяволите, си.
Но защо му трябваше да го знае — това беше въпросът. Имах някаква смътна идея, която никак не ми се понрави. Ако не бях Риардън, той щеше да иска да знае дали биха ме търсили усилено. Това е много важно, когато възнамеряваш да убиеш някого. Имах ли важни връзки? За кого работех? И защо? Той щеше да държи да му отговоря на всичките тези въпроси.
А и беше толкова убеден, че не съм Риардън, което беше много тревожно. Въздъхнах дълбоко.
— Аз съм Джоузеф Риардън. Както ми каза Косгроув, проверили сте всичко най-подробно за мен, преди да ме измъкнете от затвора. Защо е сега това ненадейно съмнение, Фетфейс? Да не би да се опитвате да се измъкнете от задълженията си?
— Не ме наричай Фетфейс! — изсъска той. — Не са ми нужни отпечатъци, за да ми докажат, че не си Риардън, защото ти самият току-що го направи. Преди малко в коридора ти мина покрай една двойка стари хора, мистър и мисис Риардън от Бракиан, Южна Африка. Твоите така скъпи и уважавани баща и майка, долно копеле такова! Ти не ги позна, а и те също.
На това нямаше какво да кажа, така че замълчах. Но стомахът ми се сви.
Фетфейс ми показа зъбите си в свирепа усмивка.
— Когато казах, че тайната е издадена, говорех съвсем сериозно. Знаем за Макинтош и няма смисъл да отричаш, че го познаваш. Известени сме за измамническата смяна на имената и затова ще е по-добре да ни кажеш цялата истина.
Този път наистина се почувствах смазан. Сякаш бях сграбчил оголена жица, по която тече ток, и се надявах да не се изпише на лицето ми. Причините за моето разкриване можеха да бъдат най-различни, но когато се отнасяше за Макинтош, ситуацията ставаше три пъти по-опасна.
— За бога, какъв е този Макинтош?
— Колко забавно! — кисело промърмори Фетфейс. Той погледна часовника си. — Ще трябва да вземем по-строги мерки, но за нещастие имам ангажимент и сега нямам време. Давам ти два часа за размисъл. Помисли си добре за мерките, които ще приложим. Уверявам те, че няма да са от най-приятните.
Колкото и да бях потиснат, не можех да се сдържа и почти се изсмях в лицето му. Действаше като злодей във второто действие. Нямаше никаква среща и двата часа бяха предназначени да ме съкрушат, като си представям най-отвратителни картини на изтезание. А и въобще нямаше да чака два часа, щеше да дойде най-много след час. Фетфейс беше аматьор и, изглежда, черпеше идеите си от телевизията. Той бе мекушав и не би стигнал до мъчения, затова се надяваше, че ще се огъна по този детски начин.
— Добре. Ако искаш да измисля някаква история, ще го направя и ще ми отнеме два часа.
— Ние не искаме приказки, както ти казваш, а истината.
— Но вие знаете истината, по дяволите!
Той просто вдигна рамене и направи знак на мъжа, който стоеше зад мен, да ме отведе горе. Риардънови, ако въобще бяха те, се бяха изпарили. Порази ме прозрението, че дебелото лице можеше да блъфира и за тях. Но все пак знаеше и за Макинтош.
Веднага след като ме заключиха в стаята, се залових за работа. Обръснах се бързо и прибрах самобръсначката и останалите неща в джоба на шлифера. Облякох се, като сложих спортното сако от туид, взех чорапа с пръстта и заех позиция до вратата. Между пръстите си стиснах края на пригоденото за целта въже.
Чакането беше дълго. Струваше ми се, че съм стоял там часове, но въпреки всичко трябваше да продължа да стоя точно там, защото от времето зависеше всичко. Огледах стаята, за да проверя дали всичко беше наред, и с успокоение въздъхнах. Вратата на банята беше открехната, но изглеждаше затворена. Жицата, която минаваше през стаята, не се виждаше. Всичко, което трябваше да направя, беше да стоя зад вратата и да чакам.
