Флора Спиър
За любов и чест (12)

Глава 11

Слуховете, които достигнаха до Джордж от континента, бяха свързани с Рудолф и скоро бяха потвърдени. Непокорните нормандски благородници, които заемаха Южна Италия и бяха във васална зависимост от Роджър, отново се бяха вдигнали срещу своя сюзерен. По-лошото бе, че размириците окуражаваха Свещената Римска империя да вземе отношение. Въстаналите лордове подготвяха договор с италианския град Пиза, който бе владение на империята. Облагодетелствани от това, лордовете атакуваха Неапол по суша на двайсет и първия ден от април, а флотата на Пиза блокира връзките на Неапол по вода.

Тези новини изтръгнаха крал Роджър от Сицилия от траура, в който бе потънал след смъртта на кралицата през февруари. Той свика най-доверените си съветници, сред които бе и Джордж от Ентайх. Джордж използва възможността да представи своите гости на краля.

Тъй като бяха свикнали с лукса в дома на Джордж, тримата джентълмени не бяха толкова учудени, както биха били при други обстоятелства, когато видяха ориенталския разкош, в който живееше кралят на Сицилия. Кралският дворец бе построен в местността, която се издигаше високо над Палермо, на миля и половина в западна посока, където бе тихо и много по-хладно. Нормандите, които живееха на острова, използваха стара сарацинска крепост, която бяха обновили и разширили. Тя включваше градини, фонтани и дори кула, използвана за обсерватория, откъдето кралските астрономи наблюдаваха небето всяка нощ. Стените на крепостта бяха пазени от триста специално подбрани мъже. Вътре, по времето на Роджър и неговия баща, тя се бе превърнала в съкровищница, пълна с коприни и златни бижута.

Салонът, в който бяха настанени Джордж и неговите гости, се намираше на горните етажи и бе украсен с дърворезби и препарирани птици. Огромни геометрични фрески бяха издълбани на тавана. В средата на помещението бликаше фонтан, а водата от него продължаваше в поточе през стаята. Сребристи възглавнички омекотяваха дървените пейки, разположени около стените. Слънчевата светлина проникваше навсякъде, а в саксиите по прозорците цъфтяха екзотични растения, повечето от които бяха пълзящи и се спускаха надолу по външната стена.

В центъра на този разкош седеше кралят на Сицилия Роджър II. Той носеше роба от брокат в червено и златисто. Благородното му красиво лице все още бе белязано с мъка.

След като Юланда му бе казала, че въпреки траура Роджър настоява да получава ежедневно доклади от своите министри, Парис не се учуди, когато разбра, че кралят е знаел за тримата англичани, отседнали у Джордж. След като приветства Еймбрас с топли думи и го покани да се чувства удобно в кралството, Роджър се обърна към двамата по-млади джентълмени.

— Джордж ме информира, че сте склонни да служите на моето кралство и да ми помогнете да се справя с разбунтувалите се васали — каза Роджър.

— Аз ще приема предложението на Джордж и ще продължа да работя за него — съобщи Алейн. Начинът, по който израженията на Роджър и Джордж се промениха, убеди Парис, че бъдещето на приятеля му бе решено още преди да влязат в приемната на краля.

— Нямам никакви възражения против вашето решение — каза му Роджър. Обръщайки се към Парис, той каза закачливо: — А, вие, сър? Вие също ли ще ставате моряк?

— Не, милорд — отговори Парис. — Аз предпочитам да чувствам под краката си твърда земя. Ако ми позволите, бих участвал в битки на брега, тъй като съм добър фехтувач.

— Познавам много мъже, които могат да се бият добре — каза Роджър. — Първи сред тях са непокорните ми васали в Южна Италия. Това обаче, което аз най-много ценя, липсва при тях. Аз изисквам лоялност. Можете ли да ми дадете това, сър Парис? Можете ли да ми дадете клетва за вярност и да я удържите?

— Да, мога, сър — каза Парис искрено, тъй като бе харесал Роджър от мига, в който го видя.

