Дезмънд Багли
Капанът на свободата (25)

IV

— Уилър — произнесох аз замислено. — Какво можеш да ми кажеш за него?

Това ставаше на следващата сутрин, когато закусвахме в моята спалня. Дори и ръководството на хотела да имаше нещо против, не го показа, а аз, като имах предвид снощните вълнения, съвсем нямах желание да се закова пред погледа на всички в ресторанта.

Алисън мажеше мармалад на една препечена филийка.

— Член е на парламента от Харлингстън Ист. Много богат, популярен сред членовете на палатата на общините. Това е, което разбрах.

— И е чужденец, така ли?

Тя сбърчи вежди.

— Да, мисля, че е. Но трябва да е пристигнал в Англия преди много години. Разбира се, бил е натурализиран.

— Може ли един чужденец на практика да стане член на парламента.

— О, да, има няколко такива случая — неясно изговори Алисън, като дъвчеше филията.

— Американският президент трябва да е роден американец? Как стои въпросът с английския министър-председател?

— Не мисля, че има правило за това. Трябва да се поразровим малко.

— С какво се занимава — имам предвид политиката? Министър ли е или нещо друго?

— Той е много гласовит депутат от задните банки.

Аз щракнах с пръсти.

— Ето къде съм чувал името му. Бълваше жаби и гущера по адрес на Слейд, когато избягахме, чешеше си езика и за гангстеризма по нашите английски улици? Четох за него в „Сънди Таймс“.

— Да, наистина вдигна много шум за това в парламента и министър-председателят добре го постави на мястото му.

— Ако това, което мисля, е вярно, то той е много опасен. Виж сега — Макинтош среща Уилър и след това го блъска кола, след което тя не спира. В тефтера на Джоунс намирам името Конглас. Там попадаме на Уилър, а също и на Таафе, а аз знам, че той е един от „Бегълците“. Не мислиш ли, че се събират твърде много съвпадения, за да не е забъркан Уилър с „Бегълците“?

Алисън си намаза още една филия. Явно момичето имаше добър апетит.

— Бих казала, че е затънал до шия. — Тя замълча. — Това, което не можах да разбера, е защо Таафе не извика. Не издаде нито звук дори когато го застрелях.

— Не мисля, че изобщо може да вика. Според мене е ням. Никога не съм го чувал да говори. Нека погледна пистолета ти.

Тя се пресегна, взе чантата си и го извади. Наистина беше много спретнато оръжие — само 22-калибров, а цялата му дължина беше по-малка от девет сантиметра. Във всеки случай това едва ли беше пистолет, с който можеше да се стреля точно при оскъдна светлина и от разстояние повече от двадесет стъпки.

— Нарочно или случайно стреля в коляното на Таафе?

— Тези куршуми са толкова малки, че ако бях се целила някъде другаде, той нямаше да падне. Естествено, можех да стрелям и в главата му, но не исках да го убивам.

Погледнах я с уважение. Както си бях помислил, Макинтош умееше да си подбира хората.

— Значи ти си имала намерение да го улучиш точно там, така ли?

— О, да — отговори тя и остави настрана смешно малкия пистолет.

— Да се върнем отново на Уилър. Откъде е дошъл?

— Не знам. Не съм се интересувала много от него. Подробности можем да научим от „Кой кой е“.

— Мисля си за Слейд. Отведоха го от къщата близо до Лимърик преди четири дни. А тази яхта е много удобна. Закотвена е в Конглас вече повече от четири дни. Уилър възнамерява да пътува за Балтика това лято и има вероятно голяма възможност Слейд да е на борда. Това е само една хипотеза.

— Харесва ми.

— Имам още няколко. Какво ще кажеш за тази: да приемем, че съществува човек Х, който е или руснак, или подкрепя руската идеология, и да кажем, че е посветил времето си на задачата да измъква руски шпиони от английските затвори. Той има нужда от помощ и къде, мислиш, ще я намери? — Алисън отвори уста да отговори, но аз я изпреварих: — Ирландия като цяло е настроена антианглийски, особено когато Северна Ирландия не успя, а и ИРА все още действува. Вчера лично се убедих в отрицателното отношение към англичаните.

— Да не би да сте се сдърпали с човека, с когото говорехте на бара?

— Това беше Сиймъс Линч и фактът, че съм англичанин, го накара да ми покаже, че ме мрази до мозъка на костите. Нещо повече, работи за Уилър и мисля, че той беше човекът, който помагаше на Таафе снощи. Но да не се отклонявам. Да предположим, че мистър Х организира „Бегълците“ от членове на ИРА. Той има парите да започне, но оттам нататък групата минава на самофинансиране, защото „Бегълците“ не се ограничават само с шпиони. ИРА има нужда от тези пари и това е по-добър начин на припечелването им, отколкото да ограбват банки, и затова са много доволни. Мистър Х — също, защото ирландската организация върши хубава работа и за него. Как ти се струва това?

Тя повдигна вежди.

— Уилър е мистър Х, така ли? — Тя тъжно поклати глава. — Обикновено милионерите, които сами са извоювали богатството си, не са ентусиазирани комунисти.

— Как е спечелил парите си?

— Мисля, че първото си състояние е направил по време на производствения бум през петдесетте и началото на шейсетте. След това се включва в пазара на Съединените щати и успява отново. „Таим“ е посветил една цяла страница на него. Наричат го „Уилър-Дилър“. Оттогава влага капитали във всяко предприятие, от което могат да се извлекат някакви пари.

— Въпреки това има време да бъде член на парламента. Трябва да е много зает.

— Достатъчно зает, за да не бъде руски шпионин.

— Може би. — Имах някои съмнения по този въпрос.

— Бих искал да знам как е Макинтош. Ще телефонираш ли?

— Точно това мислех да направя. Мисля, че трябва да се отървем от колата. Видяха я в Конглас. — Тя се поколеба. — Ще изляза да намеря друга. Не трябва да се разхождаш по улиците на Голуей точно сега.

— Но…

— За мен не се знае много. Снощи не се движехме заедно.

— Да се надяваме, че Сийн О’Донован ще си държи устата затворена.

— Трябва да рискувам — каза тя и взе телефона.

Обади се в Лондон и говори с човек от болницата. Думите й бяха едносрични и повече слушаше, отколкото говореше, но по изражението на лицето й съдех за информацията, която получаваше. Тя затвори и каза мрачно:

— Все още няма никакъв шанс. Бори се със смъртта.

Запалих цигара.

— Отдавна ли го познаваш?

— Откакто съм се родила. Той е мой баща.