Въпреки че чакането ми се стори безкрайно дълго, Фетфейс се върна след час. Бях предвидил правилно. Чух гласове от коридора и стиснах здраво въжето. В момента, в който чух щракването на ключа, започнах да дърпам, като прилагах все по-голяма сила, за да задвижа буталото на казанчето.
Когато вратата се отвори, се чу шуртенето на водата.
Фетфейс внимателно влезе в стаята. Беше сам и видимо се успокои, като чу шума от тоалетната. Направи няколко крачки напред, като бутна вратата зад себе си. Чух как ключът се превъртя в ключалката, когато пазачът отвън заключи. Той направи още една стъпка напред, без да се обърне. Можеше да ме види, ако само леко се беше извърнал наляво, но изобщо не му хрумна да се оглежда. Та нали все пак бях в банята?
Но аз не бях! Ударих го силно с натъпкания чорап, доста по-силно, отколкото пощальона в „Кидикар офис“. Той изхриптя, коленете му се подгънаха, но се задържа на крака и леко обърна глава, така че можах да видя, че се задъхваше с отворена уста и се опитваше да извика. Знаех, че пръстта в чорапа няма да свърши същата работа, както пясъка, затова го ударих още по-силно и той загуби съзнание.
Подхванах го, докато се свличаше. Не исках тупването му на земята да бъде чуто отвън. Стори ми се, че когато го ударих за втори път, ударът отекна в цялата стая, затова го подържах известно време, за да видя какво ще се случи.
Но, слава богу, не стана нищо, затова с въздишка на облекчение го положих на пода. Първото, което направих, беше да взема пистолета му. Той беше автоматичен за девет патрона, но в патронника нямаше нищо. Бях абсолютно прав. Въпреки всичко той си беше аматьор. Да носиш оръжие, в което няма нищо, беше все едно да носиш парче метал. Каква беше ползата от пистолет, който не можеш да използуваш в момент, когато имаш нужда от него?
Върнах пълнителя обратно и сложих пистолета в джоба си. И през цялото време говорех на глас. Пазачът отвън не трябваше да разбира нищо.
Съблякох сакото му и свалих кобура от рамото. След това го овързах от главата до петите с ивиците чаршаф, които бях приготвил, а устата му запуших с един парцал. Той дишаше шумно през устата и се зачудих дали няма да се задуши, но скоро започна да диша и през носа, и то доста шумно, което ми показа, че не го бях ударил много силно. Освен моралните съображения имах и други, поради които го исках жив. Щеше да ми бъде нужен.
Бързо пребърках джобовете на сакото му. Имаше портфейл, пълен с пари. Това беше прекрасно — щях да имам нужда от тях. Повече не се занимавах с него, а го оставих настрана заедно с един малък тефтер, и продължих с претърсването. Намерих шепа монети, които моментално влязоха в моя джоб, както няколко резервни пълнителя за пистолета, което също беше добре дошло. Оставих всичко друго освен ножа за хартия и автоматичната писалка, които щяха да са ми нужни в следващите няколко минути.
След като привърших, пристъпих към следващата част на плана. Измъкнах единия матрак от леглото, завлякох го до вратата и с ножа на Фетфейс го разпорих. Той беше пълен с прекрасна памучна дреб, която щеше да гори превъзходно. Струпах пуха накуп, готов за възпламеняване, и наблизо сложих бутилките бренди и „Драмбуйе“.
Насочих вниманието си към Фетфейс, който вече се съвземаше. Той се размърда и от носа му излезе хриптящ звук, който би бил стенание, ако устата му не беше запушена. Отидох до банята, напълних чаша със студена вода и я лиснах в лицето му. Той изпъшка отново и отвори очи.
Сигурно е преживял страхотен шок, когато е видял дулото на собствения си пистолет на две педи от лицето си. Изчаках, докато напълно осъзнае какво става, и казах с твърд глас:
— Ако си мислиш, че няма нищо в пистолета, много се лъжеш. Ако искам да ти пръсна черепа, ще е достатъчно само да натисна спусъка.
