Стивън Кинг
Подпалвачката (56)

4

Понякога, след експеримента в Джейсън Карнеги Хол, Анди Макджий имаше усещания… предчувствия с необикновена живост. Не знаеше дали са проява на ясновидство, или не, но се беше научил да им се доверява.

Около обяд на онзи августовски ден в 1980-а той усети, че става нещо лошо.

Предчувствието го прониза, докато обядваше в Чимширената стая на факултетската приемна, на последния етаж на ректората. Дори можеше съвсем точно да определи момента. Обядваше пиле с ориз и сметана заедно с Ив О’Брайън, Бил Уолъс и Дон Габровски, и тримата от Факултета по английска филология. Все добри приятели. И както обикновено някой разказваше виц. Всички се смееха, когато в съзнанието на Анди едно много спокойно гласче прошепна:

(нещо вкъщи не е наред)

Само толкова. Но то бе достатъчно. Започна да расте почти по същия начин, по който се разрастваха главоболията му, когато прекалеше с използването на тласъка и стигнеше до дъното. Ала в случая не беше засегната единствено главата: сякаш всичките му емоции се сплитаха лениво от някоя злонравна котка, пусната сред мрежата на нервната му система да си играе като с прежда.

Прилоша му. Пилето със сметана загуби всякаква привлекателност. Стомахът му започна да се бунтува и сърцето му бързо заби, като при силно стряскане. Пръстите на дясната му ръка започнаха да туптят, сякаш ги бе прищипал с врата.

Той стана внезапно от масата. По челото му се стичаше студена пот.

— Нещо не ми е добре. Можеш ли да вземеш моя час от един, Бил?

— С онези, кандидат-поетите ли? Лесна работа. Какво ти е?

— Не зная. Може да е от храната.

— Изглеждаш малко блед — каза Дон Габровски. — Трябва да наминеш към амбулаторията, Анди.

— Ще намина — отговори той.

Анди си тръгна, но без каквото и да било намерение да ходи до амбулаторията. Беше дванайсет и петнайсет и университетският двор дремеше в тази последна седмица от лятната сесия. Той махна на Ив, Бил и Дон и забърза към изхода. Оттогава не ги беше виждал.

Спря на долния етаж на ректората, влезе в една телефонна кабина и позвъни вкъщи. Никой не вдигна. Нямаше нищо странно: Чарли бе при Дуганови, а Вики можеше да е излязла на пазар, на фризьор, на гости на Тами Ъпмор или дори на обяд с Айлийн Бейкън. Въпреки всичко в нервите му се завърза още един възел и ги опъна до скъсване.

Най-сетне стигна до изхода и се втурна, подтичвайки към комбито си на паркинга на Принс Хол. Подкара през града към Лейкланд. Шофираше нервно и лошо. Пропускаше светофари, занасяше и едва не събори едно хипи от десетскоростната му „Олимпия“. Хипито му направи неприличен знак. Анди едва го забеляза. Сърцето му вече блъскаше като хидравличен чук. Чувстваше се като натъпкан със силна доза наркотик.

Живееха на Конифър Плейс. В обедната августовска горещина тя му се видя съмнително пуста. Това само усили чувството му, че се е случило нещо лошо. Улицата изглеждаше по-широка от обикновено заради малкото коли, останали паркирани до тротоарите. Дори няколкото деца, които играеха тук-там, не можеха да разсеят странното усещане за пустота; повечето обядваха или бяха на детската площадка. Мина мисис Флин от Лоръл Лейн с пазарска количка. Кръглото й като футболна топка шкембенце се очертаваше под прилепналите жълтозелени панталони. Навсякъде край улицата лениво се въртяха пръскачки, ръсеха с капчици вода тревата и вдигаха цветни дъги във въздуха.

Анди качи едната страна на колата върху тротоара и натисна педала на спирачката така, че предпазният му колан се заключи и предницата занесе. Той изгаси мотора на скорост, нещо, което не правеше никога, и тръгна по напуканата циментова пътека, която все не се наканваше да закърпи. Токовете му безсмислено потракваха. Забеляза, че щорите на големия прозорец в хола (панорамен прозорец, както го нарече посредникът, продал им къщата, тук имате един прекрасен панорамен прозорец) са спуснати и придаваха на къщата затворен, потаен вид, който никак не му харесва. Дали и преди е спускала щорите? За да не нахлува вътре лятната горещина? Не знаеше. Колко много неща за живота й в негово отсъствие му бяха неизвестни!

Той хвана бравата, но тя не се превъртя, а се изплъзна под пръстите му. Дали заключваше вратата, когато го нямаше? Не му се вярваше. Не беше в стила на Вики. Тревогата му — вече прераснала в ужас — се засили. И все пак имаше един миг (макар че никога после нямаше да си го признае), един кратичък миг, в който бе изцяло завладян от желанието да загърби тази заключена врата. Просто да офейка. Без да се интересува от Вики или Чарли, или от неубедителните оправдания, които щяха да дойдат по-късно.

Просто да избяга.

Вместо това Анди бръкна в джоба си за ключовете.

В нервността си ги изпусна и трябваше да се наведе да ги вдигне — ключовете за колата, ключа от източното крило на Принс Хол, почернялото ключе от катинара на веригата, с която препречваше пътя на деди в края на всяко лятно посещение. Интересно как ключовете имат свойството да се натрупват.

Отключи вратата. Влезе и я затвори зад себе си. Светлината в хола беше мъглява, болнаво жълта. Беше горещо. И тихо. О, Господи, колко бе тихо!

— Вики?

Никакъв отговор. Значи я нямаше. Обула си е обувките за хойкане, както обичаше да ги нарича, и е отишла на пазар или на гости. Само че не беше така. Сигурен бе. А ръката му, дясната му ръка… защо ли така туптяха пръстите му?

— Вики?

Отиде в кухнята. Там имаше малка масичка с три стола. Той, Вики и Чарли обикновено закусваха в кухнята. Сега единият от столовете лежеше на една страна като умряло куче. Солницата бе съборена и по масата имаше разсипана сол. Без да се усеща, Анди щипна малко с палеца и показалеца на лявата си ръка, хвърли я през рамо и промърмори беззвучно, както и баща му и дядо му бяха правили преди него: „Сол, сол, мед, мед, стой далеч, лош късмет.“

Върху котлона имаше тенджера със супа. Беше студена. Празната консерва от супата стоеше на плота. Обяд за един. Но къде е тя?

— Вики! — викна той по стълбите към приземния етаж. В мокрото помещение и стаята за развлечения, заемащи цялата дължина на къщата долу, беше тъмно.

