Стивън Кинг
Подпалвачката (7)

7

Чарли се бе върнала. И пак плачеше.

— Какво стана, бебчо?

— Взех парите, но… то отново ми се изплъзна, тате… имаше един мъж… войник… не можах да се спра…

Анди усети как по тялото му полазват тръпки. Болката в главата и тила го заглушаваше, но страхът си оставаше.

— Стигна ли се… стигна ли се до пожар, Чарли?

Тя не можеше да говори, но кимна. По бузите й се стичаха сълзи.

— О, Господи — прошепна Анди и се насили да се изправи.

Това напълно довърши Чарли. Тя скри лице в ръцете си и безпомощно захлипа, олюлявайки се напред-назад.

Около входа на дамската тоалетна се бе събрала групичка хора. Вратата зееше отворена, но Анди не виждаше… и изведнъж видя. Двете ченгета от охраната, дотичали там, извеждаха младеж във войнишка униформа с вид на хулиган към служебното си помещение. Младежът протестираше шумно, главно посредством ругатни. От коленете надолу униформата му бе унищожена, а в ръката му имаше две капещи, почернели неща, които някога може да са били обувки. След това групичката се скри в офиса, като затръшна вратата. Над залата се понесе развълнувана глъчка.

Анди седна отново и обгърна Чарли с ръка. Вече му беше много трудно да мисли: мислите му бяха мънички сребърни рибки, които плуваха из огромно черно море от пулсираща болка. Но трябваше да положи всички усилия. Имаше нужда от Чарли, ако искаше да се измъкнат.

— Той е добре, Чарли. Всичко е наред. Те само го отведоха в офиса на охраната. Кажи ми сега, какво се случи?

През секващи сълзи Чарли му разказа. Дочула разговора на войника по телефона. Минали й няколко бегли мисли за него, имала чувството, че се опитва да изиграе номер на момичето, с което говори.

— А после, като тръгнах да се връщам при теб, го видях… и преди да успея да го спра… то се случи. Просто избяга. Можеше и да го нараня, тате. Можеше сериозно да го нараня. Та аз го подпалих!

— Говори по-тихо — напомни й той. — Искам да ме изслушаш, Чарли. Смятам, че това е най-окуражителното нещо, което се случва от известно време насам.

— Така ли? — тя го погледна с искрено учудване.

— Сторило ти се е, че е избягало от теб — с усилие изрече Анди. — Вярно. Но не както преди. То е избягало само мъничко. Случилото се е било опасно, мило, но… можеше да подпалиш и косата му. Или лицето му.

Тя потрепера ужасена. Анди нежно обърна главата й към себе си.

— Това нещо е подсъзнателно и винаги се изсипва върху някого, когото не харесваш. Но… ти не си наранила истински този човек, Чарли. Ти… — мисълта му се загуби и остана само болката. Още ли говореше? За момент не знаеше дори това.

Онова нещо, Лошото нещо, продължаваше да препуска из главата на Чарли и да иска отново да излезе навън, да направи нова пакост. То беше като малко, злонравно и доста глупаво зверче. Трябва да го пуснеш от клетката му, за да свърши нещо, като изваждането на парите от телефоните… но може да свърши и още нещо, нещо наистина лошо,

(като мама в кухнята о мамо съжалявам)

преди да успееш пак да го прибереш. Но сега това беше без значение. Тя няма да мисли за него, няма да мисли за

(превръзките които мама трябваше да носи превръзки защото аз я нараних)

нищо такова. В момента най-важен беше баща й. Той бе хлътнал в стола си пред телевизора, с отпечатана върху лицето му болка. Беше бял като платно. Очите му бяха кръвясали.

„О, татко — помисли си тя, — как бих се сменила с теб, ако можех. Ти имаш нещо, което ти причинява болка, но никога не бяга от клетката си. А аз притежавам нещо голямо, което не ми причинява никаква болка, но, о, как ме плаши понякога…“

— Взех парите — проговори Чарли. — Не минах през всички телефони, защото пликът натежа и се уплаших да не се скъса — тя го погледна загрижено. — Къде можем да отидем, тате? Ти трябва да си легнеш.

Анди бръкна в плика и започна бавно да прехвърля с шепи монетите по джобовете на кадифеното си яке. Чудеше се дали тази нощ някога ще свърши. Искаше вече нищо да не прави, само да хванат някое такси, да отидат в града и да спрат в първия срещнат хотел или мотел… но се страхуваше да го направи. Таксито може да бъде проследено. А той изпитваше силно чувство, че мъжете от зелената кола все още са близо зад тях.

Направи опит да си припомни какво знаеше за олбънското летище. Преди всичко то бе за окръга и се намираше не в Олбъни, а в градчето Колони. Седалище на квакери… не беше ли разправял дядо му веднъж, че тук е седалище на квакерите? Или вече всички квакери са измрели? А свързано ли е с магистрали? С шосета? Отговорът бавно изплуваше. Имаше някакво шосе… някаква магистрала, Северния или Южния път…

Отвори очи и погледна към Чарли.

— Ще можеш ли да повървиш, детето ми? Два-три километра може би?

— Да — тя бе поспала и се чувстваше сравнително свежа. — А ти ще можеш ли?

Там беше въпросът. Той не знаеше.

— Ще се помъча. Трябва да излезем на главния път и да се опитаме да спрем някоя кола, пиленце.

— На автостоп ли?

Анди кимна.

— Да се проследи стопаджия е доста трудно, Чарли. Ако ни провърви, ще спрем човек, който да бъде в Бъфало на сутринта.

„А ако не, още ще си стоим с вдигнати палци край шосето, когато пристигне онази зелена кола.“

— Щом така смяташ… — каза неубедено Чарли.

— Хайде — подкани я той. — Помогни ми.

Болката го срази с гигантска мълния, докато се изправяше. Той се олюля и затвори очи, после отново ги отвори. Хората изглеждаха нереални. Цветовете — прекалено ярки. Някаква жена на високи токчета зачатка по плочките в залата, сякаш затръшваше една подир друга многобройни врати на гробници.

— Тате, сигурен ли си, че имаш сили? — прошепна уплашено детето.

Чарли. Само Чарли изглеждаше както трябва.

— Надявам се. Хайде.

Излязоха през друга врата. Носачът, който ги бе забелязал, като слизаха от таксито, сега разтоварваше куфари от багажника на една кола и не ги видя.

— Накъде, тате? — попита Чарли.

Анди се огледа в двете посоки и видя Северния път да се извива далече надолу, вдясно от сградата на летището. Въпросът беше как да стигнат дотам през този лабиринт от пасарелки, подлези и знаци: ЗАБРАНЕН ДЕСЕН ЗАВОЙ, СТОП ПРИ СИГНАЛ, САМО НАЛЯВО, ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО. В чернотата на ранната утрин като неспокойни духове проблясваха светофари.

— Насам, мисля — поведе я той покрай сградата, по шосето за служебни цели, означено с табели: САМО ТОВАРЕНЕ И РАЗТОВАРВАНЕ. В края на сградата свършваше и тротоарът. Край тях равнодушно проплува голям сребърен мерцедес и отразеният в повърхността му блясък на неоновите лампи накара Анди да потръпне.

Чарли го гледаше въпросително.

Той кимна.

— Върви колкото се може по встрани от пътя. Студено ли ти е?

— Не, тате.

— Слава богу, че нощта е топла. Майка ти щеше…

Той бързо затвори уста.

Двамата се отдалечиха в тъмнината, големият мъж с отпуснатите рамене и малкото момиченце с червеното клинче и зелената блузка, хванало ръката му, сякаш го водеше.