Стивън Кинг
Подпалвачката (110)

7

Кап Холистър изкара страшно натоварен ден след завръщането си от погребението на Хърм Пайнчът. Едва се настани в кабинета си, и секретарката му донесе вътрешноведомствена бележка с надпис „спешно“. От Пат Хокстетър. Кап й каза да го свърже по телефона с Вик Пъкъридж и се облегна, за да прочете бележката. Трябва по-често да излизам, помисли си той; това освежава мозъка. По пътя за насам му бе хрумнало, че действително няма никакъв смисъл да чака цяла седмица, за да изпрати Макджий в Мауи; още в сряда щеше да е къде по-добре.

После бележката грабна цялото му внимание.

Тя беше на километри от обичайния хладен и доста бароков стил на Хокстетър: всъщност бе написана в почти истерична, яростна проза и Кап се усмихна при мисълта, че хлапето, изглежда, наистина му бе изкарало акъла. И то здравата.

Всичко се свеждаше до факта, че Чарли се бе запънала. Случило се бе по-скоро, отколкото бяха очаквали, и нищо повече. Може би — не, вероятно — дори по-скоро, отколкото бе очаквал и Рейнбърд. Е, ще оставят нещата да поотлежат някой и друг ден и тогава… тогава…

Нишката на мисълта му се прекъсна. Очите му приеха блуждаещ, леко изненадан израз. В мислите си видя как един стик за голф — петица, с метална глава — изсвистява и здравата удря топка „Сполдинг“. Чу онзи тих, свирещ звук фиууу. След това топката излетя високо, бялвайки се в синьото небе. Но тя сечеше… сечеше…

Челото му се проясни. За какво бе мислил? Нямаше навика да се отплесва по този начин. Чарли се бе запънала — да, това беше. Е, добре. Не е нещо чак толкова страшно. Ще я оставят за малко на мира, до края на седмицата може би, и тогава ще използват Рейнбърд. Тя ще се съгласи доста да им попали, за да го предпази от неприятности.

Ръката му се пъхна в джоба и напипа сгънатото листче. В съзнанието му отново прозвуча тихия свирещ звук на стика за голф: той сякаш отекна в кабинета. Но вече не беше „фиууу“, а някакво тихо „ссссс“, почти като… съскане на змия. Противно. Винаги бе намирал змиите за противни още от най-ранно детство.

С усилие изтика от главата си всички тези глупости за змии и стикове за голф. Май погребението го беше разстроило повече, отколкото си даваше сметка.

Секретарската уредба изжужа и момичето му съобщи, че Пък е на линия едно. Кап вдигна телефона и след няколко празни приказки попита Пък дали ще го затрудни, ако решат да изтеглят пътуването до Мауи от събота за сряда. Пък провери и заяви, че не вижда абсолютно никакъв проблем.

— Да кажем, около три следобед?

— Дадено — съгласи се Пък. — Само не го издърпвай по-рано, да не попаднем в навалицата. Това място започва да става по-лошо от магистрала в натоварените часове.

— Няма, окончателно е — обеща Кап. — Но има още нещо: и аз идвам. Няма да се раздрънкаш, нали?

Пък избухна в сърдечен, баритонов смях.

— Малко слънце, забавления и полички от листа, а?

— Защо не? — възкликна Кап. — Придружавам ценен товар. Смятам, че мога да го докажа и пред сенатска комисия, ако се наложи. Пък и не съм ползвал истинска отпуска от 1973-а. А пустите му араби с техния петрол и тогава ми изпортиха последната седмица.

— Ще си трая, бъди спокоен. Мислиш ли да поиграеш малко голф, докато си там? Зная поне две страхотни игрища в Мауи.

Кап замълча. Той замислено гледаше ръба на бюрото си през рамо. Слушалката леко увисна встрани от ухото му.

— Кап? Там ли си?

Тихо, ясно и зловещо в този малък и уютен кабинет: Ссссс…

— По дяволите, май ни прекъснаха — промърмори Пък. — Кап? Ка…

— Още ли сечеш топката, стари приятелю? — попита Кап.

Пък се разсмя.

— Шегуваш ли се? Като умра, ще ме погребат в скапаното игрище. За момент си помислих, че са ни прекъснали.

— А, не. Пък, на Хаваите има ли змии?

Сега беше ред на Пък да направи пауза.

— Я повтори.

— Змии. Отровни змии.

— Аз… пфу, проклет да съм, ако знам. Мога да проверя, ако е важно… — Съмнението в тона на Пък намекваше, че Кап има на разположение около пет хиляди шпиони, за да проверяват подобни работи.

— Не, няма нужда — Кап отново притискаше слушалката плътно към ухото си. — Просто си мислех на глас. Остарявам сигурно.

— Не и ти, Кап, с твоя авантюризъм.

— Мда, може би. Благодаря, добри приятелю.

— Нищо не ми струва. Радвам се, че се измъкваш за малко. Никой не го заслужава повече от теб след последната година, която изкара. — Той имаше предвид Джорджия, разбира се; не му беше известно за Макджий. Което означава, помисли си уморено Кап, че не знае и половината.

Той започна да се сбогува и тогава добави:

— Между другото, Пък, къде ще спира да зарежда самолетът? Имаш ли някаква представа?

— Дърбан, Илинойс — веднага отвърна Пък. — Край Чикаго.

Кап му благодари и затвори. Пръстите му пак се плъзнаха към листчето в джоба му и го докоснаха. Погледът му попадна върху бележката на Хокстетър. От нея се разбираше, че момиченцето е било страшно разстроено. Може би няма да е излишно, ако слезе и поговори с него, малко да го поуспокои. Той се приведе напред и натисна бутона на секретарската уредба.

— Да, Кап?

— Ще сляза долу за малко. Връщам се след около трийсет минути.

— Добре.

Кап стана и излезе от кабинета. В това време ръката му отново се шмугна във вътрешния джоб и напипа бележката.