— Аз също се кълна във вярност към вас — каза Алейн, падна на колене и вплете ръце по стар нормандски обичай.

Роджър постави ръка между двете на Алейн и изслуша клетвата му. Същото повтори и с Парис.

— Добре дошли в моето кралство. — Роджър прегърна всеки един от тях. — Аз, от своя страна, се заклевам да ви използвам пълноценно и да ви възнаградя богато.

 

Разбунтувалите се лордове бяха обсадили Неапол, но скоро попаднаха в капан под крепостните му стени. Когато армията на Роджър обгради града, пизанците попаднаха в клопка. На петнайсети юни неаполското пристанище бе барикадирано така, че бунтовническите кораби останаха обсадени. Алейн истински би се наслаждавал да преследва вражеските кораби в открито море, но блокадата му се струваше скучна и изморителна. Той копнееше за мига, в който ще може да действа.

На брега с Роджър Парис също бе отегчен. След години неразбирателство с васалите си, търпението на Роджър се бе изчерпало. От началото на лятото до ранна зима той обходи всичките си феодални владения в Южна Италия. Изгони управителите от всеки един град и на тяхно място постави свои довереници.

— Най-сетне се справих с тези бунтовници — каза кралят на Парис.

— Мисля, че няма да се откажат така лесно, защото вярват, че съвсем скоро ще им бъде оказана помощ — отбеляза Парис. — Последните донесения от вашите разузнавачи сочат, че императорът планува да напусне Германия, да премине Алпите и идното лято да се изправи срещу нас.

— Срещу нас? — изсмя се Роджър, потупвайки го по рамото. — Джордж беше прав за теб. Сега ти си един от нас.

— Да, аз също съм, милорд — каза Парис, мислейки за Юланда, която също имаше право. Роджър от Сицилия бе отличен военен командир, но също се опитваше да избягва насилието, до което неизменно водеше всяка война. От това, което бе наблюдавал Парис досега, той бе забележителен водач на народа. Нито веднъж Парис не бе изпитал съжаление от факта, че бе обрекъл себе си на вярност към този мъж.

Към средата на януари и сухопътните, и морските военни сили бяха изморени и по предложение на Джордж на Парис бе дадено разрешение да се върне в Палермо. Заедно с него бе и Алейн. Още веднъж, въпреки че морето бе спокойно, Парис отново бе много болен.

— Кълна ви се — каза Парис на заобикалящите го, щом стигнаха пристанището и той отново бе способен да говори, — че никога няма да напусна Сицилия отново, освен ако Роджър не построи мост над пролива Месина.

— Ето, това се нарича брилянтна идея. — Джордж избухна в неудържим смях. — Само трябва да му кажеш как да бъде направено и той ще те послуша. Сигурен съм. Тогава и теб самия те очаква безоблачно бъдеще. А сега, като те гледам, имаш нужда от една баня и чисти дрехи. Веднъж като се върнеш в стаичката си, ще се почувстваш много по-добре.

Съвсем скоро Парис наистина се чувстваше успокоен и се радваше, че вижда отец Еймбрас отново. Целия следобед той прекара с останалите, разменяйки новини, но с нетърпение чакаше тези часове да отминат, за да дойде вечерта. Тогава Джордж щеше да събере всичките си гости на терасата и той щеше да види Юланда.

В действителност те се събраха в дълга тясна стая близо до терасата, тъй като навън духаше силен вятър и сипеше студен дъжд. Парис бе очаквал тази вечер да бъде като всички предишни, когато въздухът бе топъл и наоколо бе пролет. Но сезоните се меняха, беше се променил и той, бе поостарял и помъдрял. След като бе видял ужаса на войната, той не се смееше толкова много, а и тя му бе оставила два белега. Единият беше от лявата страна на брадичката му, вторият — на дясното бедро, но и в двата случая той бе щастливец, защото се бе разминал с малко.