Той трепна и изви врат, като се опита да се освободи, а от устата му излизаха гъгнещи звуци.
— Не се вълнувай толкова — посъветвах го аз, — и няма да ти се случи нищо лошо. — Виждах как напряга мускулите на ръцете си, които бях вързал на гърба му, в усилия да се освободи. Когато престана да се бори, аз казах: — Ще изляза оттук и ти ще ми помогнеш. Можеш да го направиш, както си избереш — доброволно или не, но ще го направиш. Трябва да те предупредя, че първото съмнително движение ще доведе до смъртта ти. Ще бъдеш по средата, така че ако започне престрелка, сигурно ще спреш някой куршум.
Не изчаках да видя реакцията му. Сега това нямаше значение. Просто взех шлифера и шапката, облякох ги и проверих дали всичко необходимо е в джобовете. След това изсипах съдържанието на бутилките върху пуха от дюшека и стаята замириса на спиртна фабрика. Върнах се при Фетфейс и отвързах глезените му.
— Стани! Бавно!
Той се олюля на краката си, затруднен от завързаните си ръце. Стоеше, без да мръдне, и просто ме гледаше. В очите му не се четеше нищо. Насочих пистолета към него.
— Върви към вратата и спри на половин метър от нея. Няма да я разбия, може да се окаже фатално.
Той покорно се затътри натам, а аз го наметнах със сакото му. Като изключим това, че устата му беше запушена и ръцете вързани, той изглеждаше нормално, достатъчно нормално, за да може да ме удари при нужда. Затова номерът беше да отвлека вниманието на пазача, така че да не се загледа във Фетфейс.
Драснах една кибритена клечка и я хвърлих в купа, който лумна в сини пламъци. Не беше кой знае какъв огън, но при дадените обстоятелства беше най-доброто, което можех да направя. Задържах погледа си на него, докато лумнаха първите жълти пламъци, и натиснах бутона, с който Фетфейс известяваше за намерението си да излезе.
Когато ключалката щракна, аз се намирах точно зад него и го побутвах с пистолета, за да се увери, че не се шегувам. Вратата се отвори и аз с цяла длан го бутнах напред и извиках с всичка сила:
— Пожар!
Продължих да вървя напред, а той се олюляваше пред мен. През рамото му видях изуменото лице на пазача, който се чудеше какво да направи. Той държеше някакво оръжие, но се разтрепера, когато видя пламъците в стаята, и Фетфейс, който се клатушкаше към него. С отварянето на вратата въздухът беше разпалил огъня по-силно и не мисля, че пазачът изобщо ме забеляза.
Още веднъж бутнах Фетфейс, така че той връхлетя върху пазача и двамата на кълбо се строполиха долу. Чу се изстрел и някой извика. Сигурно е бил надзирателят, защото устата на Фетфейс беше запушена.
Прескочих двете сплетени в едно тела и затичах по коридора. Държах пистолета в ръка и бях вдигнал предпазителя. Коридорът беше с дървена ламперия и от двете страни имаше врати, на които не обърнах внимание. Накрая се спрях на една площадка. Не бях на последния етаж. Изкачих се нагоре. Този ход бях решил още предната вечер. Наистина е любопитно защо всички, които се опитват да избягат от къща, винаги се стремят веднага да слязат на партера. И това е причината, поради която биват залавяни. Предполагам, че е инстинктивна реакция, но отделът, който ме тренираше, работеше усърдно да изкорени този стремеж.
Горният етаж не беше толкова хубав — стените не бяха облицовани с дърво — и предположих, че бях попаднал на етажа за прислугата, което означаваше, че трябва да се оглеждам за Таафе, за когото се съмнявах, че беше обикновен слуга. Движех се бързо, като се опитвах да не вдигам шум. Долу се чуваше врява. Беше много рисковано да остана в коридора, затова се шмугнах в най-близката стая с насочен пистолет.
