Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestarter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 151 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ І. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 301. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-120-3.

ПОДПАЛВАЧКАТА. ЧАСТ ІІ. 1995. Изд. Плеяда, София. Поредица Стивън Кинг, №18 Роман. Превод: от англ. Вихра МАНОВА [Firestarter / Stephen KING]. Предговор: Емануел ИКОНОМОВ. ІІ осъвременено изд. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 287. Цена: 98.00 лв. ISBN: 954-409-121-1.

 

Първото издание е на изд. Народна култура от 1989 и е със заглавие „Живата факла“; в 1 книга

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Подпалвачката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Подпалвачката
Firestarter
АвторСтивън Кинг
Първо издание29 септември 1980 г.
САЩ
ИздателствоViking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър, научна фантастика, трилър
ISBNISBN 0451167805
Подпалвачката в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Подпалвачката“ (на английски: Firestarter) е роман, написан от Стивън Кинг. По книгата е направен и филм, носещ същото име – „Подпалвачката“. Главната роля, на малката Чарли, изпълнява Дрю Баримор.

Сюжет

Анди и Вики се запознават по време на експеримент, носещ кодовото име „Серия 6“. Те двамата, както и всички взели участие в експеримента, получават свръхестествени сили. Анди може да „тласка“ хората, а Вики владее „телепатия“, с която чете мислите на другите. Силите им не са неограничени, но им се ражда дъщеря, Чарли, която наследява способностите и на двамата, но с по-голяма сила — пирокинеза. Останалите участници в експеримента умират по някакъв повод – едни са убити, други се самоубиват. Остава семейството МагГий с малката Чарли. Те са издирвани от „Арсенала“, които искат да изучат и овладеят способностите им. Майката е убита, а детето – отвлечено. Бащата успява да овладее ситуацията, но не за дълго.

23

Един последен глас, гласът на съквартиранта му Куинси, отпреди шест години.

Чарли тогава беше на годинка и, разбира се, те знаеха, че не е като всички. Знаеха го от първата й седмица, когато Вики я пренесе в тяхното легло, защото, като я оставила в детското креватче, възглавничката започнала да… да тлее. Онази нощ, в която изхвърлиха завинаги детското креватче. без да промълвят думица от уплаха, защото тя бе твърде голяма и странна, за да бъде изказана. Възглавничката се бе нагорещила достатъчно, за да направи мехур на бузката й. През по-голямата част на нощта тя бе пищяла въпреки мехлема против изгаряния, който Анди бе намерил в аптечката. Каква лудница бе тази първа година, никакъв сън, безкраен страх. Пламъци в кошчетата за боклук, когато млякото й закъсняваше; веднъж бяха избухнали в пламъци завесите и ако Вики не се бе оказала в стаята…

Това, което го подтикна да се обади на Куинси, беше падането й по стълбите. Тя пълзеше тогава и се справяше много добре с изкачването и слизането по тях на четири крака. Този ден я гледаше Анди: Вики бе отишла на пазар с една приятелка. Тя се колебаеше дали да ходи и Анди почти насила я изхвърли навън. Напоследък видът й беше прекалено изтощен, прекалено уморен. Погледът й бе станал някак втренчен и го караше да си спомня онези истории за нервни разстройства от много преживени битки, които човек чува по време на война.

Той четеше във всекидневната, близо до стълбите. Чарли се качваше и слизаше. На едно от стъпалата имаше плюшено мече. Той трябваше да го премести, разбира се, но при всяко качване детето го заобикаляше и Анди се бе успокоил — до голяма степен, както се бе успокоил в Порт Сити от привидно нормалния им живот.

Като слизаше за трети път, крачето на Чарли се закачи за мечето и тя падна с трополене чак додолу, хленчеща от ярост и страх. Стълбите бяха покрити с килим и тя дори не се одраска — Бог се грижи за пияните и малките деца, по израза на Куинси, който го наведе на първата съзнателна мисъл за него този ден, — но Анди се втурна към нея, грабна я, гушна я и гальовно й наприказва сума ти глупости, докато набързо я оглеждаше за кръв, неправилно увиснал крайник или признаци за сътресение на мозъка. И…

И я усети да минава покрай него — невидимата, невероятна смъртоносна мълния от мозъка на дъщеря му. Почувства я като обратната ударна вълна топъл въздух от профучал в метрото влак през лятото, ако застанеш твърде близко до линията. Беззвучна вълна от топъл въздух… и плюшеното мече пламна. Мечо бе причинил болка на Чарли: Чарли ще причини болка на Мечо. Огънят се разгоря и за момент, докато мечето се овъгляваше, Анди се втренчи в топчестите му черни очи през стена от пламъци, която плъзна и по килима върху стълбите.

