Стивън Кинг
Подпалвачката (150)

4

Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си — не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях — очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.

Мъжът на име Таркингтън пристигна в деня след големия пожар във фермата; той дойде в болницата, в която лежеше Ърв, и им се представи с картичката си, на която пишеше само УИТНИ ТАРКИНГТЪН — ПРАВИТЕЛСТВЕН ДОГОВАРЯЩ.

— Махайте се — сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. — Веднага се махайте — повтори Норма.

Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:

— Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.

Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара — не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.

— Няма да купите с пари мълчанието ни — тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.

— Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате — тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.

Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.

Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.

Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.

— Става дума за националната сигурност — каза Тарингтън в онази ужасна вечер. — Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.

— Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка — не се стърпя Ърв.

Таркингтън се усмихна студено — усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници — и отговори:

— Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество неприятности.

Неприятности, мислеше си Норма сега, докато слушаше как доктор Хофериц се движи насам-натам из спалнята и гледаше в своята почти недокосната вечеря.

След като Таркингтън си отиде, Ърв я погледна и макар че устните му се усмихваха, очите му излъчваха болка и обида.

— Както баща ми често викаше, когато участваш в състезание по хвърляне на лайна, не е важно колко ще хвърлиш, а колко ще полепне по тебе.

Те и двамата произлизаха от големи семейства. Ърв имаше трима братя и три сестри. Норма — четири сестри и един брат. Имаха чичовци, племенници и братовчеди в изобилие. Имаха и родители, и баби и дядовци, и сватове… и както във всяко семейство — по един-двама нарушители на закона.

Един от племенниците на Ърв, момък на име Фред Дрю, когото той бе срещал само три или четири пъти, имал в задния си двор в Канзас малка градинка с марихуана, според документите на Таркингтън. Някакъв чичо на Норма, предприемач, бил затънал до гуша в дългове с недоходната си дейност по Гълф Коуст в Тексас. Този човек на име Майлоу Брийдлъв, издържал семейство от седем души и едно пошепване на правителството щяло да срути всичките му въздушни замъци и да го доведе до пълен банкрут. Една братовчедка на Ърв (втора братовчедка, той мислеше, че я е срещал веднъж, но не можеше да си спомни как изглежда) преди около шест години присвоила малка сума от банката, в която работела. Банката открила и я освободила от длъжност, като предпочела да не я съди, за да си спести неприятните последици от скандала. Тя възстановила парите за две години и дори се сдобила със средно печеливш собствен фризьорски и козметичен салон в Северен Форк, Минесота. Но срокът за давност още не бил изтекъл и тя можело да бъде подведена под отговорност по някой закон от банковото дело. ФБР имаше досие и за брата на Норма, Дон. В средата на шейсетте Дон участвал в студентска организация и за кратко бил замесен в заговор за нападение със запалителни бомби над един от филиалите на „Доу кемикъл къмпани“ във Филаделфия. Доказателствата не бяха достатъчно силни, за да се заведе дело (и самият Дон бе казал на Норма, че щом надушил накъде отиват работите, ужасен напуснал групата), но едно копие от досието, представено в отдела на корпорацията, където той работеше, несъмнено щеше да го лиши от длъжността му.

Гласът на Таркингтън бръмча цяла вечност в затворената тясна стаичка. Той беше запазил най-силния си коз за накрая. Първоначалната фамилия на рода Ърв, когато прадедите му през 1888-а се преселили от Полша в Америка, била Мандровски. Те били евреи и отчасти самият Ърв бе евреин, макар че още дядо му не се оженил за еврейка. Кръвта изтъняла още повече, когато и бащата на Ърв сторил същото (както и самият Ърв чрез женитбата си с Норма Брийдлъв, бивша методистка). Но в Полша все още живееха Мандровски и ако ЦРУ пожелаеше, можеше да задвижи къса верига от действия, които да завършат, като направят много, много труден живота на онези роднини, които Ърв никога не бе виждал.

Гласът на Таркингтън затихна. Той постави отново папката си на мястото й, затвори с щракване дипломатическото куфарче, сложи го пак до краката си и погледна сияно към тях като добър ученик, който току-що си е изпял отлично урока.

Ърв лежеше на възглавницата и се чувстваше много уморен. Усещаше погледа на Таркингтън върху себе си и това не беше от особено значение, но и очите на Норма бяха приковани в него, нетърпеливи и питащи.

„Имаш роднини в майката родина, а? — помисли си Ърв. Този израз беше такова клише, че звучеше смешно, но, кой знае защо, хич не му беше до смях. — Колко поколения трябва да минат, за да не са ти вече роднини? Четири? Шест? Осем? Вятър работа. А ако му се опънем на този лицемерен мазник, тогава какво?“

Доктор Хофериц, който беше почти на осемдесет, бавно излезе от спалнята, прокарвайки съсухрени пръсти през бялата си коса. Ърв и Норма, и двамата доволни, че ги изтръгват от спомените им за миналото, се обърнаха към него.

