Дезмънд Багли
Капанът на свободата (23)

II

Оказа се, че е лесно да наемеш кола — нямаше никакви проблеми с английското разрешително. Тези коли обикновено не са от най-добрите, но успях да се сдобия с „Кортина–1500“, която се надявах да ме измъкне от беда или да ми навлече такава достатъчно бързо.

Пристигнах рано пред хотела и паркирах от другата страна на пътя на около двеста метра. Минаха няколко таксита, но нямаше никаква мисис Смит в тях. Най-накрая тя пристигна само с петнадесет минути закъснение. Стоеше на тротоара, където я беше свалило таксито. До нея имаше два куфара и портиерът на хотела предложи да й помогне. Видях я как махна с ръка в знак на отрицание и той се върна разочарован обратно в хотела, докато тя несигурно се оглеждаше около себе си. Оставих я нарочно да се пече на този огън, защото исках да се убедя, че никой не проявява съмнително голям интерес към нея.

След десет минути стигнах до извода, че ако не я приберях, то някой друг щеше да го стори, защото тя изглеждаше дяволски привлекателна в ластичния клин, деколтираната блузка и късото сако, така че се влях в потока от коли, обърнах и спрях пред хотела.

— Имате ли нужда от превоз, мадам?

Тя се наведе да погледне в колата, зелените й очи мятаха искри.

— Къде беше? — попита тя мило. — Вися тук като глупачка. Едва се отървах от досадниците.

— Това са те, ирландците. Не могат да устоят на никое хубаво момиче. Качвай се. Аз ще прибера куфарите в багажника.

Три минути по-късно вече се носехме по пътя към Крейтлоу.

— Бързо пристигна. Трябва да си хванала самолета веднага.

Тя беше вперила поглед напред.

— Дойдох със собствения си самолет.

— Да, да… Смелият авиатор! Това може да се окаже полезно, но за какво ли?

— Не ми хареса едно нещо, което каза по телефона.

— И какво е то?

— Говореше, че трябва да изоставим тази работа. Не ми се понрави, честно казано.

— На мен също. Но има някои неща, с които трябва да се съобразя, а и нямам големи надежди, че ще се отърва леко.

— Защо изпусна Слейд?

— Не съм. Отведоха го.

— Все пак си можел да направиш нещо.

Погледнах я косо.

— Щеше ли да бъдеш доволна, ако бях прерязал гърлото му, докато спи?

Тя ме погледна учудено.

— Защо, аз… — каза тя и замлъкна.

— Много е лесно да критикуваш отстрани. Тези „Бегълци“ са невероятни, сигурността им е хиляди пъти по-здрава, отколкото предполагахме. Слейд мислеше, че може би са руски екип — субсидирани от тях и дори тренирани там. Но едно нещо е сигурно — те не са банда обикновени престъпници.

— По-добре да ми разкажеш всичко. Но първо искам да знам къде отиваме.

— Искам да хвърля един поглед на къщата, в която бяхме заточени. Може би ще можем да разберем нещо повече, но честно казано, се съмнявам. Чух шефа им да говори за напускане на мястото. В крайна сметка така се случи.

Хубавото на ирландските пътища е, че не са натоварени и се движехме толкова бързо, че още когато бях на половината от разказа за моите изпитания, видяхме пожарните.

— Ето това е обектът — казах аз и отбих от пътя на порядъчно разстояние от мястото на действието.

Цялата къща беше изгоряла. Мисис Смит погледна обгорелите останки и каза:

— Чудя се защо шефът е наредил да напуснат къщата. Изглежда, сякаш тя го е изоставила. Защо ще му трябва да я изгаря?

— Не той, аз я подпалих — заявих самодоволно. Подадох глава от прозореца и махнах на минаващия мотоциклетист, който идваше от посоката на пожара, да спре.

— Какво се е случило там?

Мотоциклетистът, кокалест възрастен човек, бавно зави и спря.

— Станал е пожар — каза той и ни поздрави с беззъба усмивка. — Напомня ми на размириците. Наистина.

— Има ли ранени?

— Да, намерили са един окаян джентълмен в къщата — станал на въглен, горкият.

— Това е ужасно! — казах аз.

Старият човек се наведе и се взря в мен.

— Да не би да ви е приятел?

— О, не. Просто минавахме и видяхме пожарните.

— Просто питате от любопитство — съгласи се той. — Но тук има някаква загадка. Имаше и други хора в къщата и те всички са избягали. „Охраната“ се чуди защо.

— „Охрана“ ли?

— Това са враговете на всички добри и мирни хора — каза старецът. — Мъжете в синьо. — Той посочи пътя. — В Англия ги наричат полицаи.

На около стотина метра беше спряла полицейска кола. Не можеш да ги объркаш. Един полицай вървеше към нея. Погледнах към мисис Смит.