Никакъв отговор.

Огледа се пак из кухнята. Чисто и подредено. Две от рисунките на Чарли, направени във Ваканционното църковно училище^[1], което бе посещавала през юли, бяха закачени върху хладилника с помощта на мънички пластмасови зеленчуци на магнитна основа. Една сметка за ток и една за телефон, забучени на шиша с табелката: „Отложете докрай плащането.“ Всичко бе на мястото си, за всичко имаше място.

Само дето столът беше прекатурен. Само дето солта бе разсипана.

Устата му беше суха и гладка като хром в летен ден.

Анди се качи горе, надникна в спалнята на Чарли, в тяхната спалня и в спалнята за гости. Нищо. Върна се обратно през кухнята, щракна светлината на стълбите и слезе долу. Пералнята зееше отворена. Сушилнята впери в него изцъкленото си илюминаторно око. Между тях на стената висеше сувенирната кърпа, която Вики бе купила отнякъде, с надписа: „МИЛА, НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ИЗПРАНИ^[2]“. Анди влезе в стаята за развлечения и затърси пипнешком ключа на лампата. Пръстите му се плъзгаха по стената в налудничаво очакване нечия ледена ръка да ги стисне и отведе до целта им. Най-сетне напипа ключа и флуоресцентните тръби, монтирани зад окачения таван, блеснаха.

Това беше хубава стая. Той бе прекарал тук много време в поправяне на разни неща, подсмихвайки се вътрешно, защото се беше превърнал точно в онова, което като студент се бе заклел никога да не стане. Цялото семейство беше прекарало много време тук, долу. Имаше вграден в стената телевизор, маса за пинг-понг, огромна дъска за табла. Край една от стените бяха подредени още настолни игри, няколко дебели книги бяха поставени върху ниска масичка, която Вики бе направила от хамбарна дъска. Цяла една стена беше заета от етажерки, пълни с джобни издания на книги. По другите висяха няколко пана от вълна, изплетени от Вики: тя се шегуваше, че е страшна на малките пана, но няма сили и търпение да изплете едно цяло, проклето одеяло. Тук бяха и книжките на Чарли, върху специални детски лавички, грижливо подредени по азбучен ред, на което Анди я бе научил преди две зими, през една скучна снежна вечер, и което още й се струваше безкрайно интересно.

Една хубава стая.

Една празна стая.

Той се опита да изпита облекчение. Предчувствието, предупреждението, наричай го както щеш, е било погрешно. Тя просто не е тук. Анди изгаси и се върна в мокрото помещение.

Пералнята, с отвор отпред, купена за шейсет долара от една разпродажба, още зееше отворена. Той я затвори, без да мисли, както бе хвърлил и щипка от разсипаната сол през рамо. Върху остъклената вратичка имаше кръв. Не много. Само три-четири капки. Но беше кръв.

Анди застина, втренчен в нея. Тук долу бе по-хладно, прекалено хладно, като в морга. Той погледна към пода. По пода имаше още кръв. Дори не бе засъхнала. В гърлото му се надигна тих вопъл.

Започна да обикаля из мокрото помещение, което беше само една малка ниша с бели, измазани стени. Отвори коша за дрехи. Нямаше нищо, освен един чорап. Надникна в шкафчето под мивката. Нищо, освен кутии и шишета с перилни и почистващи препарати. Погледна под стълбите. И там нищо, само паяжини и пластмасовия крак на една от старите кукли на Чарли — този откъснат крайник кой знае откога лежеше тук в търпеливото очакване да го намерят.

Той отвори вратичката между пералнята и сушилнята и дъската за гладене изсвистя и се стовари на земята, а зад нея, със сгънати и завързани крака, чиито колена се опираха в брадичката й, с отворени очи на мъртвец, се намираше Вики Томлинсън Макджий. Устата й бе затъкната с парцал за чистене. Из въздуха се разнесе тежката, противна миризма на политура за мебели.

Анди издаде нисък, задавен стон и се препъна назад. Ръцете му се размахаха, сякаш за да отхвърлят това ужасно видение, и една от тях удари по контролното табло на сушилнята, която се включи с бръмчене. Вътре се замятаха и затракаха дрехи. Той изкрещя. И тогава побягна. Изтича нагоре по стълбите, препъна се, като взимаше завоя към кухнята, и се просна, удряйки чело в покрития с линолеум под. Надигна се и седна задъхан.

Всичко се върна. Върна се със забавени движения, като повторение на момент от ръгби, където виждаш как спъват предния защитник или хващат печелившия пас. То щеше да го преследва в сънищата му занапред. Вратата се люшва отворена, дъската за гладене пада с трясък, напомнящ спускането на гилотина, и се появява жена му, натъпкана в тясната дупка отдолу, с уста, затъкната с парцал, използван за полиране на мебелите. Споменът се върна с най-малките подробности и Анди усети, че пак ще изкрещи, затова захапа ръката си и навън се промъкна само неясен, приглушен вой. Направи го два пъти и сякаш нещо от него излезе на свобода и той се успокои. Това бе фалшивото спокойствие на шока, но то можеше да бъде използвано. Неопределеният страх и ужас се стопиха. Туптенето в дясната му ръка изчезна. И мисълта, която сега се прокрадна в ума му, беше студена като обзелото го спокойствие, студена като шока и тази мисъл бе Чарли.

Той стана, запъти се към телефона, после се обърна пак към стълбите. Застина горе за миг, прехапал устни, после се стегна и тръгна надолу. Сушилнята продължаваше да се върти. Вътре имаше само един чифт негови дънки и голямото месингово копче на талията потракваше при всеки оборот. Анди я изключи и погледна в нишата за дъската за гладене.

— Вики — промълви нежно той.

Тя го гледаше с мъртвите си очи, неговата жена. Анди се беше разхождал с нея, бе държал ръката й, беше влизал в тялото й в тъмнината на нощта. Улови се, че си спомня вечерта, в която тя бе препила на едно събиране на факултета и той бе държал главата й, докато повръщаше. И деня, в който той миеше колата и за миг прескочи до гаража да вземе автосапуна, а тя вдигна маркуча, изтича подире му и го пъхна в панталоните му. Спомни си сватбата им и как я целуна пред всички, наслаждавайки се на тази целувка, на устните й, на пълните й нежни устни.

— Вики — изтръгна се от гърдите му дълга, трепетна въздишка.

