Флора Спиър
За любов и чест (8)

Глава 7

Отец Еймбрас напусна Хоугстън рано сутринта, след погребението на Крайспън. Той пътуваше сам. Беше достатъчно безопасно и той не се страхуваше; дори в тази част на Англия, близо до уелската граница, малко бяха тези, които биха се осмелили да нападат свещеник. Отец Еймбрас яздеше млада кобила и имаше два други коня — единия да язди, когато кобилата се измори, и другия да носи малкото вещи, които той имаше, и храна. Той не скри намеренията си да пътува до Лондон, а после щеше да прекоси Ламанша до Нормандия. Отецът неизменно следваше целта си. Този път, който беше по-скоро запустяла пътека, минаваше през гора. Тъй като денят беше топъл и слънчев, отец Еймбрас не носеше шапка и обръснатата му тонзура се виждаше. Тя беше символ на неговата набожност. Но сега мислите му не бяха насочени към свещеното призвание. Той яздеше бавно и оглеждаше внимателно между зелените дървета покрай пътя. Когато към пладне една загърната в тъмно наметало фигура се появи на пътя пред него, той дръпна юздите на коня и го спря.

— Благодаря на господа — възкликна той. — Страхувах се, че съм ви изпуснал.

— По-добре да дойдеш в сянката на дърветата — каза Парис. — Ние с Алейн намерихме място, което за момента е безопасно. Ще останем поне докато решим какво да правим, а това трябва да стане съвсем скоро. — Той хвана юздата и изведе коня на отец Еймбрас от пътя. И тъй като другите два коня бяха вързани за седалката на първия, те го последваха.

— Изненадан съм, че са те пуснали от Хордсън с толкова красиви животни. — Парис отбеляза това и се загледа в конете с възхищение. Те бяха първокласни.

— Аз също бях изненадан и през целия път се чудя дали някой не ме следва, въпреки че не видях никакви признаци, че съм преследван. — Вече по-навътре в гората, отец Еймбрас слезе от коня си. Храстовидната растителност ставаше все по-гъста и язденето бе невъзможно. — Ще трябва да ми простиш, че казвам това — отказах се от рицарството в името на свещеничеството преди пет години, но все още чувствам огромно удоволствие, когато съм на коня и търся истината в името на справедливостта. А и денят е толкова прекрасен.

— Открадна ли ги? — попита Парис, поглеждайки към конете.

— О, не. Разбира се, че не, синко мой — отговори свещеникът, а бръчките около очите му се свиха. — Те са безвъзмездно дадени, тоест дарени от барон Рудолф на Светата църква. Сигурно така се надява, че поне част от греховете му ще бъдат опростени. А, ето те и теб, Алейн. Благодаря на господ, че си в безопасност.

— Нямаше да се намирам в безопасност, ако не беше твоята помощ и острият ум на Парис. — Алейн излезе от храстите, в които се бе скрил, и се приближи до свещеника. — Някак си успяхме да се измъкнем от армията преследвачи и кучета, които Рудолф бе пратил по следите ни. Прекарахме първата нощ в едно езерце, потънали в студената вода до вратовете, докато хрътките лаеха и скимтяха съвсем наблизо. Дължа благодарност и на двама ви. Вие спасихте живота ми.

— Ако само можехме да спасим и живота на Крайспън — каза Парис. — Ако сега бяхме четирима вместо трима, щях да бъда много по-доволен.

— Да. Смъртта на Крайспън ме наранява толкова силно. — Отец Еймбрас поклати глава и се прекръсти. — Никога няма да престана да се моля за душата на моя племенник. Това е единственото нещо, което можем да направим за него сега.

Те стояха в кръг, натъжени и просълзени, докато отец Еймбрас каза молитвата си за скъпия им роднина и добър приятел.

— След като се помолихме за душата на покойния Крайспън — каза Еймбрас, — е време да се погрижим за живите. Лично аз мисля, че поне единият от вас отчаяно се нуждае от моята помощ.

Алейн от Уортъм, който отец Еймбрас наблюдаваше в този момент, бе съвсем различен от веселия и сърдечен приятел, който отиде в Бенингфорд преди по-малко от седмица за сватбата на братовчед си. Сега лицето на Алейн бе бледо и изпито, във всяко негово движение личеше напрежение, като че ли го мъчеше коварна болест.

— Отново ли си бил болен? — попита отец Еймбрас разтревожен.

— Не, болестта премина бързо. Тревожех се за теб — обясни Алейн. — Тревожех се за това, дали някой няма да ни хване, преди да съм успял да си спомня всичко, което се е случило през онази ужасна нощ, и да докажа, че не съм убил Крайспън. Това твърди Рудолф, нали. Всички знаехме, че ще го направи. Чичо Еймбрас, искам да убедиш Парис да се раздели с мен. Това е най-доброто, което може да направи. Само така ще е в безопасност. Той не иска да ме чуе.

