Флора Спиър
За любов и чест (19)

Глава 18

Дъждът започна да се сипе веднага след изгрев слънце. Студът и влагата пронизваха всеки, който се намираше на открито. В своята стая в западната кула Джоан се взираше в мрачния пейзаж навън и мислеше за мига, в който Алейн щеше да се изкачи по стената и да дойде отново.

— Добро утро. — В стаята влезе Ройз, следвана от Лиз, която носеше поднос с храна. И двете спряха изненадани, когато видяха засъхналото вино на пода и миризмата, която се носеше.

— Какво се е случило тук? — попита Ройз.

— Подхлъзнах се и изпуснах каната, а в тази стая няма нищо, което да използвам, за да почистя бъркотията. — Джоан се обърна рязко към Лиз. — Изпрати някой да почисти пода. Искам също чисти чаршафи. Виното изцапа и леглото ми.

— По-късно ще изпратя жената, която почиства тук. — Лиз остави подноса върху малката масичка и добави: — Трябва да бъдеш по-внимателна.

Лиз отиде до вратата и там кръстоса ръце пред гърдите си.

— Можеш да тръгваш — каза й Ройз.

— Не, няма. Бейъд ми нареди да не ви оставям насаме с Джоан тази сутрин, а също да му докладвам всичко, което вие двете си кажете.

— Внимавай с поведението си, жено. С какво право Бейъд си позволява да следи разговорите ми? — попита Джоан.

— Той си гледа работата и после ще докладва на баща ви — информира я Лиз, оставайки безчувствена.

— Интересно защо Бейъд си е въобразил, че разговорите ми днес ще бъдат интересни за лорд Рудолф? — попита Джоан. Знаейки, че всяка нейна реакция ще бъде докладвана, тя си придаде строг вид, така че да прикрие страха си от възможността Бейъд да е разбрал, че Алейн е в замъка.

— Бейъд смята, че вероятно ще бъда принудена да нося съобщения за или от теб — каза Ройз. — Имаме посетители в замъка.

— Да — добави Лиз, — една варварска принцеса се е настанила в салона и прави на глупак сина ви.

— Тя не е варварска принцеса! — Младият Уилям Крайспън влезе в стаята на майка си. — Лиз, забраних ти да говориш презрително за лейди Самира. Сега ни остави сами. Бих желал да говоря с майка си.

— Бейъд каза, че трябва да остана. — Лиз не се помръдна от мястото си.

— Бейъд не е господар на този дом — напомни й Уил. — Докато дядо ми се върне, аз съм господар тук. Тръгвай!

Под решителния поглед на младия мъж на Лиз не й оставаше нищо друго, освен да си тръгне.

— Как ненавиждам тази жена — оплака се Джоан. — Винаги слухти, винаги е нащрек, като че ли има тайна, която Рудолф все още не знае.

— Предполагам, че дядо ги държи, защото Бейъд му е верен — каза й Уил. — Дядо твърди, че лоялността е много важно нещо, но аз бих искал да ти дадат някоя друга прислужница вместо Лиз.

— Забрави за нея. Разкажи ми за гостите си — подкани го Джоан. — Седни, Уилям Крайспън. Закусил ли си? Ето, тук има сирене, хляб и други неща. Ройз, ще донесеш ли малко вино?

Двете жени останаха да седят в края на леглото и докато се хранеха, Уил остана до прозореца и им разказа за гостите си. Той бе толкова впечатлен от Самира, че думите му им доставиха огромно удоволствие.

— Мислех, че съм виждал красиви жени, докато бях в Болсеворския замък — каза Уил, — но никоя не може да се сравни с лейди Самира. Косата й е черна като нощта, очите й са сиво-зелени. А разговорите с нея! Тя е отлично образована и е посетила толкова много места, за които аз само съм мечтал. Майко, бих желал да нарушиш забраната си да не се срещаш с никого и да позволиш на Самира да дойде при тебе. Или дори ще е по-добре да се храниш с нас в големия салон и тогава ще можеш да разговаряш с нея. Много искам да се срещнете. Моля те.

— Не мога. Уилям Крайспън, не ме насилвай да направя това. Добре знаеш, че никога не се срещам с никого, освен с теб, Ройз и дядо ти.

— Да, но разговаряш и с Бейъд и Лиз, въпреки че толкова много ги ненавиждаш — обори я Уил. — А жената, която чисти твоята стая? Ето, виждаш ли…

— Нямаш никаква представа, какво искаш от мен.

— Разбирам защо в началото си искала да останеш сама в тази стая.