След като мъжете се събраха, дойде и Юланда. Тя отиде първо до Джордж и го целуна по двете бузи.

— Ще ти кажа отново, тео Джордж, колко съм щастлива, че те виждам пак вкъщи — каза тя. — Сър Парис, сър Алейн, добре дошли. — Тя бе малко смутена, когато видя белега на Парис, но после го докосна с ръка и разбра, че не е нищо сериозно. Парис взе пръстите й, но преди да усети тяхната деликатност, тя дръпна ръката си.

Тя също се бе променила през осемте месеца, в които бяха разделени. Не бе нито по-висока от предишната пролет, нито по-тежка. Носеше черните си коси по същия начин, а и роклята й също бе черна, копринена. Перлени обици със златен обков трепкаха на ушите й, когато движеше главата си. Но гледаше с равнодушен и спокоен поглед.

Той я бе оставил като момиче — искрено, прямо, честно. В негово отсъствие тя се бе превърнала в жена. Изключително красива млада жена. Парис си задаваше два въпроса — дали самодоволството й бе израз на истинските й чувства и дали през това време тя е намерила някой, който да я целуне, след като той отказа. Тази мисъл предизвика болка в стомаха му. Със сигурност не. Тя бе прекалено добре пазена, за да успее някой мъж да се доближи до нея. Но тя не бе добре пазена, когато той бе с нея. Тогава той можеше да прави каквото пожелае. Кой можеше да гарантира, че някой друг не си е взел това, което Парис бе отказал? Дали сега тя не обичаше някой друг? Тази ли бе причината да проявява студенина към него? Това, което той най-силно желаеше в момента, беше Юланда отново да го гледа с онзи топъл и размекващ поглед отпреди една година.

— Добре дошли, барон Парис от Асколия. Поздравления за новата ви титла. Знам, че я заслужавате. — Гласът й бе мек. — Страдахте ли от морска болест?

— Да, беше ужасно. — Той благодари на бога, че тя успя да започне разговор по толкова неангажиращ начин, и докосна лакътя й. — Искате ли да ви разкажа нещо повече затова?

— Не на масата, сър. Може би по-късно. — Звучеше сдържано и умело се контролираше, но не бе язвителна. Тя със сигурност обичаше някой друг. Но защо това за него бе толкова болезнено? Та нали той не я обичаше?

— Ще яздите ли с мен утре?

— Утре ще е дъждовно — каза тя.

— Тогава вдругиден или в който и да е от идните дни — продължи да настоява той.

— Дотогава има време. Ще видим. Понякога през зимата вали в продължение на седмица, че и повече, без да спира.

Вечерята бе обилна и вкусно приготвена. Всички пиха и от хубавото червено вино. Сладкишът бе с мед и бадеми — този, който Юланда обожаваше. Имаше и от традиционните сушени плодове и ядки за тези, които не обичаха прекалено сладко. От всичкото това изобилие Парис успя да хапне съвсем малко.

Говориха за войната и за нападенията, които очакваха през лятото от Германия. Алейн имаше да каже много неща по въпроса, които обикновено бяха в съгласие с това, което мислеше Джордж. Еймбрас също участваше в разговора и дори Юланда от мястото си до Парис се включи няколко пъти. Той самият стоеше мълчаливо, пиеше вино и се чудеше в името на всички светии какво му ставаше. Защо точно сега, когато бе на твърда земя, се чувстваше толкова ужасно?

— Тео Джордж постоянно ме информираше за теб и Алейн — каза му Юланда. — Знам колко смело си се бил за Роджър и колко верен си бил на нашия крал. Ти, както и сър Алейн, заслужавате похвала.

— Не беше нищо особено. — Парис пренебрегна комплимента, но после съжали, че е бил толкова рязък с нея.

— Мъчно ми е, когато виждам, че си бил нараняван — каза тя почти шепнешком. — Можело е да бъде опасно за теб.