— Беше много отдавна, когато за последен път те чух да ме наричаш чичо — каза Еймбрас. — Тази дума гали слуха ми. Скъпо момче, аз не мога да посъветвам Парис да те изостави. Какво ще направи той — ще се върне в Хоугстън, където е бил рицар и където сега владее Рудолф? Колко дълго мислиш, че ще оцелее там? Рудолф ще твърди — той вече твърди, — че Парис ти е съучастник. Той обвинява и него.

— Но това е глупаво. — Алейн покри лицето си с ръце. — Тъкмо сега не мога да мисля разумно.

— Сигурно защото не си ял скоро — каза отец Еймбрас. — Мили момчета, ще споделите ли обяда ми? Междувременно ще чуете и какви съвети ще ви дам.

— Не само това — каза Парис. — Ще обещаем, поне аз, да следваме съветите ти, каквито и да са.

— Това, което ще ви кажа, са думи на мъдър човек, преживял много. — С бързи движения, които показваха, че свещеникът е бил някога рицар и все още е в отлично физическо състояние, Еймбрас извади съдържанието на един пакет, който се намираше в дисагите, и го подхвърли на Парис. Имаше и съд с вино, което той подаде на Алейн. После свали свещеническото си расо и седна на земята с кръстосани крака.

— Остави конете както са — каза на Парис, когато той понечи да разседлае коня, който бе язден. — Може да се наложи да напуснем това място внезапно. А ти, Алейн, можеш спокойно да пиеш от виното. В него няма маков сироп.

— Маков сироп? — Алейн отмести виното и се втренчи в свещеника. — Това ли ме накара да се почувствам болен онази вечер?

— Мисля, че да — каза Еймбрас. — Маковият сироп, примесен с подходящи билки, води до състояние, в каквото бе изпаднал ти. Останалите съставки са лесни за намиране. Всяка билкарка ги има в килера си и когато ги смеси, те причиняват неописуема болка.

— Надявам се, не мислиш, че лейди Ройз е намесена в това злодеяние? — попита Парис. — Или Джоан?

— Не. Разбира се, че не — бързо отговори Еймбрас. — Нямам никакви доказателства, за да мога да обвиня когото и да било. Оставям търсенето на виновника на вас. Но бих се обзаложил, че ако бе изпил цяла чаша с вино, а не само една глътка, в онази нощ, ти също щеше да си болен. Въпреки че това е недоказано твърдение, мисля, че и двамата е трябвало да бъдете опиянени, за да могат да ви обвинят в убийството на Крайспън.

— Но кой го е направил? — попита Алейн.

— Не знам — каза Еймбрас.

— Но сигурно подозираш някого. Иначе нямаше да ни кажеш всичко това — настояваше Алейн.

— Не мога да кажа ничие име и да обвиня някого без доказателства — отговори Еймбрас.

— Но и аз бях обвинен без доказателства! — възпротиви се Алейн. — Ако трябваше да доказвам невинността си, не бих могъл да го направя в безпомощното състояние, в което се намирах тогава. Не си спомням нищо от това, което се бе случило.

— Не е трябвало да си спомняш — намеси се Парис. — Затова е бил предназначен маковият сироп. Да те обърка, а също и мен.

— Джоан добре ли е? — попита внезапно Алейн.

— Не съм я виждал след онази нощ. Баща й я заключи в спалнята. — Еймбрас разказа всичко, което знаеше за Джоан и Рудолф.

— Трябва да намерим начин да освободим Джоан. — Алейн скочи, като че ли веднага ще тръгва към Бенингфорд.

— Дори и не си помисляй! — посъветва го Еймбрас. — Двама или трима мъже не могат да се надяват да завладеят Бенингфорд. Ще бъдете заловени и не се съмнявам, че Рудолф ще обвини и двама ви в лудост и ще изиска от вас самопризнание, преди да ви окачи на бесилката. Седни долу, Алейн, и ме слушай добре. Искам ти и Парис да отпътувате с мен до Сицилия.

— Не! — протестираше Алейн. — Няма да напусна Англия. Справедливостта трябва да победи заради Крайспън. Трябва да намеря истинския убиец и да премахна петното от името си. Трябва да спася Джоан.

— Вярвам, че след време ще успееш. Но в момента не можеш да направиш нищо, освен да спасиш себе си.

— Няма да оставя Джоан! — Лицето на Алейн бе гневно, а юмруците му бяха стиснати.

— Може би трябваше и аз да сложа маков сироп във виното — каза Еймбрас.

— Алейн, успокой се и го изслушай! — увещаваше го Парис. — Може да не ти остане време за това, ако преследвачите на Рудолф достигнат тази горичка.

Алейн послуша Парис, защото това бе единственият човек, в чиито съвети винаги се вслушваше.