Слава богу, беше празна и влязох в нея тъкмо навреме, защото чух някой да препуска тежко по коридора. Пуснах резето, приближих се до прозореца и открих, че се намирам от другата страна на къщата, далече от двора. За първи път ми се удаваше възможност да огледам околността и гледката беше много приятна — обширни поля и гори, заобиколени от синьо-зелени планини. На около половин миля се виждаше шосе и някаква бързодвижеща се кола. Там беше свободата.
През последната година и половина не бях виждал друго освен каменни стени и не бях отправял взор по-далече от няколко ярда. Гледката на просторните поля ме развълнува. Почувствах как гърлото ми се сви и сърцето ми заби учестено. Нямаше значение това, че облаците като черна пелена бяха обгърнали земята и че силният вятър с цялата си мощ запращаше дъждовните капки по стъклата. Там, навън, щях да бъда свободен и никой не можеше да ме спре.
Върнах се отново до вратата и се заслушах. Долу суматохата беше голяма — изглежда, не можеха да се справят с огъня, който бях запалил. Натиснах дръжката и леко открехнах вратата. Чух Фетфейс да крещи:
— По дяволите огънят! Искам Риардън. Таафе, слез долу при входната врата. Дилън, ти заставаш на задната. Останалите ще претърсим къщата.
Един плътен глас съобщи:
— Не е горе. Току-що идвам оттам.
— Добре — изрече Дебелото лице нетърпеливо. — Значи остава само този етаж. Таафе беше на най-горния и не го е видял. Хайде, размърдайте се.
Някой се обади:
— Света Богородице, не виждате ли, къщата ще изгори!
— Няма значение. Ако изпуснем Риардън, тя няма да ни трябва повече.
Излязох в коридора и бързо се отдалечих от стълбището. Завих зад един ъгъл и попаднах на задните стълби. Спуснах се бързо надолу, като се надявах да стигна до партера преди другите. Успях и като слязох долу, видях задната врата широко отворена. Някакъв мъж стоеше отпред. Трябваше да е Дилън.
За щастие, когато слизах надолу, той не гледаше към мене, а беше отправил поглед към широката алея, която водеше към предната част на къщата. Промъкнах се в един страничен коридор, където той не можеше да ме види, и си отдъхнах. Не се и съмнявах, че мога да победя Дилън, но това едва ли щеше да стане без шум, който неминуемо да привлече останалите.
Първата врата, която отворих, беше на някаква стаичка, където държаха метлите и която не можеше да ми послужи, защото нямаше прозорец. Но на втория път случих — попаднах в добре зареден килер, който имаше достатъчно голям прозорец, за да се измъкна през него. Затворих внимателно вратата и се опитах да отворя прозореца, който, както изглеждаше, не беше пипан от години, защото беше заял. Дръпнах го по-силно и той поддаде, като изскърца издайнически. Спрях, за да разбера дали Дилън беше чул нещо, но не долових нищо обезпокояващо освен тежките стъпки, които се чуваха от горните етажи.
Отново се заех с прозореца и накрая го открехнах на някакви си двадесет сантиметра и нещо, но все пак достатъчно, за да се промуша оттам. Тръгнах с главата напред и се приземих в легло от коприва, но за щастие бях закрит от един прогнил варел. Докато триех нажарените си ръце, се оглеждах наоколо и съвсем не останах очарован от гледката. Къщата беше заобиколена от висока каменна ограда и единствената порта, която се виждаше, се намираше точно срещу отворената задна врата. Ако опитах да се промъкна, Дилън сигурно щеше да ме забележи.
Чувствах как дъждът се стича по гърба ми. Беше започнало да вали по-силно и това беше една точка в моя полза. Вятърът бе силен, а пелената от дъжд — плътна. Ако можех да изляза от портата, имах голям шанс да офейкам, защото видимостта им щеше да бъде много слаба. Но трудното беше да мина незабелязан през вратата — Дилън сигурно щеше да ме види, независимо от дъжда.