— Щях ли да ти липсвам? — Парис се опита гласът му да бъде снишен като нейния, за да не привлича внимание, но той все пак звучеше по-високо. Страхуваше се да не би нейният отговор да е, че тя ще може да разбере само ако той наистина е мъртъв.

— Това е глупав въпрос, след като ти знаеш отговора. — Погледите им се срещнаха за миг и Парис отново срещна онзи мек израз, който познаваше отпреди време. — Може би — каза тя, преди Джордж и Еймбрас да привлекат вниманието й, — може би утре все пак няма да вали.

Но на утринта валеше и Юланда умело се изплъзна, оставайки през целия ден в стаята си. Тя се появи само на вечеря, когато бе невъзможно да проведат разговор само двамата. Джордж имаше нови гости — група учени от Александрия — и разговорът по време на вечеря бе оживен и интригуващ, но Парис не чу почти нищо. Той не можеше да остане повече и използва първия удобен момент да се извини и да отиде да се поскита из къщата. Излезе на терасата, където бе студено и влажно. Алейн го последва.

— Опитваш се да избягаш от нея или я чакаш? — попита Алейн, заставайки до него.

— Коя? — Парис звучеше ядосан дори в собствените си уши. Това го накара веднага да се извини. — Съжалявам. Настроението ми е ужасно тези дни.

— Разбираемо е. Повлиян си от битките. С мен е същото, но аз имах повече късмет от теб. При мен не се лееше толкова много кръв, освен това предполагам, че скоро не си бил с жена.

— Предполагам, че ти също, скъпи мой приятелю. В действителност старият сър Парис изпитваше нужда от жена няколко пъти — добре де, не се смей, повече от няколко пъти, особено през нощта преди битка. Но винаги, когато по-сериозно се замислях за възможността да бъда с жена, вместо да предприема нещо, започвах да се моля или да почиствам оръжието си. Това правят обикновено старците, а аз съвсем скоро навърших двайсет и три.

— Може би не си чак толкова стар — каза Алейн. — Може би просто си пораснал.

— Пораснах преди две години в деня, в който бях посветен в рицарство. — Гласът на Парис бе такъв, че твърдението му не можеше да бъде подложено на съмнение.

— Желаеш ли я? — Алейн зададе въпроса, който Парис си бе задавал толкова дълго време, и накрая се почувства още по-объркан.

— Съвсем честно — не знам — отговори Парис. — Тялото й — да. Бих желал да я притежавам тук в този миг. Но за останалото не знам. Тя не е жена, която можеш да притежаваш за една нощ и после просто да я зарежеш като онези, които следват армията и които отиват при следващия мъж веднага щом предишният е свършил. Тя ще има само един мъж в живота си. Това поне със сигурност разбрах. Тя е мила, нежна и интелигентна. И силна. Презирам слаби жени, но тя би се справила с управлението на един замък дори ако мъжът й отсъства. Достойна е за възхищение.

— Къде остава тогава Джордж?

— Не съм безразличен към възможността да се съюзя с Джордж от Ентайх — каза Парис. — Аз го харесвам и уважавам толкова много, колкото се възхищавам и от Роджър. Натрупах значително богатство през последните месеци, притежавам малко земи в Апулия, а заедно с това и титлата лорд. Всичко обаче е нищо в сравнение с владенията на Джордж. Ако аз помоля за ръката й, той ще откаже, а ако не го направи, тя самата ще откаже.

— Тя. Нито веднъж не произнесе името й — отбеляза Алейн.

— Юланда. Юланда. — Парис остави името й да бъде отнесено от вятъра. — Желая я, но мисля, че не я обичам, поне не по начина, по който ти обичаш Джоан. Когато се върнеш в Англия, ще дойда с теб — продължи Парис. — Не си и помисляй, че ще постъпя по друг начин. Да изтриеш петното от името си, означава да изтриеш петното и от моето. За мен е важно да открием убиеца на Крайспън, но не мисля, че Юланда би издържала на подобно пътуване. Ще трябва да я оставя тук.