— Добре, старши сър Парис, ще изслушам това, което чичо Еймбрас има да ми каже.

— Тогава седни! — заповяда свещеникът и Алейн се подчини. — Както знаете, възнамерявам да пътувам до Лондон и после до Нормандия — каза Еймбрас. — Това означава, че хората на Рудолф ще концентрират вниманието си на север и изток в посоката, в която те вярват, че аз ще тръгна. Той очаква, че аз ще открия помощ, бягайки в тази посока.

— Това им предположение ще се засили от факта, че си взел три коня. Те ще мислят, че с тях ти искаш да започнеш пътуването си.

— Точно така — кимна Еймбрас. — Такова беше и моето намерение. Исках да ги заблудя. И докато Рудолф издирва двама рицари и един свещеник, запътили се към Лондон, трима свещеници ще яздят на север за няколко дни, а после ще тръгнат в западна посока към Уелс. Взел съм свещенически дрехи и за вас. Ето ги в дисагите на седлото.

— Уелс? — повтори Алейн. — Защо до Уелс?

— От Уелс е най-лесно да се стигне до Ирландия.

— Чудесна идея — каза Парис одобрително. — Така Рудолф ще загуби следите ни. А за уелсците съм чувал, че те съвсем не са добронамерени към него.

Изглежда, Алейн също бе ентусиазиран за тази идея, но продължи да мълчи. Еймбрас му разказа останалата част от плана си.

— Стигнем ли веднъж в Ирландия, можем лесно да намерим кораб, който да пътува до град Бордо, тъй като между тези две области има засилена търговия с вино. От Бордо ще тръгнем на юг към Средиземно море. А там ще можем да се качим на кораб за Сицилия.

— Това е толкова дълго пътуване — отбеляза Алейн — Ще трае месеци, особено ако времето е лошо и ветровете не са попътни, докато сме в морето. А и чакането на брега, докато дойде подходящ кораб…

— Толкова по-добре — каза Еймбрас с поучителен тон на двамата си събеседници. — Ще имам време, за да проведа някои образователни задачи, докато пътуваме. Нужно е да знаете по-добре латински, отколкото сега. Оскъдните ви знания по гръцки също ще бъдат попълнени. После ще се заемем и с арабския, разбира се. Учил съм го няколко години, за да съм подготвен за посещението си в Сицилия.

— Не се учудвам, че учен човек като теб знае толкова много езици, но защо трябва и аз да ги уча? — попита Алейн пренебрежително.

— Този въпрос издава пренебрежителното ти отношение към земите, които ще посетим — каза му Еймбрас. — Като допълнение към езиците, на които ще ви науча, ще ви предам и всичките си знания за забележителното кралство Сицилия. Така вие ще можете лесно да намерите пътя към двора на крал Роджър. Искам да избегна глупавата грешка, която допуснах първия път, когато бях в Сицилия. Тогава пътувах от Свещената земя към къщи. Все още бях рицар и не оценявах силата на знанията и другите възможности, които те ми предоставяха. Връщам се втори път там, но това ми посещение е насочено към знанията, които изпуснах преди. Бих искал да разберете предимствата на възможностите, които аз някога пренебрегнах.

— Ако напусна Англия с теб, на което все още не съм се съгласил — каза Алейн, — то ще е, за да отида само до Ирландия или може би до Бордо. И ако направя това пътуване, то не трябва да трае дълго. Ще се съглася, че едно морско пътуване може да ме накара да си спомня какво се случи в нощта, когато бе убит Крайспън. Виждам, че да напуснем Англия не е лоша идея, поне докато суматохата тук отмине, но ще се върна колкото се може по-скоро. Аз трябва да докажа своята невинност и да махна петното от името си. А още по-важно за мен е да спася Джоан от баща й. Няма да я оставя в ръцете на този грубиян.

— Явно не си разбрал това, което ти обясних — каза Еймбрас. — Рудолф няма да миряса, докато не ви обявят за престъпници. Той се е обърнал към краля с такова искане и когато Хенри подпише прокламацията, всеки човек в Англия с готовност би ви убил. Когато баща ти умре, ти няма да можеш да наследиш земите му. Вместо да принадлежат на теб, те ще бъдат конфискувани от държавата поради липса на наследник.

— Тогава ще бъда рицар без земи като Парис — каза Алейн, опитвайки се да осъзнае истината, която бе пренебрегвал до този момент.

— Но аз ще ти кажа нещо, което трябва да знаеш — продължи Еймбрас. — В Сицилия всеки рицар, който притежава интелигентност и отлични военни умения, може да спечели много земи и висока титла.

— Които обаче не ми носят нищо тук, в Англия, нали така? — каза Алейн.