Анди остави детето на земята и се втурна към пожарогасителя на стената близо до телевизора. С Вики не говореха за това, което можеше да прави дъщеря им — имаше моменти, в които на Анди му се искаше, но Вики не желаеше и да чуе за такова нещо: тя избягваше темата с истерична упоритост, като твърдеше, че с Чарли всичко е наред, всичко е наред, — но тихомълком се бяха появили пожарогасители, без обсъждане, почти така крадешком, както се появяват глухарчетата между пролетта и лятото. Те не говореха за онова, което можеше да прави Чарли, но из цялата къща имаше пожарогасители.

Той грабна най-близкия, задушаван от тежката миризма на тлеещ килим, втурна се към стълбите… и в този миг си спомни един разказ, който бе чел като дете: „Хубав живот“ от някой си Джеръм Биксби, за малко дете, тероризиращо родителите си с ужаса за хиляди възможни смърти, държащо ги в постоянно очакване на… непредсказуемата детска ярост…

Чарли ревеше, седнала до най-долното стъпало.

Анди пусна пожарогасителя и почна яростно да залива с пяна разпространяващия се огън. Вдигна Мечо, димящ и покрит с големи късове пяна, и го занесе долу.

Като се ненавиждаше и все пак съзнаваше, че е длъжен да й втълпи какво може и какво — не, той тикна мечето право в пишящото, изплашено, обляно в сълзи личице на Чарли. Ах, ти, гадино мръсна, помисли си отчаяно, защо просто не отидеш в кухнята да вземеш един нож и да й резнеш по една черта на всяка буза? Та да я бележиш по този начин? Съзнанието му се вкопчи в идеята за белезите. Да. Ето какво трябва да направи. Да бележи детето си. Да прогори белег в душата му.

— Харесва ли ти Мечо така? — изрева той. Мечето беше опърлено, почерняло и все още пареше в ръцете му подобно на гаснеща жарава. — Харесва ли ти Мечо да е целият изгорен и да не можеш повече да си играеш с него, Чарли?

Тя плачеше със силни сърцераздирателни писъци, по кожата й бяха избили трескави червени и смъртнобели петна, очите й се бяха подули.

— Ааааа! Мечо! Мечо!

— Да, Мечо — натърти неумолимо той. — Мечо целият е изгорен, Чарли. Ти изгори Мечо. А щом гориш Мечо, може да изгориш и мама, и татко. Затова… не прави повече така! — той се наклони по-близко към нея, все още без да я вдига, без да я докосва. — Не прави повече така, защото е Лошо!

— Ааааааа…

Спря дотук — не можеше повече да издържа да я наранява, да й насажда ужас и страх. Вдигна я и започна да я носи напред-назад, докато много по-късно риданията й преминаха в неравномерни хлипания и подсмърчания. Когато я погледна, тя беше заспала, подпряла буза върху рамото му.

Анди я сложи на дивана, отиде до телефона в кухнята и се обади на Куинси.

Куинси не желаеше да говори. През въпросната 1975-а година той работеше за една голяма самолетна корпорация и в няколкото реда към коледната картичка до семейство Макджий се представяше като заместник-началник по четкането. Когато на хората, дето правят самолетите, започне да им куца самочувствието, те тичат при Куинси. Той веднага им помага да намерят собственото си аз, да преодолеят чувството си на отчуждение или усещането, че работата им ги лишава от човешкото в тях — та като се върнат отново на конвейера да не сложат някоя джунджурийка, където не трябва, самолетите да не падат и демокрацията да бъде спасена за света. Куинси си докарваше по трийсет и две хиляди долара на година, със седемнайсет хиляди повече от Анди. „И нямам никакви угризения — пишеше той. — Смятам, че напълно съм заслужил тази дребна награда за тежкия труд почти без всякаква помощ да опазвам крилете на Америка.“

Типичният язвително-забавен стил на Куинси. Само дето не беше забавен в онзи ден, когато Анди му се обади от Охайо, със спящата си на дивана дъщеря и с миризмата на изгорено мече и опърлен килим в ноздрите си.

— Чух някои работи — призна накрая Куинси, след като се убеди, че Анди няма намерение да го остави на мира, без да разбере нещо. — Но понякога разни хора подслушват по телефона, стари приятелю. Ерата на Уотъргейт е.

— Страхувам се — настоя Анди. — Вики се страхува. И Чарли също. Какво си чул, Куинси?

— Имаше едно време един експеримент, в който взеха участие дванайсет души — започна Куинси. — Преди около шест години. Спомняш ли си го?

— Спомням си го — мрачно отговори Анди.

— Не са останали много от тези дванайсет души. Последното, което чух, е, че са четирима. И двама от тях са се оженили.

