Стивън Кинг
Подпалвачката (133)

11

— Чарли? — извика той и магията се развали.

Ръцете й пуснаха пречките и тя с ужас се опомни. Обърна се към вратата и го видя. Първата мисъл

(татко ти си надебелял!)

профуча през ума й толкова бързо, че тя едва успя да я различи. Но дебел или не, това беше той: би го познала навсякъде и любовта й към него бликна и разпръсна заклинанието на Рейнбърд като мъгла. И разбра, че каквото и да гласи Джон Рейнбърд за нея, за баща й той гласи само смърт.

— Татко! — извика тя. — Не влизай!

По лицето на Рейнбърд премина внезапна сянка на раздразнение. Пистолетът вече не лежеше в скута му: той бе насочен право в силуета на входа.

— Мисля, че е малко късно вече.

До баща й стоеше някакъв мъж. Тя си помисли, че това е онзи човек, когото всички наричат Кап. Той просто стоеше там, с хлътнали като пречупени рамене.

— Влез — каза Рейнбърд и Анди влезе. — Сега спри.

Анди спря. Кап го последва на крачка-две разстояние като завързан. Погледът му нервно се стрелкаше напред-назад из сумрака на конюшнята.

— Знам, че можеш да го правиш — гласът на Рейнбърд се оживи, стана почти весел. — Всъщност, вие и двамата можете, но, мистър Макджий… Анди? Може ли да те наричам Анди?

— Както ти харесва — отвърна баща й спокойно.

— Анди, ако се опиташ да използваш способността си върху мен, аз ще се опитам да устоя точно толкова дълго, колкото ми е необходимо, за да застрелям дъщеря ти. И, разбира се, Чарли, ако ти се опиташ да използваш своята способност спрямо мен, кой знае какво може да се случи.

Чарли изтича към баща си и притисна лице към грубата грапавина на кадифеното му яке.

— Тате, татенце — прошепна дрезгаво тя.

— Здравей, пиленце — погали косата й той. Прегърна я и вдигна поглед към Рейнбърд. Седнал там, на ръба на плевниците като моряк на мачта, той бе оживелият едноок пират от съня на Анди. — И така, сега какво? — попита Анди. Съзнаваше, че Рейнбърд може да ги държи тук, докато агентът, изтичал през моравата, доведе помощ, но му се струваше, че този човек не иска точно това.

Рейнбърд не обърна внимание на въпроса му.

— Чарли? — призова я той.

Чарли потръпна под ръцете на Анди, но не се обърна.

— Чарли — повтори той тихо, настойчиво. — Погледни ме, Чарли.

Бавно, неохотно, тя се обърна и вдигна поглед към него.

— Ела тук, при мен, както беше решила. Нищо не се е променило. Ние ще си свършим работата и всичко ще приключи.

— Не, няма да стане — намеси се Анди почти любезно. — Ние си тръгваме.

— Ела при мен, Чарли — настоя Рейнбърд, — или още сега ще пусна един куршум в главата на баща ти. Ти може да ме изгориш, но аз се обзалагам, че ще успея да дръпна този спусък преди това.

Чарли простена като ранено животно.

— Не мърдай, Чарли — нареди Анди.

— Нищо лошо няма да му направят — гласът на Рейнбърд беше нисък, разумен, убедителен. — Ще го изпратят на Хаваите и там ще му е добре. Ти избери, Чарли. Куршум в главата или златните пясъци по плажовете на Калами. Кое да бъде? Избирай.

Без да отделя и за миг сините си очи от окото на Рейнбърд, Чарли се отдалечи с една колеблива крачка от баща си.

— Чарли! — викна той рязко. — Недей!

— Всичко ще свърши — обади се Рейнбърд. Дулото на пистолета не помръдваше, застинало в посока към главата на Анди. — А това е, което искаш, нали? Аз ще го направя нежно и чисто. Довери ми се, Чарли. Направи го заради баща си и заради себе си. Довери ми се.

Тя направи още една крачка. И още една.

— Недей — възпря я Анди. — Не го слушай, Чарли.

Но сякаш само я подтикна да върви. Тя пак стигна до стълбата. Постави ръце на пречката точно над главата си и спря. Вдигна поглед към Рейнбърд и го сключи с неговия.

— Обещаваш ли, че той ще бъде добре?

— Да — потвърди Рейнбърд, но Анди неочаквано и съвсем ясно усети силата на лъжата му… на всичките му лъжи.

„Ще трябва да тласна нея — помисли си той с нямо удивление. — Не него, а нея.“

Анди се съсредоточи, за да го направи. Тя вече стоеше върху първата пречка и ръцете й се пресягаха към следващата над главата й.

И точно в този момент Кап — те съвсем го бяха забравили — започна да пищи.