Издърпа я навън и извади парцала от устата й. Главата й клюмна, отпусната върху рамото й. Разбра, че кръвта е покапала от дясната й ръка, където няколко нокътя бяха изтръгнати. Освен малкото ручейче, протекло от едната й ноздра, никъде другаде нямаше кръв. Вратът й бе счупен с един-единствен силен удар.

— Вики — прошепна той.

Чарли, прошепна съзнанието му в отговор.

В непоклатимото спокойствие, което изпълваше главата му, той разбра, че Чарли е станала важната, единственото важно нещо сега. Обвиненията оставаха за бъдещето.

Той се върна в стаята за развлечения, този път, без да си прави труда да светва лампите. В другия край, до масата за пинг-понг, имаше канапе с метната върху него покривка. Той я взе, върна се в мокрото помещение и покри с нея Вики. Неподвижните й очертания под покривката на канапето изглеждаха още по-страшни. Той се втренчи в тях като хипнотизиран. Нима тя никога вече няма да помръдне? Възможно ли е това?

Анди откри лицето й и я целуна по устните. Те бяха студени.

„Изтръгнали са й ноктите! — дивеше се мисълта му. — Боже Господи, те са й изтръгнали ноктите.“

И той знаеше защо. Искали са да научат къде е Чарли. По някакъв начин са загубили следите й, когато отиде на гости на Тери Дуган, вместо да се прибере вкъщи след дневния лагер. Паниката е сложила край на наблюдението. Убили са Вики — или преднамерено, или някой от агентите на Арсенала се е престарал. Анди коленичи до нея и си помисли, че в страха си тя може да е направила нещо много по-внушително от това да затвори вратата на хладилника през стаята. Може да е блъснала или да е подкосила краката на някого. Много жалко, че не е имала достатъчно сили да ги запрати към стената поне с осемдесет километра в час, помисли си той.

Може пък да са знаели само толкова, колкото да ги изнерви, допусна той. Възможно е дори да са имали специални нареждания: „Жената може да бъде крайно опасна. Ако направи нещо — каквото и да е — и изложи на опасност операцията, елиминирайте я. Веднага.“

А може и просто да не обичат да оставят свидетели. В края на краищата на риск бе изложено доста повече от дела им в долара на данъкоплатеца.

Но кръвта. Трябва да помисли за кръвта, която дори не беше засъхнала, когато я откри, а само лепнеше. Те са изчезнали не много преди да пристигне той.

Съзнанието му се обади по-настойчиво: Чарли!

Той целуна пак жена си и й обеща:

— Ще се върна, Вики.

Но никога повече не я видя.

Качи се горе при телефона и намери номера на Дуганови в тефтерчето на Вики. Позвъни и Джоун Дуган се обади.

— Здравей, Джоун. — И сега шокът му помагаше: гласът му беше съвършено спокоен, направо делничен. — Бих ли могъл да поговоря с Чарли за секунда?

— С Чарли ли? — изненада се мисис Дуган. — Ами че тя тръгна с онези двама твои приятели. Учителите. Да не би… не трябваше ли?

Нещо в него рязко се стрелна нагоре, а после падна. Сърцето му, може би. Но нямаше никакъв смисъл да плаши тази приятна жена, която бе виждал едва четири-пет пъти. Това нямаше да му помогне, нито пък щеше да помогне на Чарли.

— Проклятие! — промърмори той. — Надявах се да я хвана още там. Кога тръгнаха?

Мисис Дуган явно се извърна от слушалката.

— Тери, кога тръгна Чарли?

Чу се детско гласче, което изчурулика нещо. Не можа да разбере какво. Между пръстите на ръцете му избиваше пот.

— Тери казва, че преди около петнайсет минути — мисис Дуган започна да се извинява: — Аз перях и нямах часовник. Единият слезе долу и говори с мен. Всичко е наред, нали, мистър Макджий? Той изглеждаше порядъчен…

Обзе го налудничав порив да й се изсмее: „Переше, нали? Това е правела и жена ми. Намерих я натикана под дъската за гладене. Извадила си късмет днес, Джоун.“

Вместо това избърбори нехайно:

— Чудесно. Направо към къщи ли тръгнаха?

Въпросът беше прехвърлен към Тери, която отвърна, че не знае. Великолепно, помисли си Анди. Животът на дъщеря ми е в ръцете на друго шестгодишно момиченце.

Той се улови за сламка.

— Трябва да са слезли до пазара на ъгъла. Би ли попитала Тери дали са били с колата или с фургона? Да не би да се размина с тях.

Този път му се обади Тери.

— С фургона бяха. Заминаха със сив фургон, като този на бащата на Дейвид Пасиоко.

— Благодаря.

Мисис Дуган отвърна, че няма за какво. Пак го обзе порив, този път направо да изкрещи: „Жена ми е мъртва! Жена ми е мъртва, а ти защо си продължила да переш, докато дъщеря ми се е качвала в някакъв сив фургон с двама непознати мъже?“

Вместо да изкрещи това или каквото и да било друго, Анди затвори и излезе. Жегата се стовари отгоре му и той леко се олюля. Толкова ли беше горещо, като дойде? Сега му се струваше много по-горещо. Пощаджията бе идвал. От кутията стърчеше някаква рекламна брошура, която я нямаше преди. Пощаджията беше идвал, докато той е бил долу, люлеейки на ръце мъртвата си жена. Неговата бедна, мъртва Вики: те й бяха изтръгнали ноктите и интересно — много по-интересно от свойството на ключовете да се трупат — как смъртта на ближния постоянно те напада изневиделица и ти напомня за себе си. Опитваш се да вървиш на зигзаг, опитваш се да се защитиш от една страна, а тя връхлита точно от обратната. Смъртта е играч на ръгби, помисли си той, голям играч. Смъртта е Франко Харис, Сам Кънингам или Джо Грийн, който вечно те събаря по задник, щом преминеш централната линия.

Накарай краката си да се размърдат, помисли си той. Петнайсет минути преднина — не е чак толкова много. Следите им още не са се заличили, стига Тери Дуган да не бърка петнайсет минути с половин час или два часа. Все едно, това няма значение. Тръгвай.

И Анди тръгна. Върна се при колата, спряна с две гуми върху тротоара. Отвори шофьорската врата и се извърна назад, към спретнатата крайградска къща с полуизплатени вноски. Банката разрешаваше при нужда да се ползва „платежна ваканция“ два месеца в годината. Анди никога не бе имал нужда. Той се взря в къщата, задрямала под слънцето, и отново аленият пламък на щръкналата от пощенската кутия рекламна брошура грабна ужасения му поглед и луп! — смъртта го халоса тъй, че очите му се замъглиха и стисна зъби.