Варелът, който ме закриваше, беше пробит и ръждясал и един метален обръч висеше от едната му страна. Вдигнах го и се замислих. Никой, а най-малко Дилън, не очакваше да се върна в къщата, а една от най-успешните военни тактики е да нападнеш там, където не те очакват. Хванах обръча с двете си ръце, промъкнах се до задната врата и смело влязох в къщата.
Дилън чу, че влизам, а и трябва да е видял сянката ми, като застанах на входа. Но той се обърна много бавно.
— Намерихте ли го? — попита и когато видя на кого говори, очите му се разшириха от изненада. Нямаше време да направи каквото и да било, защото го ударих с обръча и той залитна. Вярно, че главата му беше по-твърда от моето оръжие, което бе ръждясало и се разпадна от удара, но все пак беше достатъчно здраво, за да повали Дилън.
Оставих го още докато падаше, и се втурнах към вратата, като захвърлих остатъка от обръча. Портата не беше заключена и след няколко минути вече бях навън и крачех по подгизналите поля. В равнината лесно можеха да ме забележат, така че завих наляво. Открих портичка, която ме отведе на някаква поляна, където намерих подслон под храстите на живия плет.
Дъждът се стичаше от периферията на шапката по лицето ми. Оглеждах се с надежда да си спомня разположението на околните поля и пътя, които бях видял от прозореца на последния етаж. Ако преминех това поле, щях да се озова в гората, зад която беше пътят. Затова закрачих енергично, без да се обръщам назад.
Чак когато навлязох в гората, спрях да се огледам. Нямаше и следа от преследвачи, а в далечината по посока на къщата ми се стори, че виждам гъст, виещ се дим. Може и да съм се лъгал, защото вятърът разнасяше дъжда и беше трудно да се различи ясно.
На другия край на гората видях една порта. Минах през нея и излязох на пътя. Но преди това чух лекото тракане на копитата, подрънкването и приятната мелодия. Отворих вратата и огледах пътя. По него преминаваше каруца, теглена от магаре, а отпред един мъж държеше юздите и си подсвиркваше. Няколко бидона, в които по всяка вероятност е имало мляко, висяха завързани отвън и весело подрънкваха.
Гледах го как се отдалечава и се опитах да позная в коя страна се намирам. Каруцата и магарето ми напомниха за нещо испанско, но, боже мой, в Испания не може да вали така освен може би в равнините. Гледах как каруцата изчезва в далечината и ми хрумна, че дори не мога да определя от коя страна на пътя се движи, защото вървеше по средата.
Обърнах се и вперих поглед в другата посока. В далечината различих приближаващ се автобус, а отсреща един мъж чакаше на спирката. Забелязах, че рейсът се движи от лявата страна, така че поне се уверих, че съм все още в Англия. Най-пълно се убедих в това, когато пресякох шосето и човекът, който чакаше, обърна усмихнатото си, червендалесто лице към мен и каза:
— Каква прекрасна утрин, нали?
Аз кимнах, а от периферията на шапката ми се стече вода.
— Да, наистина.
Но изведнъж самоувереността ми се изпари, когато погледнах табелката над главата си и видях, че надписът беше на два езика — английски и още един. Вторият не беше на латиница, а с някакви букви, каквито никога не бях виждал, макар че ми се струваха познати.
Автобусът се приближаваше много бавно. От спирката се виждаха покривът и горният етаж на къщата, от която се виеше черен дим. Отново обърнах поглед към автобуса и тръпнещ от напрежение, се запитах дали това противно нещо не може да се движи по-бързо. Чувствах се страшно уязвим.
Неволно пъхнах ръката си в джоба и напипах няколко от монетите, които бях взел от Фетфейс. Първата, която погледнах, очевидно беше най-обикновено пени, но със сигурност не английско. На него бяха изобразени кокошки и пиленца, а отдолу имаше някаква дума на този странен език, която дори не можах да прочета. Обърнах монетата от другата страна и за малко да я изпусна от изненада.
На гърба беше изобразена една арфа и имаше надпис със същите букви, но този път бяха четливи. „Ейре–1964“.
Господи, бях в Ирландия!