— Не е ли време да тръгваме вече, скъпа? Довечера трябва да сме в Роскомън.

— Роскомън ли казахте? — попита старецът. — Но вие сте в грешна посока.

— Ще се отбием да видим едни приятели в Енис.

Старецът беше страшно съобразителен.

— А, тогава карайте направо! — Той се отлепи от колата. — Пожелавам ви успех в Ирландия — на вас и на вашата красива дама.

Усмихнах му се и включих амбреажа. Минахме бавно покрай полицейската кола. Погледнах в огледалото, но не забелязах никакво раздвижване и намерение да ни последват.

— Ако направят пълна аутопсия на тялото, по всяка вероятно ще намерят куршум.

— Уби ли го? — попита мисис Смит и гласът й беше толкова студен и равен, сякаш ме беше попитала дали съм спал добре.

— Не аз. Беше случайно, малко или много. Той се застреля в боричкането. — Отново погледнах в огледалото. — Той беше прав, знаеш ли.

— Кой?

— Старецът. Наистина си красива. — Не й оставих време да умува какво да отговори, а продължих направо: — Как е Макинтош?

— Телефонирах в болницата, преди да напусна Лондон. Няма никаква промяна. — Тя се обърна към мен: — Мислиш, че не е било нещастен случай, така ли?

— Как е станало?

— Пресичал е някаква улица в Сити късно вечерта. Един човек го открил до тротоара. Който и да го е ударил, не е спрял.

— Този Джоунс по същото време знаеше, че не съм Риардън. Не мисля, че е нещастен случай.

— Но откъде са разбрали?

— Аз не съм им казал и затова оставате ти или Макинтош.

— Не съм аз — отговори бързо тя. — А и защо той ще го казва? — Вдигнах рамене и тя замлъкна за известно време, след което каза бавно: — Той винаги е преценявал добре хората, но… — Тя спря.

— Но какво?

— Имаше 40 хиляди в швейцарска банка и ти знаеше номера на сметката.

Погледнах я. Тя беше вперила поглед право напред, седеше изправена на седалката, а на бузите й бяха избили розови петна.

— Ето какво било, значи мислиш, че съм се продал на „Бегълците“, така ли?

— Можеш ли да намериш други обяснения?

— Не много — съгласих се аз. — Като заговорихме за пари — колко донесе?

— Приемаш моята хипотеза прекалено спокойно. — Гласът й трепереше.

Въздъхнах и спрях колата встрани от пътя. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих пистолета, който бях взел от Джоунс. Подадох й го с дулото към мен.

— Щом си толкова сигурна, че съм ви издал на „Бегълците“, нека да привършим бързо цялата история. Вземи пистолета и направи с мен това, което се прави в такива случаи.

Лицето й побеля, когато отначало видя пистолета, но после се изчерви и сведе ресници, за да избегне погледа ми.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не трябваше да го казвам.

— По-добре е така, иначе все още щеше да се измъчваш с тази мисъл. Само двамата трябва да се борим и ако не си вярваме, няма да стигнем доникъде. А сега на въпроса. Значи си сигурна, че по никакъв начин не си се изпуснала за операцията?

— Абсолютно.

Сложих пистолета настрани.

— Аз също. Затова остава само Макинтош.

— Не мога да си го представя.

— С кого се е видял той точно преди злополуката?

Тя се замисли.

— Срещнаха се с министър-председателя и с водача на опозицията. И двамата се тревожеха от изчезването на Слейд. Ще има избори. И министърът, и водачът на опозицията трябва да са информирани за събитията.

— Или за липсата на такива. Предполагам, че Макинтош може би е дал информация. Някой друг?

— Да, лорд Тагарт и Чарлз Уилър. Уилър е член на парламента.

— Знам за Тагарт. Бил е шеф на Слейд по едно време. — Но името Уилър смътно ми говореше нещо. — Защо се е видял с Уилър?

— Не знам.

— Ако Макинтош реши да каже на някого за операцията, ще те осведоми ли?

— Никога не е крил нищо от мен, поне аз не знам да го е правил. — Тя замълча и после каза: — Но го блъснаха, преди да дойде при мен.

Замислих се над това, но не стигнах до никакъв съществен извод. Въздъхнах и казах:

— Да пукна, ако продължа да те наричам мисис Смит, а още повече Люси. Как се казваш?

— Добре — каза тя примирено. — Можеш да ме наричаш Алисън.

— Какво ще правим сега, Алисън?

Тя отвърна решително:

— Ще проверим ирландските адреси, които си намерил в тефтера на Джоунс. Първо в Конглас, а след това, ако е необходимо, и в Белфаст.

— Може и да не е толкова лесно. За Конглас беше написано само: „Изпратете Таафе в къщата на Конглас.“

— Все пак ще опитаме. Не е далече.