Влезе в колата и подкара към улицата на Тери Дуган. Макар да не съществуваше никаква реална, логическа възможност да открие следите им, той хранеше сляпа надежда. Оттогава не беше виждал къщата си на Конифър Плейс в Лейкланд.

Сега шофираше по-добре. Сега, когато знаеше най-лошото, шофираше много по-добре. Включи радиото и Боб Сийгър запя.

Караше през Лейкланд с най-голямата скорост, която смееше да си позволи. В един ужасен момент изведнъж забрави името на улицата, но после си го спомни. Дуганови живееха на Бласмор Плейс. Двамата с Вики си правеха шеги с адреса им: Бласмор Плейс с къщи, проектирани от Бил Блас. Усмивката се плъзна по устните му и луп! — фактът, че тя е мъртва, пак го халоса и разтърси.

Стигна до Бласмор Плейс за десет минути. Тя беше къса, задънена уличка. Никакъв сив фургон не би могъл да излезе от другия й край, където една мрежа я отделяше от двора на училището „Джон Глен“.

Анди паркира на ъгъла на Бласмор Плейс и Ридж Стрийт. Там се намираше къща, боядисана в бяло и зелено. Над тревата се въртеше пръскачка. Отпред играеха момиченце и момченце, около десетгодишни. Те караха поред скейтборд. Момиченцето беше с къси панталонки и по колената му имаше цяла колекция от драскотини.

Той излезе от колата и се запъти към децата. Те внимателно го огледаха от горе до долу.

— Здравейте — поздрави Анди. — Търся дъщеря си. Тя е минала оттук преди около половин час в сив фургон. Била е… с няколко мои приятели. Да сте видели сив фургон?

Момченцето вдигна неопределено рамене.

Момиченцето се заинтересува:

— Тревожите ли се за нея, мистър?

— Ти видя фургона, нали? — попита мило Анди и много лекичко я тласна. Повече би било противопоказно. Тя щеше да започне да вижда фургона във всяка пожелана от него посока, включително и към небето.

— Да, видях един фургон — тя се качи на скейтборда, пързулна се до пожарния кран на ъгъла и скочи долу. — Замина ей натам.

Тя посочи нагоре по Бласмор Плейс. Две или три преки по-нататък минаваше Карлайл Авеню, една от главните артерии на Харисън. Анди предполагаше, че са тръгнали по този път, но не беше лошо да е сигурен.

— Благодаря — каза той и пак се качи в колата.

— Тревожите ли се за нея? — повтори момиченцето.

— Да, тревожа се малко — отговори Анди.

Той обърна и се отправи към кръстовището с Карлайл Авеню. Безнадеждно беше, съвсем безнадеждно. Усети, че го обзема паника, съсредоточена засега в една гореща точица, но на път да го завладее. Отърси се от нея и насочи цялото си внимание към откриването на следите. Ако се наложи, ще използва и тласъка. Ще го пуска по малко, където потрябва, и няма да му стане нищо. Благодари на Бога, че не си е служил с таланта — или проклятието си, ако предпочитате — цяло лято. Сега бе зареден догоре.

Карлайл Авеню беше четирилентово и това кръстовище се регулираше със светофар. Отдясно се намираше една автомивка, а отляво — изоставен ресторант. Отсреща имаше автобусна спирка и магазин за фотоапарати. Ако са завили наляво, значи са се насочили към града. Надясно пътят водеше към летището и Междущатско шосе 80.

Анди влезе в автомивката. Един младеж с невероятно буйна червена грива, разпиляна над яката на убитозелената му престилка, се появи с танцова стъпка, ближейки сладолед на клечка.

— Няма начин, братче — изстреля той, преди Анди да е успял дори да си отвори устата. — Плакнещото устройство се счупи преди около час. Затворено е.

— Не искам миене. Търся един сив фургон, който вероятно преди половин час е минал през кръстовището. Дъщеря ми е в него и аз малко се тревожа за нея.

— Мислиш някой да не я е отмъкнал ли? — продължаваше да ближе сладоледа младежът.

— Не, съвсем не — каза Анди. — Видяхте ли фургона?

— Сив фургон? Хей, приятелче, имаш ли някаква представа колко коли минават оттук само за час? Или за половин час? Карлайл е натоварена улица, братче. Страшно натоварена.

Анди посочи с палец през рамо.

— Идвал е откъм Бласмор Плейс. Тя не е толкова натоварена.

Приготви се да добави лек тласък, но не беше необходимо. Внезапно очите на младежа светнаха. Той счупи сладоледа си на две и с едно-единствено невероятно смукване погълна цялата пурпурна половинка.

— Да, да, точно така. Видях го. Знаеш ли защо го забелязах? Защото се шмугна през нашата алея и избягна светофара. На мен самия ми е все тая, но шефа го дразни до посиняване. Макар че днес едва ли му е до това, като ни се е разкапало плакнещото устройство. Днес той си има друго, от което да се дразни.

— Значи фургонът зави към летището?

Момъкът кимна, метна през рамо клечката от сладоледа и се захвана с останалата половинка.

— Надявам се да си намериш детето, приятелче. Не ми се сърди, но ще ти дам един дребен, безплатен съвет — обади се на ченгетата, щом си разтревожен.

— Няма да ми помогнат — рече Анди. — Обстоятелствата са особени.

Той отново се качи в колата и зави по Карлайл Авеню. Сега пътуваше на запад. Областта беше осеяна с бензиностанции, автомивки, закусвални, паркинги за използвани коли. Едно лятно кино рекламираше филмите „Смилачи на трупове“ и „Окървавени търговци на смърт“. Анди погледна афишите и в ушите му отново изтрещя дъската за гладене, падаща от нишата като гилотина. Стомахът му се преобърна.

Мина под един знак, който съобщаваше, че ако желаете, можете да излезете на Междущатско шосе 80 след три километра. По-нататък имаше друг знак, със самолет. Дотук добре. Ами сега?

Изведнъж той спря на паркинга пред „Пицарията на Шейки“. Нямаше никаква полза да разпитва наоколо. Както каза момчето от автомивката, Карлайл е натоварена улица. Ако ще да тласка хората, докато мозъкът му потече през ушите, само ще се обърка. Така или иначе, възможностите бяха две — Междущатският или летището. Сигурен беше в това. Дамата или тигърът^[3].

