Стивън Кинг
Подпалвачката (132)

10

— Чарли — бе призовал нежно гласът. Идваше отнякъде над главата й, но откъде? Изглеждаше, че идва отвсякъде.

Гневът избухна в нея — гняв, раздухван от тази отвратителна несправедливост, която се повтаря до безкрайност — при всяко обръщане те бяха там и препречваха всички пролуки за бягство. И почти веднага нещото се прокрадна в нея. То вече чакаше много по-близо до повърхността… много по-нетърпеливо да изскочи навън, за да руши. Както стана с мъжа, който я доведе. Когато извади пистолета си, тя просто го нагря, за да го изпусне. Той извади късмет, че куршумите не избухнаха.

Вече можеше да усети как горещината се събира в нея и започва да се излъчва навън, сякаш беше включена в някакъв извънземен източник на ток. Тя огледа тъмните плевници отгоре, но не можа да го забележи. Твърде много бали имаше. Твърде много сенки.

— Аз не бих го направил, Чарли.

Гласът му сега звучеше малко по-силно, но все още бе тих. Той се врязваше в облака от ярост и объркване.

— Слез долу! — кресна Чарли. Тя трепереше. — Трябва да слезеш, преди да съм решила да подпаля всичко! Мога да го направя!

— Зная, че можеш — откликна тихия глас. Той долиташе отникъде, отвсякъде. — Но ако го направиш, ще изгориш и много коне, Чарли. Не ги ли чуваш?

Тя ги чу. След като й обърна внимание, тя ги чу. Бяха почти обезумели от страх, цвилеха и се блъскаха в затворените врати. В една от тези клетки беше Некромант.

Дъхът секна в гърлото й. Тя отново видя браздата от огън, побягнала през двора на Мандърс, и експлодиращите пиленца.

Обърна се пак към кофата с вода и този път бе силно изплашена. Силата трептеше върху ръба на способността й да я контролира и още един миг…

(прибери се!)

и тя щеше да избухне свободна

(ПРИБЕРИ СЕ!)

и да стигне чак до небето.

(!!ПРИБЕРИ СЕ, ПРИБЕРИ СЕ, ЧУВАШ ЛИ МЕ, ПРИБЕРИ СЕ!!)

Този път от наполовина пълната кофа не само се издигна пара, а водата мигновено, бясно завря. Миг по-късно хромираната канелка точно над кофата се нави два пъти, завъртя се като пропелер и откъсна щръкналата от стената тръба. Скобата прелетя като ракета по дължината на конюшнята и се удари в отсрещната стена. От тръбата бликна вода. Студена вода: можеше да усети студенината й. Но мигове след като избликнеше навън, тя се превръщаше в пара и коридорът се изпълни с влажна мъгла. Пластмасовите извивки на закачения до тръбата зелен маркуч се сляха.

(ПРИБЕРИ СЕ!)

Чарли започна да го овладява и да го тегли надолу. Преди година не би могла да го стори: нещото щеше да побегне по своя собствен разрушителен път. Сега успяваше да го задържа по-добре… но то беше толкова голямо!

Тя стоеше там, трепереща.

— Какво искаш още? — прошепна тя. — Защо не ни оставиш просто да си отидем?

Изцвили кон, високо и изплашено. Чарли добре разбираше как трябва да се чувства той.

— Никой не смята, че може да ви остави просто да си отидете — отговори тихият глас на Рейнбърд. — Аз съм сигурен, че дори баща ти не си го мисли. Ти си опасна, Чарли. И го знаеш. Ние може и да те оставим да си отидеш, но следващите, които те спипат… Възможно е да си мислиш, че се шегувам, но не е така.

— Аз не съм виновна! — извика тя.

— Да — съгласи се замислено Рейнбърд. — Разбира се, че не си. Но проблемът си остава. Мен не ме интересува техния Z фактор, Чарли. Никога не ме е интересувал. Мен ме интересуваш само ти.

— Ах ти, лъжец такъв! — изпищя пронизително Чарли. — Ти ме измами, преструваше се на нещо, което не си…

Тя спря. Рейнбърд се прехвърли с лекота над ниска купчина бали и седна на ръба на плевника, с провесени надолу крака. Пистолетът легна в скута му. Лицето му над нея приличаше на разрушена луна.

— Аз да съм те излъгал? Не. Само изопачих истината, Чарли. Това е всичко, което съм направил, и то единствено за да те запазя жива.

— Мръсен лъжец — прошепна тя, но слисана откри, че иска да му повярва; в очите й започнаха да парят сълзи. Беше много уморена и искаше да му повярва. Искаше да повярва, че той държи на нея.

— Ти не правеше опити — продължи Рейнбърд. — Баща ти също не правеше опити. Какво щяха да предприемат те? Да кажат: „О, извинявайте, станала е грешка“ и да ви върнат обратно на улицата? Виждала си как действат тези хора, Чарли? Видя ли как простреляха Мандърс в Хейстингс Глен? Те изтръгнаха ноктите на собствената ти майка и след това я у…

— ПРЕСТАНИ! — изпищя тя измъчено и силата пак се размърда обезпокоително близо до повърхността.

— Не, няма да престана. Време е да чуеш истината, Чарли. Аз те накарах да действаш. Да станеш важна за тях. Мислиш, че съм го направил, защото това ми е работата? Нищо подобно. Те са тъпанари. Кап, Хокстетър, Пайнчът, онзи Джулс, който те доведе дотук… всички са тъпанари.

Тя вдигна поглед, хипнотизирана от закрепеното във въздуха лице. Той не си беше сложил превръзката на окото и мястото му представляваше разкривена, нацепена кухина — спомен за ужас.

— Не съм те излъгал и за това — докосна лицето си Рейнбърд. Пръстите му леко, почти с любов, погалиха вдлъбнатите белези от брадичката, през бузата му със смъкнатата кожа, до самата изгорена очна кухина. — Само изопачих истината. Нямаше никаква ханойска дупка за плъхове и никакви конгци. Моите сънародници ме издокараха така. Защото бяха тъпанари, като тия тука.

Чарли не разбираше, не й беше ясно какво иска да каже. Мислите й вряха. Не проумява ли той, че може да го превърне в пепел там, където е седнал?

— Всичко това е без значение — продължи Рейнбърд. — Всичко, с изключение на теб и мен. Ние трябва да сме откровени един с друг, Чарли. Това е всичко, което искам. Да бъда откровен с теб.

И тя почувства, че говори истината, но под думите му лежи и някаква по-мрачна истина. Има нещо, което той премълчава.

— Ела горе — предложи той — да го обсъдим подробно.

Да, приличаше на хипноза. И в известен смисъл — на телепатия. Защото, въпреки че тя долавяше очертанията на онази мрачна истина, краката й сами започнаха да се движат към стълбата за плевниците. Той не говореше за обсъждане, а за приключване. Приключване на съмненията, нещастието, страха… приключване на изкушението да пали все по-големи и по-големи огньове, докато се стигне до някакъв ужасен край. Според своите собствени, изкривени, ненормални разбирания той искаше да й бъде приятел така, както никой друг не би могъл. И… да, част от нея го желаеше. Част от нея желаеше приключване и избавление.

Затова тя започна да пристъпва към стълбата и ръцете й бяха върху пречките, когато вътре се втурна баща й.