— Наистина ли? — Гласът на Джоан беше съвсем тих. — Как е възможно да знаеш неща, които съм преживяла месеци преди да се родиш, синко?

— Майко, време е да спреш да скърбиш за баща ми. Изпуснала си толкова много от живота, оставайки тук. Време е да се завърнеш към света. Ти не бива да живееш повече като затворник. Дядо ми каза, че пазачът пред вратата ти стои по твое желание, за да те пази от хората, които не искаш да виждаш.

— Ройз, помогни ми! — Джоан седеше притиснала ръце към гърдите си и сякаш всеки момент от очите й щяха да бликнат сълзи. — Кажи му, че не мога да напусна тази стая.

— Уил, моля те престани да настояваш. — Ройз вдигна ръце, като че ли искаше с този жест да му забрани да говори. — Не увещавай повече майка си! Остави я да направи това, което смята за правилно. Тя не би сторила нещо, което не й е по сърце. Джоан знае най-добре как трябва да постъпи.

— Но тя греши — настояваше Уил. — Не трябва да остава повече в тази отвратителна стая. Аз попитах веднъж дядо за това и той ми отговори, че всичко зависи само от нейното решение, така че тя трябва да излезе. Майко, не е нужно да идваш в салона, щом това те плаши толкова много. Стаята на лейди Самира е съвсем близо. Страхувам се, че тя днес не може да излезе, защото охраната й ми каза, че е болна, но ти можеш да отидеш при нея. Моля те, направи го. Ще останеш доволна.

— Самира е болна? — учуди се Джоан, мислейки какво ли в действителност се случваше в стаята на гостенката. — От какво? Ройз, ти ходи ли да я видиш?

— Леко неразположение, предизвикано от студа. Не е нищо, което да изисква по-сериозно внимание.

Ройз погледна Джоан доста странно.

— Придружителите й са изключително предпазливи и не позволяват на лейди Самира да пътува в лошо време. Мисля, че скоро ще си тръгнат.

— Аз се надявам да ги убедя да останат — съобщи Уилям Крайспън. — Искам Самира да се срещне и с дядо.

— Защо? — попита Джоан, ужасена от идеята.

— Защото възнамерявам да помоля дядо да поиска ръката на лейди Самира. Искам тя да стане моя съпруга.

— О, милостиви небеса! — Тази новина бе истински удар за Джоан. — Дядо ти никога няма да позволи подобно нещо. Откажи се от тази идея.

— Защо? Защото зестрата ще бъде в далечна страна, а не в Англия ли? — Уил се засмя на уплахата на майка си. — Какво значение има това? Много рицари се женят за дами от далечни страни.

— Дядо ти вече има определени планове за теб — предупреди Ройз. — Рудолф не обича, когато решенията му се променят не по негова воля.

— Това не ме интересува. Когато се прибере, ще поговоря с него — каза Уил. — Сигурен съм, че ще го убедя да направи всичко, което искам.

— Той никога няма да промени решението си — напомни Джоан. — Уилям Крайспън, умолявам те, не искай това от него. Няма да го получиш.

— Защо те е страх толкова много? — Уил прегърна майка си. — Мамо, съжалявам, ако съм те разстроил. Може би си права и трябва да останеш тук, където се чувстваш в безопасност. Разбирам, че може би искам твърде много, като настоявах да се върнеш отново в света извън тази стая. Но моля те, опитай поне да приемеш лейди Самира тук, преди тя да напусне замъка Бенингфорд.

— Ще помисля. Обещавам! — Джоан знаеше още сега, че обещава нещо, което няма да изпълни. Въпросът, дали в стаята й да влезе една непозната или не, не подлежеше на обсъждане.

— Когато срещнеш лейди Самира, съм сигурен, че ще разбереш защо искам да бъде моя съпруга. — Уил целуна майка си. — Сега ще те оставя с Ройз. Дойдох само за да кажа добро утро. Ще се видим по-късно, мамо.

— Той вярва, че тук съм в безопасност — каза Джоан, когато синът й излезе от стаята. Тя облегна главата си върху каменната рамка на прозореца. — Вече не съществува безопасно място за мен, както и за него Ройз, имам да ти кажа толкова много неща. Важни неща, Ройз.

— Какво има, Лиз? — Строгият глас на Ройз прекъсна Джоан, когато жената на Бейъд влезе, и я предупреди, че не бива да изрича това, което е намислила.

— Сега, когато господарят си отиде, аз ще изпълня задължението си, така както Бейъд ми е наредил — отговори Лиза. — Ще остана с вас в стаята на лейди Джоан.