— В съзнание е — съобщи доктор Хофериц и сви рамене. — Не е в много добра форма вашата малка дрипла, но няма никаква опасност. На ръката си има инфектирана драскотина и още една на гърба, която твърди, че е получила като пълзяла под ограда от бодлива тел, за да избяга от „едно прасе, което й било сърдито“.

Хофериц седна с въздишка на кухненската маса, извади пакет „Кемъл“ и запали една. Цял живот беше пушил и понякога се смееше пред колеги, че що се отнася до него, всички, които проповядват против тютюна, могат да вървят по дяволите.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Карл? — попита Норма.

Хофериц погледна към чиниите им.

— Не, но и да исках, май нямаше да става нужда да сервираш допълнително.

— Дълго ли ще се наложи да остане на легло? — попита Ърв.

— Трябва да я заведем в Олбъни — поясни Хофериц. На масата имаше чиния с маслини и той си взе една шепа. — Да бъде под наблюдение. Температурата й е трийсет и девет градуса. От инфекцията. Ще ви оставя пеницилин и тубичка гентамицин. Това, от което най-много има нужда, е да яде, да пие и да си почива. Недояждане. Обезводняване. — Той хвърли една маслинка в устата си. — Права си била да й дадеш пилешки бульон, Норма. Всичко друго е щяла да повърне безусловно. Нищо, освен бистри течности утре. Телешки бульон, пилешки бульон, много вода. И много джин, разбира се, най-добрата от всички бистри течности. — Той захихика над старата шега, която и Норма и Ърв бяха чували вече десетки пъти, и метна в устата си нова маслина. — Ще трябва да уведомя полицията.

— Не — възкликнаха едновременно Ърв и Норма и се спогледаха, толкова очевидно изненадани, че доктор Хофериц отново се изкиска.

— Тя е в беда, нали?

Ърв се смути. Той отвори уста и пак я затвори.

— Може би има някаква връзка с онази неприятност, която изкарахте миналата година, а?

Този път Норма си отвори устата, но преди да успее да заговори, Ърв рече:

— Мислех, че си длъжен да докладваш само за огнестрелни рани, Карл?

— По закон, по закон — поде нетърпеливо Хофериц и си смачка цигарата. — Но ти знаеш, че има и дух на закона, както и буква, Ърв. Разправяш, че името на момиченцето е Робърта Макколи, но аз по-скоро ще повярвам, че магаре може да дриска жълтици. Тя казва, че си е одрала гърба, като е пълзяла под бодлива тел, а аз започвам да си мисля, че е странно да ти се случи такова нещо на път към роднините ти, дори при днешните ограничения на бензина. Тя твърди, че не си спомня много от последната седмица, и виж, това го вярвам. Коя е тя, Ърв?

Норма погледна към съпруга си изплашена. Ърв се наклони назад със стола си и се вгледа в доктор Хофериц.

— Да — започна накрая той. — Тя е свързана с онази миналогодишна неприятност. Затова и повиках теб, Карл. Ти си имал неприятности и знаеш, че понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват. Разбери, че ако издадеш присъствието на това момиченце тук, ще причиниш неприятности на много хора, които не са го заслужили. На Норма и на мен, на много членове на рода ни… и на нея, там, в спалнята. Повече не мога да ти кажа. Познаваме се от двайсет и пет години. Ти ще трябва да решиш какво да предприемеш.

— А ако си държа устата затворена — запали нова цигара Хофериц, — какво ще направите вие?

Ърв погледна към Норма, която срещна погледа му. След миг тя объркано, леко поклати глава и сведе очи към чинията си.

— Не зная — тихо промълви Ърв.

— Като папагал в клетка ли ще я отглеждате? — попита Хофериц. — В малко градче живеем, Ърв. Може и си задържа устата затворена, но аз съм изключение. Ти и жена ти принадлежите към църквата. Към „Чифлика“^[1]. Хора идват и си отиват. Ще се отбие насам и данъчният експерт някой хубав ден — оня, плешивият негодник — да определи нов данък на сградите ви. Какво ще направите? Ще й построите стаичка долу в мазето ли? Хубав живот за едно дете наистина.

Норма добиваше все по-разтревожен вид.

— Не зная — повтори Ърв. — Предполагам, че ми трябва известно време, за да размисля. Ясно ми е за какво говориш… но ако беше видял хората, които я преследваха…

Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.

— Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?

Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.

— Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.

— Не е — тихо се съгласи Норма. — Не е, разбира се, че не е.

— Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го „напипам“, но го усетих.

— Да — потвърди Ърв. — Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.

Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.