— Все още е много рано да се завърнем — каза Алейн. — Ако имах крила и беше възможно, още днес щях да отлетя за Англия и щях да се върна при Джоан, но аз разбрах мъдрите съвети на Еймбрас. Той бе прав, че единственият начин да се върна в Англия, е с титла и богатство или дори с посланик до нашия крал от Роджър или който и да е друг крал. Това ще е най-сигурният начин да докажа невинността си. Но всичко това ще отнеме години, а междувременно ти ще трябва да решиш за Юланда. Джордж е разумен и предвидлив и не би я оставил още дълго неомъжена.

— Знам това. Тя е на седемнайсет години и е в най-добрата възраст за една девойка да се омъжи. Сигурен съм, че Джордж вече е имал предложения за нея.

— Ако и ти възнамеряваш да поискаш ръката й — посъветва го Алейн, — ще трябва да го направиш възможно най-скоро.

— Но искам ли аз да се оженя за нея или не? По дяволите! Не знам! — Парис удари юмрука си в каменния парапет. — Никога преди не съм бил толкова несигурен в нещо. Тя би намразила съпруг, който се суети около нея и я третира като дете.

— Тогава ти няма да се отнасяш към нея по начин, по който тя не харесва, нали? — попита Алейн. — Познаваш ли друг мъж, който би бил по-добър съпруг за нея от теб самия? Още по-важно е — можеш ли да си я представиш в обятията на друг мъж? Тогава няма твоето сърце да тупти и кръвта ти да кипи. Можеш ли да видиш образа й, когато е прегърнала детето на някой друг, а не твоето?

— Млъкни, за бога! — Парис обви ръце около парапета и вдигна лице към тъмнината, като че ли там щеше да намери отговор.

Двамата мъже стояха един до друг. Алейн обгърна приятеля си през рамо. Парис остана тъжен, но благодарен за трайното приятелство, което бяха създали още през годините, прекарани в онзи странен замък. И той прегърна приятеля си.

 

Зад двамата мъже, в дългата тясна стая, която водеше към терасата, седеше Юланда. Тя бе чула част от разговора им. То й бе достатъчно, тъй като бе чула това, което знаеше от близо година. Парис я харесваше, но той не я обичаше така, както тя го обичаше. Колко млада и глупава бе да му подари сърцето си още в мига, в който го срещна. Когато той отказа да я целуне и замина от Палермо, без да й обясни какво изпитва към нея, тя се чувстваше като глупачка и бе наранена. Бе лекувала раните си толкова дълго време и си бе обещала да бъде жестока с него, когато той се върне. Но когато видя белега на брадичката му, тя осъзна, че никога не е преставала да мисли за него.

Както Алейн бе казал, имаше много мъже и щеше да има други, които искаха да се оженят за нея.

Ако откаже всичките предложения, Джордж щеше да й каже, че тя отдавна трябва да е омъжена и дори да бъде вече майка и че само заради благоразположението му е все още мома. Така или иначе, Юланда вярваше, че преди началото на лятото тя ще се омъжи. Единствено от нея зависеше дали ще се омъжи за този, когото обичаше и желаеше. Тя знаеше начин, по който щеше да постигне това, което искаше. Щеше да подари на Парис най-безценния подарък. Щеше да му подари девствеността си.

 

Слънцето не можеше да прогони студа. Вятърът след бурята бе още по-силен и развяваше пелерините на мъжа и жената, които стояха далеч от брега, под хълмовете, защото там бе по-топло.

— Твърде много се отдалечихме — викна й Парис и спря коня си. — Джордж ни очаква по обед, а и нямам никакво желание да обяснявам на бавачката ти причините за закъснението. Лезия изобщо не хареса идеята да дойдеш с мен.

— Не обръщай внимание на Лезия — каза Юланда. — Тя е недоволна от всичко, което правя. Нека починат конете тук, преди да тръгнем обратно.

Юланда не остави време на Парис да протестира. Тя позволи на коня си да пие от една локва. После сама се настани върху една скала, която бе защитена от вятъра.