— Да — измънка Анди и усети как в него се надига ужас. Само четирима са останали ли? За какво говореше Куинси?

— Чувам, че единият можел да превърта ключове и да затваря врати, без дори да ги докосва — гласът на Куинси минаваше през хиляди километри телефонен кабел, през телефонни централи, през контакти на релета, през съединителни кутии в Невада, Айдахо, Колорадо, Айова. Милиони места, удобни за подслушване.

— Да? — насили се Анди да запази спокоен гласа си. И помисли за Вики, която можеше понякога да включи радиото или да изключи телевизора, без да се доближи до тях и без дори да съзнава какво върши.

— О, да, няма лъжа — говореше Куинси. — Той е… как да го нарека… документиран случай. Заболява го глава, ако прави тези неща прекалено често, но може да ги прави. Държат го в една малка стаичка с врата, която не може да отвори, и ключалка, която не може да отключи. Правят опити с него. Върти ключове. Затваря врати. И, изглежда, не е съвсем със всичкия си.

— О… Боже… Господи — простена немощно Анди.

— Той е част от борбата за мир, така че полудяването му е оправдано — продължи Куинси. — Той полудява за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци. Разбираш ли?

— Да — прошепна Анди.

— А какво става с двамата, които са се оженили? Нищо. Поне доколкото на тях им е известно. Живеят си тихо и мирно в някой тих средноамерикански щат като Охайо. Може би веднъж годишно ги проверяват. Просто за да видят дали не правят неща от рода на превъртане на ключове или затваряне на врати от разстояние, или разни фокусчета за болни с мускулна дистрофия. Хубаво е, че тези хора не правят такива неща, нали, Анди?

Анди затвори очи и му замириса на изгорен плат. Понякога Чарли отваряше вратата на хладилника, надникваше вътре и почваше пак да пълзи. И ако Вики гладеше, само хвърляше поглед към вратата на хладилника и тя отново се затваряше — при това не й минаваше през ума, че върши нещо странно. Така ставаше понякога. Друг път, изглежда, не се получаваше и тя оставяше гладенето и сама затваряше вратата на хладилника (или изключваше радиото, или включваше телевизора). Вики не можеше да превърта ключове или да чете мисли, или да лети, или да пали, или да предсказва бъдещето. Тя можеше от време на време да затвори вратата от разстояние и горе-долу това беше максимумът. Понякога, след няколко такива действия, се оплакваше от главоболие или тежест в стомаха и Анди не знаеше дали това беше физическа реакция или някакво неясно, подсъзнателно предупреждение. Способността й да върши тези неща сякаш се усилваше леко около месечния й цикъл. Тези случки обаче бяха така дребни и ставаха толкова рядко, че той бе започнал да ги смята за нормални. Анди пък можеше… да тласка хора. Как всъщност трябваше да се нарече умението му: може би „автохипноза“ е най-близо до истината. Освен това се налагаше да го ограничава, защото му причиняваше главоболия. През по-голямата част от времето можеше напълно да забрави, че не е съвсем нормален, че след онзи ден в стая №70 на Джейсън Гирни Хол никога вече няма да бъде съвсем нормален.

Той затвори очи и върху тъмното поле зад клепачите му се отпечата запетаята на кървавото петно и безмислицата COR OSUM.

— Да, хубаво е — продължи Куинси, сякаш Анди се бе съгласил. — Иначе може да ги сложат в две малки стаички, за да поработят пълноценно за свободата и сигурността на двеста и двайсет милиона американци.

— Хубаво е — потвърди Анди.

— На онези дванайсетте — добави Куинси — може да са им дали опиат, който не е добре проучен. Може някой — като доктор Перко — преднамерено да ги е заблудил. А може да си е мислел, че ги заблуждава, а други преднамерено да са го поощрявали. Това няма значение.

— Да.

— Та този опиат може би лекичко е променил хромозомите им. А може и много да ги е променил. Кой знае. И може двама от тях да са се оженили и да са решили да имат дете, и може би детето е взело нещо повече от нейните очи и неговата уста. Дали те не биха се заинтересували от такова дете?

— Обзалагам се, че биха — Анди вече бе изплашен до такава степен, че му беше трудно да говори. Решил бе да не казва на Вики за разговора с Куинси.

— Все едно да си хапнеш лимон, което е приятно, или пък печени целувки, което също е приятно, но ако ги смесиш, се получава… съвсем ново вкусово усещане. Обзалагам се, че те ще искат да проверят на какво е способно това дете. Ще го вземат и ще го поставят в една малка стаичка, за да видят дали то няма да спаси демокрацията в света. Нямам какво повече да ти кажа, стари приятелю, освен… пази се.