Никога през живота си не бе опитвал да предизвика някое от предчувствията си. Просто ги приемаше като дарове, когато идваха, и обикновено се съобразяваше с тях. Сега се отпусна на шофьорската седалка, допря слепоочия с върховете на пръстите си и се опита да повика нещо. Моторът работеше на празен ход, радиото свиреше. „Ролинг стоунс“. Танцувай, малка сестричке, танцувай.

Чарли, помисли си той. Отишла бе при Тери с дрехи, натъпкани в торбата, която носеше едва ли не навсякъде. Вероятно и това е спомогнало да се заблудят. Последния път, когато я видя, тя беше облечена с дънки и оранжево яке. Косата й както обикновено бе сресана на миши опашчици. Едно безгрижно „довиждане, тате“, една целувка и… Боже Господи, Чарли, къде си сега?

Нищо не идваше.

Няма значение. Постой още малко. Послушай „Стоунс“. „Пицарията на Шейки“. По ваш избор, мека или хрускава. Плащаш си и си избираш, както обичаше да казва деди Макджий. „Стоунс“ убеждават малката сестричка да танцува, да танцува, да танцува. Куинси казва, че сигурно ще я затворят в някоя стаичка в името на свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Вики. В началото никак не им вървеше със секса. Тя се страхуваше до смърт. Наричай ме Ледената девица, проплака тя след онзи пръв, нещастен опит. Никакъв секс, моля, ние сме англичани. Ала експериментът със „Серия шест“ им помогна донякъде — бяха достигнали степен на взаимност, равна на съвъкупление. И все пак беше трудно. Напредваха малко по малко. Нежност. Сълзи. Вики започва да отговаря, после се стяга, крещи: „Недей, ще боли, недей, Анди, спри!“ И пак експериментът със „Серия шест“, споделеното преживяване му помогна да продължава с упорството на касоразбивач, който знае, че има начин, винаги има начин. И ето че една нощ преминаха бариерата. По-късно дойде нощ, когато им стана хубаво. А след известно време беше направо великолепно. Танцувай, малка сестричке, танцувай. Той седя до нея, докато раждаше Чарли. Едно бързо, лесно раждане.

Нищо не идваше. Следите се заличаваха, а той не бе открил нищо. Летището или Междущатският? Дамата или тигърът?

„Стоунс“ свършиха. „Дуби Брадърс“ се затюхкаха закъде сме без любов. Анди не знаеше. Слънцето печеше. Прясно боядисаните маркировки се белееха върху асфалта пред пицарията. Паркингът беше почти пълен. Бе обяд. Дали Чарли е обядвала? Дали ще я нахранят? Може

(може да спрат да си починат в някое от крайпътните ресторантчета — в края на краищата не могат да карат не могат да карат не могат да карат)

Докъде? Не могат да карат докъде?

(не могат да карат чак до Вирджиния, без да си починат, нали? Едно дете не може да издържи такова пътуване, без да му се допишка, нали?)

Той се изправи, изпълнен с огромно, но сковаващо чувство на признателност. То дойде от само себе си в главата му. Не летището, както би решил, ако се осланяше на предположенията си. Не летището, а Междущатският. Нямаше гаранции, че предчувствието му е истинско, но беше почти сигурен. Което бе значително по-добре, отколкото да няма никаква представа. Анди обърна колата по прясно боядисаната стрела, сочеща изхода, и отново зави надясно по Карлайл. Десет минути по-късно летеше на изток по Междущатския, пъхнал квитанцията за платената такса в измачканото академично издание на „Изгубеният рай“ на седалката до себе си. След още десет минути Харисън, щата Охайо, беше зад гърба му. Той бе започнал пътуването на изток, което щеше да го доведе до Ташмор, Върмонт, четиринайсет месеца по-късно.

Продължаваше да е спокоен. Беше усилил радиото и то му помагаше. Вървяха песен след песен, от които само по-старите му бяха познати, защото преди три-четири години престана да слуша поп-музика. Без някаква особена причина, просто така се получи. Те все още имаха преднина, но спокойствието му настояваше със собствената си студена логика, че тя не е кой знае колко голяма… и само ще си търси белята, ако вземе да фучи в най-лявата лента с над сто и двайсет.

Анди закова скоростомера на сто с идеята, че похитителите на Чарли няма да рискуват да превишат максималната позволена скорост от деветдесет километра в час. Вярно е, че можеха да размахват служебните си карти пред всеки спрял ги полицай, но въпреки това щеше да им е трудно да обяснят какво е това шестгодишно дете с тях, което се скъсва да пищи. Щяха да се забавят и да изпаднат в немилост пред онзи, който дърпаше конците в това представление.

„Може да са я упоили и скрили — прошепна подсъзнанието му. — В такъв случай и да ги спрат за превишена скорост, само ще си покажат картите и ще продължат. Кое охайско щатско ченге ще се втурне след фургон, собственост на Арсенала?“

Анди се мъчеше да обори това ужасно предположение, докато летеше през Източен Охайо. Първо, може да ги е страх да упоят Чарли. Упояването на дете може да се окаже коварно нещо, ако не си специалист… а те може и да не са сигурни каква упойка ще подейства на силата, която искат да изследват. Второ, някое щатско ченге може просто да се запъне и въпреки всичко да провери фургона или поне да ги задържи, докато провери валидността на картите им. Трето, защо да си чупят краката от бързане? Те си нямат и понятие, че някой ги преследва. Още нямаше един часа. А Анди би трябвало да остане в университета до два. Агентите на Арсенала очакват той да се прибере вкъщи не по-рано от два и двайсет и сигурно разчитат да минат от двайсетина минути до два часа, преди да вдигне тревога. Защо им е да се трепят тогава?

Анди подкара малко по-бързо.

Минаха четирийсет минути, после петдесет. Изглеждаха повече. Взе да се поти; през изкуствения лед на спокойствието на шока го загриза тревога. Дали наистина фургонът е някъде напред, или така му се иска да вярва?

Потоците движение се сливаха и разделяха. Видя два сиви фургона. Никой от тях не приличаше на онзи, който се бе въртял из Лейкланд. Единият го караше възрастен мъж с развяна бяла коса. Другият беше пълен с хипита, които пушеха марихуана. Шофьорът забеляза, че Анди внимателно ги разглежда, и му махна с оръфания си фас. Момичето до него му прати въздушна целувка. След това останаха зад него.

Започваше да го боли глава. Движението бе претоварено, слънцето грееше силно. Колите бяха богато украсени с хром и всяко парченце хвърляше своя слънчева стрела в очите му. Той мина край знак, на който пишеше: „МЯСТО ЗА ПОЧИВКА НА 1 КИЛОМЕТЪР“.