— При тези обстоятелства ще говорим по-късно, Джоан. Всичко, което имаме да си кажем около днешното меню, както и за красотата и интелигентността на лейди Самира, може само да отегчи Бейъд, когато му бъде дословно предадено. А не бива да го изтезаваме така, нали? Хайде, Лиз, тръгвай.

Ройз остави Джоан сама, изпълнена със страх и гняв. Тя искаше синът й да се ожени за жената, която обича, но знаеше, че Рудолф никога няма да позволи момчето да вземе за съпруга тази, която не е избрал лично. Без внукът му да знае, баща й бе напуснал Бенингфорд, с цел да подготви сватбата на Уилям Крайспън с друго момиче, чиято зестра включваше много земи и някои от тях граничеха с владенията в Хоугстън, наследени от Уил по бащина линия. Джоан не смееше дори да помисли за последиците, ако синът й съобщи на Рудолф, че иска да се ожени за Самира.

Единствената й надежда оставаше Алейн. Ако те двамата заедно успееха да изобличат убиеца на Крайспън, ако тя можеше да си върне свободата, щеше да позволи на сина си да се ожени за която пожелае. Ако Самира наистина бе всичко, което Уилям Крайспън и Алейн казваха, Джоан би се радвала за един такъв съюз и би го подкрепяла.

Единственото, което й оставаше да направи сега, бе да чака Алейн да дойде отново. Той й бе обещал да се върне тази нощ. Още веднъж тя щеше да му се довери и да чака помощта му, но този път не заради глупавата си моминска любов, а защото това бе и в негов интерес. Истината трябваше да бъде разкрита и петното от името му — изтрито.

Дългият ден се изнизваше бавно. Джоан неуморно обикаляше стаята си и броеше всяка минута. Нервите й бяха опънати до скъсване и когато Лиз и момичето от прислугата влязоха, за да почистят засъхналото вино и да подготвят леглото й, тя ги нахока.

Едва когато денят преполови, небето се изясни и на хоризонта се показа слънце. Джоан отвори капаците и се надвеси над прозореца, за да провери състоянието на стената. Успокои я фактът, че ледът по повърхността на камъните се бе стопил. Така за Алейн щеше да бъде по-лесно да се изкатери.

— Какво правиш?

Стресна я грубият глас на Бейъд. Той бе влязъл в стаята й. С него бе и Лиз, която носеше върху голяма табла обяда на Джоан.

— Времето се промени. Искам да изляза и да направя обикновената си разходка.

— Не и докато има чужденци в замъка. Знаеш правилата. Не искай от мен да ти позволя нещо, което съм забранил.

— Ти си жесток човек. — Сега Джоан се учудваше на търпението си да понася Бейъд толкова много години и да сдържа огромната си омраза към него.

— Моля, отнасяйте се с уважение към мен, лейди Джоан. Знаете кой съм аз, нали?

— О, не само че знам кой си, но знам и какъв си — каза му Джоан.

— Аз съм капитан на охраната на този замък от много дълго време — напомни Бейъд — и господарят на този дом, барон Рудолф, ми се доверява напълно. Напомни това на сина си. Изглежда, той го е забравил.

— Остави Уилям Крайспън намира! — крещеше му Джоан. — Ако докоснеш и един косъм от главата му, баща ми ще те убие. Разбра ли?

— Рудолф сам ще заповяда да пребия момчето, щом чуе, че хлапакът е решил да се ожени за една непозната.

Хиленето на Бейъд предизвика още по-голяма мъка в сърцето на Джоан.

— Махайте се оттук! — крещеше Джоан. — Махайте се и двамата!

— Да, хайде да тръгваме, Лиз. — Бейъд побутна Лиз към вратата. — Лейди Джоан отново получава пристъпи на лудост, а не искам да бъдеш наранена.

Бейъд избута съпругата си и после излезе, заключвайки вратата. Джоан остана сама. Струваше й се, че може да полети през прозореца на крилете на яростта си.

Едва преваляше обед. Трябваше да чака дълги часове, преди да се види с Алейн. Тя изяде месото и хляба, но остави пудинга, който Лиз бе донесла. Поразходи се още известно време из стаята, а после легна върху леглото и заспа.

Когато се събуди, слънцето вече залязваше. След малко дойде Лиз, за щастие без Бейъд, и й донесе вода, за да се изкъпе. Жената не й говореше, но това слабо интересуваше Джоан. След малко тя взе мръсните съдове и излезе.

Джоан остана да чака.

 

Тази вечер Рудолф се прибра в замъка си. Заедно с Бейъд, който го посрещна още на външния двор, Рудолф нахлу в салона и се отправи към масата, където Уилям Крайспън разговаряше с Парис и Ройз.