— Има едно-единствено нещо, за което съм абсолютно съгласен с Рудолф — каза Еймбрас. — Крал Хенри няма да живее още дълго и когато той умре, ще има големи размирици по тези земи. Както и Рудолф аз не вярвам, че знатните фамилии ще следват една жена. В това, което предстои, се крие най-голямата ти надежда. Обявените за престъпници са често забравени по време на граждански неподчинения. Ела с мен в Сицилия, Алейн, и там спечели титла, благосъстояние, земи и власт. Тогава ще можеш да избереш най-подходящия момент, за да се върнеш и да докажеш, че си невинен.

— Но ти говориш за години — възпротиви се Алейн — А какво ще стане с Джоан? Не мога да я оставя толкова време под покрива на Рудолф.

— Нищо не можеш да направиш за Джоан — този път отговори Парис, който бе слушал внимателно думите на Еймбрас с нарастващо вълнение. — Рудолф ще пази Джоан много строго. Ще постави такава охрана, че никой няма да може да се добере до нея. Той ще я пази като очите си, тъй като единствено чрез нея ще може да упражнява контрол върху земите на Крайспън. Негова заветна цел е разширяване на владенията му и той няма да се спре пред нищо. Още по-добре ще е за него, ако Джоан износи дете от Крайспън.

— Знам всичко това много добре. — Алейн отново се изправи. — Не е нужно да ми го повтаряш. Не мога да понеса да мисля постоянно за Джоан. Всичко, което се случи с нея, ще ме съсипе. Ще се разболея още веднъж — ще се разболея, и то непоносимо тежко. Нито един от вас не знае какво е да обичаш, докато сърцето ти се пръска от мъка.

— Наистина ли мислиш, че не знам какво е това? — попита Еймбрас, който остана да седи върху голата земя с кръстосани крака и да яде от хляба си. — Защо мислиш, че изоставих металната си ризница на рицар и наметнах свещеническата роба? В името на Бог аз бих направил всичко, защото го обичам. Бих умрял като мъченик, ако трябва.

— Това не е, като да обичаш жена. Съвсем друго е — заяви Алейн.

— Може би не — свещеникът запази благия израз на лицето си въпреки гнева, който бе изписан върху това на Алейн. — Обичал съм и жена, дори две, в моя живот, докато бях рицар. Разбирам чувствата ти в този момент и колко тежко ти е във всичката тази бъркотия, която цари в мислите ти. Разбирам и копнежа ти по нея, желанието ти да я докоснеш и да бъде до теб. Но в търсене на всичко това можеш да загубиш целия си живот и да навредиш и на Джоан. Моля те да помислиш трезво дали можеш да помогнеш сега на Джоан. Ако изчакаш и размислиш, ако планираш всичко внимателно, тогава някой ден ще можеш да успееш там, където днес със сигурност ще се провалиш. Изчакай и ще видиш, че нещата ще се наредят както ти искаш. Нужно е търпение.

— Да чакам? Не мога! — Алейн се отвърна троснато от приятелите си, насочвайки се към гората. Парис реши да го последва, но Еймбрас го спря.

— Остави го сам — каза му свещеникът. — Дай му време да помисли. Алейн не е глупак. Той ще съумее да вземе правилното решение.

Алейн навлезе бързо сред храстите и спря само за да забие юмрука си в най-дебелото дърво, което можа да намери. Изобщо не навреди на дървото, но болезнено насини ставите на пръстите си.

Той знаеше, че отец Еймбрас е прав. Ако можеше да спаси Джоан и да я вземе със себе си в Сицилия, щеше да го направи и никога повече нямаше да се върне в Англия. Но той не можеше да я спаси, не и без да рискува собствения си живот, а така не би помогнал на жената, която обичаше. Ако изобщо можеше да се надява някога да спаси Джоан, трябваше веднага да напусне Англия. Да я напусне колкото се може по-скоро. Бе готов на всичко, за да се върне при Джоан, да бъде близо до нея и да я пази от всичкото зло на този свят. Той бе сигурен, че един ден ще успее, но не сега.

Алейн отново заби ръка в дървото, почти наслаждавайки се на болката. Тя му помагаше да забрави другата, която се таеше в сърцето му и която бе много по-силна. Това бе болка, която нямаше да отмине, докато той не усетеше, че Джоан е в прегръдките му завинаги.

Но той нямаше да покаже своята болка. Той бе мъж, а не момче и щеше да я таи дълбоко в себе си. Щеше да направи както Еймбрас предложи. Ще натрупа състояние в Сицилия и ще стане по-силен, отколкото е Рудолф. Едва тогава ще може да го смачка, да направи с него това, което заслужава. Стане ли достатъчно силен, ще се върне и ще унищожи Рудолф, с което ще премахне и петното от името си. Щеше да докаже и своята любов.

— Ще се върна — прошепна Алейн, този път удряйки челото си в кората на дървото. — Чакай ме, Джоан. Ще се върна за теб.