Намираше се в най-лявата лента, но даде мигач и веднага се шмугна вдясно. Намали скоростта на седемдесет, а после и на шейсет. Задмина го малка спортна кола и шофьорът ядосано свирна с клаксон, докато минаваше край него.

„МЯСТО ЗА ПОЧИВКА“, обявяваше табелата. Тук нямаше крайпътен ресторант, а само паркинг, чешмичка и тоалетни. Бяха паркирани четири-пет коли и един сив фургон. Сивият фургон. Беше почти сигурен. Сърцето му заблъска в гърдите. Той взе завоя с рязко извиване на волана и гумите издадоха лек, жалостив вой.

Бавно подкара по входната алея към фургона, като се оглеждаше и се опитваше да възприеме всичко наведнъж. Две семейства бяха насядали около масички за пикник. Едната групичка тъкмо се гласеше да си тръгва, майката прибираше остатъците от храната в ярък, оранжев сак, бащата и двете деца изхвърляха отпадъците в кошчето за боклук. На другата масичка млад мъж и жена ядяха сандвичи и картофена салата. Между тях, в столче за носене, спеше бебе. То беше облечено в кадифено гащеризонче, обсипано с танцуващи слончета. На тревата, между два красиви и големи стари бряста, седяха две момичета на около двайсет години и също обядваха. Нямаше и следа от Чарли или от някакви мъже, които да са достатъчно млади и сурови на вид, за да са от Арсенала.

Анди изгаси мотора. Вече усещаше как пулсът бие в слепоочията му. Фургонът изглеждаше празен.

От дамската тоалетна се показа бабичка с бастун и бавно се запъти към стар бискейн с цвят на бургундско вино. Един джентълмен, горе-долу на същата възраст, се измъкна иззад волана, обиколи отпред, отвори вратата и й помогна да се качи. После се върна обратно, запали бискейна, който изхвърли силна струя масленосин пушек от ауспуха си и потегли.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори и се появи Чарли. Отляво и отдясно я заграждаха двама мъже на около трийсет, в спортни сака, разгърдени ризи и тъмни панталони. Празният поглед на Чарли се рееше ту към единия, ту към другия от пазачите й. Червата на Анди безпомощно се запремятаха. Тя носеше торбата си. Вървяха към фургона. Чарли каза нещо на единия и той поклати глава. Тя се обърна към другия, който вдигна рамене, посъветва се с партньора си над главата на Чарли и той кимна. Тримата тръгнаха към чешмичката.

Сърцето на Анди биеше по-бързо от всякога. Из тялото му се разливаше адреналин на нервни, резки тласъци. Той беше изпълнен със страх, ала в него се надигаше и нещо още по-силно и то бе гняв, всепоглъщаща ярост. Яростта беше по-добра и от спокойствието. Изпитваше почти сладост. Тези двамата бяха убили жена му и отвлекли дъщеря му и ако не бяха начисто с Бога, направо не им завиждаше!

Те вървяха с гръб към него към чешмичката. Анди излезе от колата и се скри зад фургона.

Четиричленното семейство, което току-що бе свършило обяда си, отиде при един нов, среден размер форд и се качи. Докато маневрираха на заден ход, майката погледна към Анди без абсолютно никакво любопитство, както се гледат хората по време на дълго пътуване с чести спирания през храносмилателните пътища на американските платени магистрали. Те потеглиха и пред очите на Анди се мярна мичиганският им номер. На паркинга останаха три коли, сивият фургон и комбито на Анди. Едната кола принадлежеше на момичетата. През полето бавно се разхождаха още двама души, а в малката будка за информация един мъж разглеждаше картата на Междущатско шосе 80, пъхнал ръце в задните джобове на дънките си.

Анди нямаше никаква представа какво ще направи.

Чарли спря да пие. Единият от двамата мъже се наведе и накваси устни. После тримата се запътиха към фургона. Анди ги наблюдаваше иззад левия заден калник. Чарли изглеждаше изплашена, истински изплашена. Беше плакала. Без да знае защо, Анди пробва задната врата на фургона, но тя бе заключена.

Внезапно той се показа в цял ръст.

Те реагираха светкавично. Познаха го, преди още по лицето на Чарли да се изпише радостта и да изпълни празнотата, предизвикана от преживения шок.

— Тате! — извика пронизително тя и накара младата двойка с бебето да се огледа. Едно от момичетата под брястовете засенчи очи, за да види какво става.

Чарли понечи да се затича към него, но единият агент я сграбчи за рамото и я придърпа назад към себе си, свличайки торбата от ръката й. Миг по-късно той държеше пистолет. Беше го измъкнал изпод сакото си, подобно на фокусник, който прави коварен номер. Той опря дулото върху слепоочието на Чарли.

Другият се отдалечи полека от пленничката и партньора си и се насочи към Анди. Бе бръкнал под сакото си, ала явно не бе така добър във фокусите и още не беше извадил пистолета си.

— Махни се от фургона, ако не искаш дъщеря ти да пострада! — изръмжа онзи с пистолета.

— Тате! — отново извика Чарли.

Анди бавно се отдалечи от фургона. Другият, чиято глава беше преждевременно оплешивяла, вече бе извадил и насочил пистолета си към Анди. Деляха ги по-малко от петнайсет метра.

— Съвсем искрено те съветвам да не мърдаш — изсъска той. — Това е „Колт 45“ и прави гигантски дупки.

Младият мъж с жената и бебето край масичката за пикник стана. Той носеше очила без рамки и имаше строг вид.

— Какво става тук? — попита той с културния говор на преподавател в колеж.

Агентът до Чарли се обърна към него, отмествайки леко дулото на пистолета, за да може младият мъж да го види.

— Държавна сигурност. Стой си на мястото, всичко е наред.

Жената на младия мъж го сграбчи за ръката и го дръпна да седне.

Анди се обърна към оплешивяващия агент и измърмори приятелски:

— Този пистолет май ще ти изгори ръката.

Плешивецът го погледна недоумяващ. После изведнъж изпищя и изпусна револвера, който тупна на тротоара и гръмна. Едно от момичетата под брястовете извика от изненада. Плешивецът си стискаше ръката и подскачаше наоколо. Върху дланта му се появиха бели мехури и набъбнаха като хлебно тесто.

Мъжът до Чарли зяпна удивен в партньора си и без да усети, съвсем измести пистолета от малката главичка.

— Ти си сляп — рече Анди и тласна с всичка сила. Зловеща болка сгърчи непоносимо мозъка му.

Мъжът изкрещя, пусна Чарли и похлупи с ръце очите си.

