Стивън Кинг
Подпалвачката (66)

2

Около къщата на деди Макджий се намираха точно дванайсет агенти. Те бяха заели позициите си още предишната нощ. Всичките бяха с маскировъчни облекла в бяло и зелено. Никой не беше присъствал във фермата Мандърс и никой не бе въоръжен, с изключение на Джон Рейнбърд, който носеше пушката, и Дон Джулс — пистолет, калибър 22.

— Не искам никакви рискове да се стигне до паника заради станалото в Ню Йорк — заяви Рейнбърд пред Кап. — Онзи Джеймисън все още изглежда с напълнени гащи.

По същата причина не даваше и дума да става агентите да са въоръжени. Всичко се случва, а той не желаеше да приключи операцията с два трупа. Грижливо подбра всичките агенти и възложи на Дон Джулс грижата за Анди Макджий. Джулс беше дребен, трийсетина годишен, мълчалив и мрачен. Той бе добър в работата си. Рейнбърд го знаеше, защото Джулс беше единственият човек, с когото се бе съгласявал да работи повече от един път. Джулс беше бърз и съобразителен. Не се пречкаше на пътя в критични моменти.

— Макджий ще излезе по някое време — инструктира ги Рейнбърд. — Момиченцето излиза понякога, но Макджий — винаги. Ако е сам, ще го поема аз, а Джулс бързо и тихо ще го скрие. Ако то се покаже само — същото. Ако излязат заедно, аз ще поема момиченцето, а Джулс — Макджий. Останалите сте само статисти — ясно ли е? — окото на Рейнбърд свирепо ги огледа. — Вие сте за всеки случай, ако нещо страхотно се обърка, и толкова. Разбира се, ако нещо действително се обърка страхотно, повечето от вас ще търчат към езерото с подпалени гащи. Вие сте с нас, за да не пропуснете макар и минималната възможност да направите нещо, ако се появи такава. И, разбира се, ще присъствате като наблюдатели и свидетели в случай, че аз се проваля.

Последва слабо и нервно хихикане.

Рейнбърд вдигна показалец.

— Ако някой от вас допусне грешка и по някакъв начин им даде възможност да ни подушат, аз лично ще имам грижата той да изгние в най-отвратителната южноамериканска джунгла, която успея да открия… с разпран задник. Повярвайте ми, господа, вие сте само статисти в моето представление. Запомнете го добре.

По-късно, „зад кулисите“ — един изоставен мотел в Сейнт Джонсбъри, — Рейнбърд дръпна Дон Джулс настрани.

— Чел си досието на мъжа, нали?

Джулс пушеше „Кемъл“.

— Да.

— Понятието „хипнотично внушение“ ясно ли ти е?

— Да.

— Ясно ли ти е какво е станало с онези двамата в Охайо? Онези, дето се опитаха да отвлекат дъщеря му?

— Работил съм с Джордж Уоринг — каза монотонно Джулс. — Този момък можеше да запали и водата, докато правеше чай.

— В неговия екип това не е рядкост. Искам само да сме наясно. Трябва да бъдеш много бърз.

— Да, добре.

— Нашият човек е разполагал с цялата зима за почивка. Ако му дадеш време да ти внуши нещо, през следващите три години от живота си ще бъдеш чудесен кандидат за обитател на стая с тапицирани стени, мислейки се за птица, ряпа или нещо от този род.

— Добре.

— Какво добре?

— Ще бъда бърз. Стига толкова, Джон.

— Има голяма вероятност да излязат заедно — продължи Рейнбърд, без да му обръща внимание. — Ти ше стоиш на верандата зад ъгъла, извън видимостта от вратата, през която ще се покажат. Изчакай ме да свърша с момиченцето. Баща му ще отиде при него. Ти ще останеш зад гърба му. Цели се във врата.

— Ъхъ.

— Трябва да улучиш, Дон.

Джулс леко се усмихна и дръпна от цигарата.

— Ще улуча.