Стивън Кинг
Подпалвачката (140)

18

Чарли изтича към баща си ужасно объркана и когато Рейнбърд заговори, тя действително се обърна към него. Той беше проснат по корем и с две ръце се опитваше да държи пистолета устойчиво.

Невероятно бе, но се усмихваше.

— Така — изграка той. — Така мога да виждам очите ти. Обичам те, Чарли. — И стреля.

Силата бликна от нея яростно, напълно извън контрола й. По своя път към Рейнбърд тя превърна в пара парченцето олово, което иначе би се заровило в мозъка на Чарли. За миг изглеждаше, че силен вятър развява дрехите на Рейнбърд — и тези на Кап зад него — и не се случва нищо друго. Но не само дрехите се развяваха: самата плът се вееше, потичаше като лой и се отделяше от костите, които вече се овъгляваха, почерняваха и пламваха.

Беззвучно проблесна светлина, която я ослепи за миг: но без да вижда, Чарли чу подлудяващите от страх коне в клетките… и усети дима.

„Конете! Конете!“ — помисли си тя и напрегна заслепените си очи. Това беше нейният сън. Бе променен, но беше той. И внезапно, за миг, тя се видя на олбънското летище, едно малко момиченце с книжна кесия, с пет сантиметра по-ниско, с пет килограма по-леко и много, много по-невинно, едно малко момиченце с книжна кесия, прибрана от кошче за боклук, което върви от телефон на телефон, тласва и от отвора за връщане на монети потича сребърен водопад…

Тя тласна сега, почти слепешком, опипвайки мислено това, което й беше нужно. По вратите на клетките, които формираха дългата страна на Г-то, премина леко вълнение. Резетата започнаха едно след друго да падат пушещи върху дъсчения под, с изкривена от горещината форма.

Задната стена на конюшнята експлодира в неразбория от дъски и димящи отломки, щом силата премина Кап и Рейнбърд, за да зареве нататък, като нещо изстреляно от парапсихически топ. Шрапнелите от дъски изсвириха в петнайсетметрово ветрило и сякаш обстреляха агентите на Арсенала, които се случиха на пътя му, с гъст картечен огън. Един човек на име Клейтън Брадок беше изкусно обезглавен от една въртяща се дъска от обшивката на сградата. Мъжът до него бе разполовен от греда, която се носеше във въздуха като избягал пропелер. На трети димяща цепенина му отнесе едното ухо и той не го осъзна почти десет минути.

Веригата на тръгналите в атака агенти на Арсенала се разпадна. Онези, които не можеха да тичат, пълзяха. Само един човек задържа позицията си, макар и краткотрайно. Това беше Джордж Седака, мъжът, който в компанията на Орв Джейминсън задигна писмата на Анди в Ню Хампшир. Седака убиваше времето си на земите на Арсенала, преди да продължи към Панама Сити. Човекът, който се бе намирал отляво на Седака, сега лежеше на земята и стенеше. Мъжът вдясно от Седака, беше злополучният Клейтън Брадок.

Самият Седака като по чудо беше невредим. Навсякъде около него бяха летели трески и горещи отломъци. Една кука за бали, островърха и смъртоносна, се бе забила в земята на по-малко от десет сантиметра от краката му. Нажежената й червенина помътняваше.

Задната стена на конюшнята изглеждаше, като че ли там бяха избухнали пет-шест пръчки динамит. Изпосъборените горящи греди ограждаха черна дупка, широка около десет метра. Огромна купчина тор бе погълнала голяма част от необикновената сила на Чарли при експлозивното й изскачане: сега тя беше в пламъци, подпалвайки и каквото бе останало от задната стена.

Седака чуваше как вътре цвилят и пищят коне, виждаше зловещото червенооранжево сияние на огъня, докато пламъците препускаха към плевниците, пълни със сухо сено. Сякаш гледаше през илюминатор към преизподнята.

Седака внезапно реши, че му стига толкова.

Тази работа беше малко по-трудна от това да ограби невъоръжен пощаджия на междуселски път.

Джордж Седака прибра пистолета в кобура и си плю на петите.