— Чарли — повика я Анди тихо. Дъщеря му изтича към него и прегърна трепереща краката му. Пътникът в будката за информация изскочи да види какво става.

Стискайки изгорената си ръка, плешивецът тичаше към Анди и Чарли. Лицето му се кривеше ужасно.

— Заспивай! — заповяда Анди и пак тласна. Плешивецът се просна като ударен с брадва. Челото му дрънна върху тротоара. Младата съпруга на строгия млад човек простена.

Жестоко главоболие измъчваше Анди и дълбоко в себе си той се радваше, че е лято и не е използвал тласъка, дори за да накара някой студент да не разваля безпричинно успеха си, може би от май. Беше добре зареден — но все едно, ще трябва да плаща за действията си през този горещ летен следобед.

Слепият се препъваше из тревата, стиснал в длани лице, и пищеше. Той се блъсна в един зелен варел с надпис: „Хвърляйте отпадъците на определените за това места“ и падна сред камарата от разсипани опаковки на сандвичи, бирени кутии, угарки и празни бутилки от газирани напитки.

— Ох, тате, толкова ме беше страх… — Чарли започна да плаче.

— Колата е ей там. Виждаш ли я? — посочи Анди. — Влез вътре и аз ще дойда при теб след минутка.

— Мама тук ли е?

— Не. Влез вътре, Чарли. — Сега не можеше да се оправя и с това. Сега трябваше да се оправи някак с тези свидетели.

— Какво, по дяволите, става? — питаше объркано пътникът от будката за информация.

— Очите ми — крещеше агентът, който бе държал пистолета си до главата на Чарли. — Очите ми, очите ми, какво направи с очите ми, кучи син такъв?

Той се изправи. На едната му ръка беше залепнала опаковка от сандвич. Започна да се олюлява към будката за информация и човекът в дънките пред нея светкавично се скри вътре.

— Върви, Чарли.

— Ще дойдеш ли, тате?

— Да, само след секунда. Върви сега.

Чарли тръгна и русите и миши опашчици заподскачаха. Торбата й още висеше накриво.

Анди мина покрай спящия агент на Арсенала, замисли се какво да прави с пистолета му и реши, че не му трябва. Приближи се до младите хора на масичката за пикник. Задръж топката, каза си той. По малко и полека. Не бива да се стига до ехо. Не бива тези хора да пострадат.

Младата жена грабна бебето от столчето така грубо, че го събуди и то се разплака.

— Не се приближавай, идиот такъв! — извика тя.

Анди изгледа мъжа и жената.

— Онова, което се случи, не е важно — каза той и тласна. Болката отново кацна на тила му като паяк… и се впи навътре.

Младият мъж си отдъхна с облекчение.

— Слава Богу!

Жена му се усмихваше несигурно. Тласъкът не й бе повлиял така силно: майчинският й инстинкт я държеше нащрек.

— Хубаво бебе имате — поласка я Анди. — Момченце е, нали?

Слепецът слезе, политна от тротоара, удари глава в червеното пинто, което вероятно принадлежеше на двете момичета, и изрева. От слепоочието му потече кръв.

— Аз съм сляп! — изкрещя отново той.

Усмивката на младата жена засия.

— Да, момче е. Казва се Майкъл.

— Здравей, Майк — Анди разроши мъха по голата бебешка главица.

— Не мога да разбера защо плаче — оплака се младата жена. — Така хубаво си спеше допреди малко. Трябва да е гладен.

— Сигурно — съгласи се съпругът й.

— Извинете ме.

Анди се запъти към будката за информация. Вече нямаше никакво време за губене. Всеки момент в тази крайпътна лудница можеше да свие още някой.

— Какво става, човече? — попита мъжът с дънките. — Полицейска акция ли?

— Не, нищо не се е случило — Анди тласна лекичко още веднъж. Вече му се повдигаше. Главата му се пръскаше.

— Аха — съгласи се мъжът. — Аз пък тъкмо се мъчех да разбера как да стигна до Шагрин Фолс оттук. Извинете.

И той пак се пъхна в будката.

Двете момичета бяха отстъпили до оградата на съседната частна ферма. Те го гледаха с широко отворени очи. Слепецът сега се тътреше в кръг по тротоара, протегнал вдървено ръце напред, и с хлипане бълваше проклятия.

Анди закрачи бавно към момичетата, с вдигнати ръце, за да им покаже, че в тях няма нищо. Заговори им. Зададоха му въпрос и той им отговори. Скоро и двете се успокоиха и взеха да се усмихват и да кимат. Анди им махна и те му махнаха в отговор. Едва тогава той прекоси бързо през поляната към колата си. По челото му бе избила студена пот, а стомахът му се свиваше. Можеше само да се моли да не дойде никой, преди двамата с Чарли да са тръгнали, защото бе изчерпал тласъка докрай. Вмъкна се зад волана и запали.

— Тате! — възкликна Чарли, хвърли се към него и зарови лице в гърдите му. Той я притисна за миг и се изтегли на заден ход от паркинга. Беше истинско мъчение да си обръща главата назад. Черният кон. Винаги после му хрумваше това сравнение. Беше освободил черния кон от тъмния обор на подсъзнанието си и сега той пак щеше да тъпче напред-назад из мозъка му. Ще трябва да се добере донякъде и да легне. Бързо. Нямаше да може да шофира дълго.

— Черният кон — изломоти той. Задаваше се. Не… Не. Вече беше тук. Туп… туп… туп. Да, тук беше. На свобода.

— Тате, внимавай! — изпищя Чарли.

Слепецът се клатушкаше на пътя точно пред тях. Анди натисна спирачките. Слепецът задумка по капака и се разкрещя за помощ. Отдясно младата майка бе започнала да кърми бебето си. Съпругът й четеше книга. Мъжът от будката за информация се беше присламчил към двете момичета с червеното пинто — сигурно се надяваше на подвизи, достойни за „Пентхаус“^[4]. Проснат на тротоара, плешивецът продължаваше да спи.

Другият агент думкаше по капака на комбито, без да спира.

— Помогнете ми! — ревеше той. — Аз съм сляп! Едно мръсно копеле направи нещо на очите ми. Аз съм сляп!

— Тате — простена Чарли.

В един миг на лудост Анди за малко да натисне газта. В болната му глава се разнесе въображаемо изсвистяване на гуми и глухо изтупкване на колела, преминали през човешко тяло. Той беше отвлякъл Чарли и бе държал пистолет до главата й. Може той да е натъпкал и парцала в устата на Вики, за да не пищи, докато й изтръгват ноктите. Щеше да бъде толкова приятно да го убие… само че тогава по какво щеше да се различава от тях?