— Тук е по-топло, Парис. Ела и седни до мен. О, ела тук. Изглеждаш глупаво там върху коня си.

Парис бе честен мъж. Юланда се чудеше дали, след като веднъж бе отказал да я целуне, когато бяха сами, сега щеше да устои на това, което възнамеряваше да му предложи. Тя огледа тревата, храстите и скалите наоколо. Преценяваше мястото, което бе избрала, за да му даде себе си. Не се интересуваше от това, че не бе романтично. Парис щеше да го направи такова.

— През лятото тук ще бъде адски топло — каза тя, когато той седна до нея. — Сега е чудесно, не мислиш ли? Като в малка стая е. И студеният вятър не се усеща тук.

— Това, което ти наричаш студено, изобщо не е такова за мен — каза той.

— Би ли ми говорил за нещо друго, освен за времето? — изнедоволства тя. Бе нетърпелива да осъществи това, което бе замислила. — Не искам да ми говориш и за битките, в които си участвал, нито за тези, които предстоят. Парис, съвсем никакви чувства ли не изпитваш към мен?

Той сви крака и обгърна с ръце коленете си. Когато го видя, че сяда на разстояние от нея, Юланда помисли, че ще изкрещи от раздразнение, от нервност, че той се отнася с нея пренебрежително. Трябваше да я желае поне малко! Не може да е съвсем безразличен.

— Аз съм амбициозен — проговори той най-сетне.

— Радвам се да го чуя.

Юланда не хареса отговора му. Тя очакваше да чуе нещо за тях двамата, но и какъвто и да е разговор бе по-добре от никакъв. Тя се хвана за думите му:

— Мога да ти помогна да се издигнеш.

Парис я погледна в очите.

— Няма да е честно от моя страна да се възползвам от теб, за да постигна целите си. Не мислиш ли и ти така, Юланда?

— Миналата пролет поисках от теб да ме целунеш. — Тя преодоля страха си, че при подобен разговор той би се качил на коня си и би я оставил сама. — Сега ще ти кажа, че ако ти не ме целунеш, аз ще те целуна.

— Някой друг мъж не би се поколебал — мърмореше Парис толкова тихо, че почти само той се чуваше. — Защо аз го правя?

— Да, защо? — попита тя, молейки се думите й да не го ядосат — Защо толкова упорито се бориш срещу това, което искаш и което знаеш, че и аз искам?

— Защото имам навика добре да премислям обстоятелствата, преди да действам. — Той едва изрече тези думи и хвана брадичката й, обръщайки лицето й към себе си: — Ти си невероятна.

— Ще ме принуждаваш ли да ти задавам още въпроси — прошепна тя, — или ще ме целунеш?

Очите му светнаха, той се усмихна.

— След като стигнахме дотук, мога ли да не го направя? — попита той и докосна устните й.

След дългото му колебание тя не знаеше какво да очаква от целувката му. Със сигурност не си бе представяла, че между тях ще пламне подобна страст Юланда обви ръце около него и прокара пръсти през черната му коса. Тя усети, че ляга по гръб, а тялото му притиска нейното. Бе обхваната от внезапна сладост при допира с твърдата му мъжественост. Цялото й същество обаче бе съсредоточено към устните й, към неговите устни и неговия език, пробиващ си път и докосващ нейния. Целувката му остави Юланда без дъх. Тя усети непознати, неподозирани желания. Искаше й се да бъде още по-близо до него, да бъде част от него.

Той целуваше шията й, ръцете му докосваха гърдите й, останала без дъх, тя мълвеше името му.

— Парис — проплака, привличайки го отново към устните си. — Чаках те толкова дълго, толкова дълго! О, Парис, Парис, докосвай ме.

Тя трудно разбираше това, което той мълвеше. Но Парис знаеше. Той не мислеше, че тя е целувана от мъж, и сега се наслаждаваше на страстта й. Видя как цялата се изчерви, когато обхвана гърдите й. През вълнената рокля можеше да почувства как зърната й набъбнаха. Тя усилено търсеше ръцете му, притискаше се към него и после разтвори бедра, предлагайки му себе си.