Анди натисна клаксона. В главата му се заби ново огнено копие на непоносима болка. Слепецът отскочи от колата като ужилен. Анди изви волана и подкара край него. Последното нещо, което видя в огледалцето, докато навлизаше в движението по магистралата, беше седналият на тротоара слепец с изкривено от гняв и ужас лице… и младата жена, невъзмутимо вдигнала на рамото си бебето Майкъл, за да се оригне.

Той се включи в потока на движението, без да се оглежда. Ревна клаксон; изсвириха гуми. Един голям линкълн заобиколи комбито и шофьорът му им се закани с юмрук.

— Тате, добре ли си?

— Ще бъда — гласът му сякаш идваше от много далече. — Чарли, погледни квитанцията и виж кой е следващия изход.

Забързаните коли се размазваха пред очите му — раздвояваха се, разтрояваха се, пак се съединяваха и после отново отплуваха в призматични фрагменти. Навсякъде хромирани повърхности ослепително отразяваха слънцето.

— Закопчай колана, Чарли.

Следващият изход беше Хамърсмит, на трийсет километра по-нататък. Успя някак да стигне дотам. По-късно прецени, че само мисълта за седящата до него и нуждаеща се от него Чарли го е задържала върху пътя. Както го бе измъкнала и от всичко, което дойде след това. Чарли Макджий, чиито родители веднъж бяха имали нужда от двеста долара.

В подножието на отклонението за Хамърсмит имаше един „Бест Уестърн“ и Анди успя да вземе стая, при това далече от шосето. Използва фалшиво име.

— Те ще ни гонят, Чарли. Аз трябва да поспя. Но само, докато се стъмни. Не можем да си позволим повече… няма да посмеем да си го позволим. Събуди ме, като стане тъмно.

Тя каза още нещо, но той вече падаше върху леглото. Светът се замъгли и сви в сива точка, сетне и тя изчезна и всичко се превърна в мрак, недостижим за болката. Никаква болка и никакви сънища. Когато Чарли го разтърси, за да го събуди в седем и четвърт вечерта, августовският зной в стаята беше лепнещо горещ и дрехите му бяха напоени с пот. Тя се бе опитвала да пусне климатичната инсталация, но не беше успяла да намери ключа.

— Няма значение — успокои я той. Провеси крака към пода и притисна слепоочията си с длани, за да не му се пръсне главата.

— Не ти ли олекна, тате? — попита тя загрижено.

— Малко — отговори той. Наистина му беше олекнало… но съвсем малко. — Ще спрем някъде да хапнем. И ще ми стане по-добре.

— Къде отиваме?

Той бавно поклати глава. Разполагаше само с парите, с които бе излязъл сутринта от къщи — около седемдесет долара. Носеше и кредитни карти, но предпочете да плати за стаята с двете двайсетачки, които винаги носеше в задното отделение на портфейла си (парите ми за бягство, както се шегуваше понякога пред Вики, само че шегата излезе дяволски вярна). Да използва някоя от кредитните карти, беше все едно да вдигне плакат: НАСАМ КЪМ ИЗБЯГАЛИЯ УНИВЕРСИТЕТСКИ ПРЕПОДАВАТЕЛ И НЕГОВАТА ДЪЩЕРЯ. Седемнайсетте долара щяха да им стигнат за няколко сандвича и за един резервоар бензин. След това щяха да останат без пукнат цент.

— Не зная, Чарли — въздъхна той. — Просто бягаме.

— Кога ще вземем мама?

Анди вдигна поглед към нея и главата отново силно го заболя. Спомни си капките кръв по пода и върху вратичката на пералнята. Спомни си миризмата на политура.

— Чарли… — секнаха думите в гърлото му. И без това нямаше нужда от тях.

Тя се взираше в него с разширяващи се очи. Ръката й се плъзна към разтрепераните й устни.

— О, не, тате… моля те, кажи не.

— Чарли…

Тя изпищя.

— О, моля те, кажи не!

— Чарли, тези хора, които…

— Моля те, кажи, че тя е добре, кажи, че е добре, кажи, че е добре!

Стаята, в стаята е толкова горещо, климатичната инсталация не работи, това е всичко, но е толкова горещо, главата го боли, по лицето му избива пот, вече не е студена, а гореща като вряло олио, вряло…

— Не — мълвеше Чарли. — Не, не, не, не, не.

Тя клатеше глава. Мишите й опашчици се мятаха напред-назад и му напомниха за първия път, когато я бяха завели с Вики на лунапарк, въртележката…

Не беше от липсата на климатична инсталация.

— Чарли! — изкрещя той. — Чарли, ваната! Водата!

Тя изпищя. Обърна глава към отворената врата на банята и внезапно вътре лумна син блясък, сякаш изгоря крушка. Подвижният душ падна от стената и издрънча във ваната, изкривен и черен. Няколко от сините плочки се разтрошиха на парченца.

Анди едва я хвана, когато тя се строполи разплакана.

— Тате, съжалявам, съжалявам…

— Всичко е наред — с мъка изрече той и я прегърна.

От разтопената вана заизлиза тънък дим. Всички порцеланови повърхности мигновено се бяха напукали. Сякаш цялата баня беше изпечена в някаква мощна, но неправилно използвана пещ. Хавлиените кърпи тлееха.

— Всичко е наред — повтори той, люлеейки я на ръце. — Чарли, всичко е наред, всичко ще бъде наред, някак си ще стане наред, обещавам ти.

— Искам си мама — изхълца тя.

Анди кимна. И той си я искаше. Здраво притисна детето към себе си и вдиша миризмата на озон, порцелан и печени хавлиени кърпи „Бест Уестърн“. За малко да ги изгори живи и двамата.

— Ще стане наред — говореше й той и я люлееше, без действително да го вярва, но такива са залъгалката, магията, зовът на възрастния през черния кладенец на годините към злочестата яма на едно тероризирано детство; така говори човек, когато нещата не вървят както трябва; това е нощната лампа, която не може да прогони чудовището от гардероба, но поне го задържа на разстояние за мъничко; това е гласът на безпомощността, който въпреки всичко е длъжен да говори.

— Всичко ще бъде наред — убеждаваше я той, без да си вярва, защото като всеки възрастен дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност никога нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред.

Анди плачеше. Вече не можеше да се въздържа. Сълзите му преливаха и той с все сила я притискаше към гърдите си.

— Чарли, кълна ти се, всичко ще се оправи.