Парис можеше да я притежава. Тя му подаряваше най-сладкия, най-безценния дар. Точно сега и тук тя лежеше под него, стенейки, готова да го приеме.

— Парис — никога името му не бе звучало толкова прекрасно. Гласът й трепереше, тя дишаше учестено.

— Парис, не знам как, но ми помогни. Изгарям, Парис, Парис, моля те, моля те, помогни ми.

Той самият изгаряше. Вдигна тежката вълнена пола и ръката му си проправи път между бедрата й — мястото бе меко и топло. Пръстите му докоснаха копринения триъгълник. Юланда му се отдаваше цялата — стенеща, притискаща се към него. Когато навлезе по-дълбоко, той бе възпрян от бариерата, която пазеше нейната девственост. Не, той не можеше да го направи. Не можеше да я нарани, не и когато тя му се отдаваше безрезервно и с пълно доверие. Парис имаше достатъчно опит с жените, за да знае как да задоволи една, без да се възползва от нещо, което по право не му принадлежи. Движейки пръстите си в нея, той наблюдаваше нарастващата й възбуда. Така бързо я доведе до оргазъм.

В този миг Парис не мислеше за последствията. Искаше единствено да я дари със сладостта, за която и сам копнееше.

— О, Парис, колко е прекрасно, красиво… Не съм и мечтала дори, никой не ми е казвал… А не желаеш ли да направим…? — Тя спря за миг, пламнала от червенина, но после продължи уверено: — Лезия ми е казвала какво трябва да направи мъжът в такъв момент, а ти не го направи. Парис, ако желаеш, аз няма да се противя. Дори мисля, че ще ми хареса, но не и ако съм с друг мъж. Не бих понесла друг мъж, освен теб, да ме докосне там.

— Спри! — Той стисна зъби, борейки се с изгарящото го желание, което го караше да легне върху й и да се възползва от предложението й. Знаеше, че трябва веднага да стане, докато все още можеше да се контролира. Но тя го бе прегърнала и той не искаше да я остави да си отиде. Бе толкова нежна и ранима в прегръдката му. Не, Парис не можеше да си представи как друг мъж би я докосвал. Никога! — Спри, Юланда! Не мога да се възползвам от теб по подобен начин, ако не сме женени. Ти не си някоя курва от таверна, която мога да притежавам тук на скалите, където всеки минаващ ще ни види. Това, което вече направих с теб, е достатъчно лошо. Срамувам се от постъпката си. Не бива да се повтаря.

Парис се изправи на крака, а тя остана така, че той можеше да види всичко, което иначе полата скриваше. Все още объркана от преживяното, Юланда се вгледа в очите му и изчака той да заговори отново.

— Първия път, когато наистина ще те притежавам — каза й Парис, — трябва да се намираме в брачно ложе, да сме благословени от отец Еймбрас и Роджър, Джордж и всички останали благородници да знаят, че сме мъж и жена.

— Това значи ли, че трябва да встъпим в брак? — прекъсна го тя. Сега, в този миг, тя получи обещание за това, което толкова много искаше, и се чувстваше точно толкова изплашена, колкото изглеждаше.

— Ще говоря с Джордж днес следобед — отговори Парис.

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита тя, припомняйки си, че той не я обича. Това й причиняваше болка, но каза това, което смяташе за редно. — След като съм все още девствена, ти не си задължен да се жениш за мен. Не искам да бъдеш нещастен, Парис.

— Ако скоро не се оженя за теб — каза той, — ще започна да се отнасям с теб като с курвите от някоя таверна и тогава ще намразя себе си. Това е, което ще ме направи нещастен, истински нещастен.

Парис й подаде ръка, за да се изправи на крака. После й помогна да се настани на седлото.

— Парис, с всяка курва, която срещаш, ли преспиваш? — Тя се постара да звучи засегната. От клюките, които бе чувала да се разнасят между младите омъжени жени, знаеше, че мъжете обикновено бяха неверни, а съпругите не се противопоставяха. Тя не мислеше, че ще понесе мъката, ако Парис търсеше удоволствия извън брачното ложе. Той трябваше да е разбрал съкровените чувства, които тя таеше към него, и да знае, че не би понесла, ако той има извънбрачни връзки.

— Не. Защо? — отговори той озадачен от въпроса й. — Не лягам с всяка срещната повлекана. Избирам само най-добрите, най-хубавите.

Сега Юланда знаеше, без да е нужно да задава повече въпроси, че той ще й бъде верен. Благодари му за безмълвната клетва по единствения начин, който знаеше.

— След като мине първата брачна нощ, един ден ще яздим отново тук. Тогава аз отново ще лежа на скалата с поли, намотани около кръста, а ти ще ме докосваш, докато започна да крещя от удоволствие. Ала не искам в този миг да спираш. И ти трябва да изпиташ същото удоволствие, което и аз. Тогава аз ще те даря с това, което ти ми даде днес.

 

Парис установи, че Джордж от Ентайх е изненадващо добре настроен към идеята племенницата му да се омъжи за незначителен, новоиздигнал се барон.

Джордж бе безрезервно честен:

— Роджър и аз обсъждахме бъдещето ти, което е осигурено толкова дълго, колкото си верен на краля. Не се страхувам, че съпругата ти ще живее в бедност, но съм загрижен за щастието на Юланда все пак. Тя отхвърли няколко жениха с по-високи титли и повече богатство от теб, защото ти си мъжът, когото желае. Тъй като я обичам твърде много и не мога да пренебрегна желанията й, ще благословя брака ви. Вярвам, че си мъж с достойнство и не би се възползвал от Юланда, затова ти дадох толкова свобода с нея. Нека сега те предупредя — не злоупотребявай с доверието ми преди сватбата. Ако се възползваш от Юланда, ще трябва да отговаряш пред мен.

— Уверявам те, че се отнасям към нея само с изключително уважение и възхищение — отговори Парис.

— Ти не говориш за любов! — Когато Парис се опита да се защити, Джордж вдигна ръка и му направи знак да мълчи. — Много често съм виждал умни мъже, които оглупяват от любов. Най-щастливите и богати мъже, които познавам, не са заслепени от любов към съпругите си, а се отнасят към тях с уважението, което ти проявяваш към Юланда. Нека те посъветвам нещо. Не се бори срещу любовта на Юланда към теб и не се опитвай да я унищожаваш. Позволи й да направи и своя, и твоя живот по-пълноценен и богат. Така ще я направиш щастлива и аз няма да имам причини да се оплаквам от теб.

— Аз също желая само нейното щастие и винаги ще се отнасям към нея като към скъп приятел.

— Тогава нямам нищо против брака ви. Факт е, че от скоро време мисля за промяна. След смъртта на жена ми преди няколко години спазвам стриктно благоприличие заради Юланда. Но сега бих искал да въведа някои промени, за да направя живота си… нека да кажем — по-полезен. На първо време бавачката на Юланда, която със сигурност не бихте искали да остане при вас. Тя е добра и честна жена, но ще се бърка в живота ви. Има една къщичка недалеч от градината, която огражда дома ни. Ще изпратя Лезия там с една или две прислужнички да й помагат. Тя и Юланда ще могат да се виждат, когато пожелаят. Ще е по-добре да започнете съвместното си съжителство с нова прислуга.

— Благодаря ти — каза Парис, доволен от услугата, която му правеше Джордж.

— Освен това — продължи Джордж — имам една малка, но очарователна къща недалеч оттук. Ще я дам на теб и Юланда като сватбен подарък. Украсяването и мебелирането й ще отнеме вниманието на съпругата ти това лято, докато ти си в Италия с Роджър. А през това време ще успееш да натрупаш богатство.