— Какво значи всичко това, което чувам за теб, млади човече? — крещеше той на Уил. — В тези опасни времена ти си посрещнал едни странници в Бенингфорд, и то в мое отсъствие?

— Дядо, просто приютих една дама, тръгнала на дълго пътуване, заедно с нейните придружители — обясни Уил спокойно. — Как е възможно няколко човека да представляват опасност за Бенингфорд?

— Къде е дамата? — Рудолф погледна към Парис, който следеше движенията на високия едър мъж със злобно лице и студени очи. — Отговори ми, човече!

— Лейди Самира е болна. — Парис говореше, използвайки възможно най-силния гръцки акцент. — По тази причина молим за вашето гостоприемство в продължение на още една нощ, сър. Надяваме се, че след като добре си е починала, нашата дама ще може отново да пътува. И ви благодаря за чудесното вино, сър. — С тези думи Парис вдигна чашата си и заедно с Рудолф отпиха. Яростта на домакина бързо отмина при похвалата за виното му.

— Хм, гостът дори не е мъж. — Рудолф се обърна към Бейъд. — За това ли ме повика вкъщи още преди работата ми да е свършена? Къде са оръженосците им?

— В обора — отговори Бейъд.

— Заповядай строго да ги пазят. Увери се, че през цялата нощ ще останат в обора. Нека най-добрите ти мъже да охраняват кулата. Тези предпазни мерки са необходими, за да сме сигурни, че нашите гости няма да ни създават проблеми.

— Слушам, милорд. — Бейъд се оттегли. Той бързаше да изпълни заповедите на Рудолф.

— Ройз, искам храна и вино — заповяда Рудолф. — Не тук. В стаята ми. Яздил съм през целия ден и съм твърде изморен.

Ройз напусна масата.

— А аз, сър, трябва да се погрижа за моята дама — каза Парис на Рудолф. — Трябва да разбера дали ще е готова да пътува утре. След такава умора, нали ги знаете жените, разболяват се. Да дойда ли после до вашата стая, сър, и да ви предам какво е казала тя?

— Стой далеч от спалнята ми — нареди Рудолф. — Кажи на Ройз това, което имаш да казваш. Тя ще ми предаде. Знай, че трябва да бъдеш там, където се очаква от теб тази нощ. Моите хора ще ви следят.

— Сър, уверявам ви, че няма какво да крием.

— Ако казваш истината, тази нощ всички ще спим спокойно, а утре ще накажа Бейъд за това, че прекъсна важни преговори — каза Рудолф. Той се обърна към внука си: — Уил, отивай да си лягаш. С теб също ще си поговоря утре. Щом съм наредил никой да не бъде допуснат в Бенингфорд без мое позволение, всички трябва да го спазват.

— Да, дядо. — Червенината, която изби по лицето на Уил, показа колко засегнат се е почувствал той от държанието на Рудолф, но младият мъж бе твърде добре възпитан, за да спори с дядо си в присъствието на Парис.

— Както знаеш, гражданската война не е свършила още — продължи Рудолф. — Има много мошеници и от двете страни. Бяха ми необходими много ум и хитрост, за да запазя земите си през последните години, и няма да ги загубя само защото ти не можеш да устоиш на усмивката на някакво си момиче.

— Беше въпрос на възпитание, дядо. Да поканя малка група премръзнали и изтощени пътници в замъка…

— О, заминавай в стаята си — грубо го прекъсна Рудолф. — Да върви по дяволите твоето възпитание. Твърде си мекушав, момче. Още от утре ще се заема с теб, за да станеш истински мъж. Съжалявам само, че не го направих още преди години.

Докато Рудолф се разправяше с внука си, Парис бе вече твърде далеч, за да чуе разговора им. Той намери Алейн седнал пред вратата на стаята на Самира.

— Какво, за бога, става? — попита го приятелят му.

— Влез вътре и ще ти кажа. — Парис отвори вратата. — Алейн, мисля, че трябва да отложиш катеренето до стаята на Джоан. Твърде опасно е.

— Ако не отида при нея тази нощ, тя ще реши, че съм я изоставил за втори път.

— Освен това не можем да останем тук още един ден — продължи Рудолф. — Не и когато Рудолф е в замъка. Съвсем скоро той ще ни разпознае.

— Мисля, че ще мога да отклоня вниманието му — предложи Самира. — Бих искала да мога да направя нещо повече, за да ви помогна, освен да прекарам един скучен ден, преструвайки се на болна.

— Забранявам ти да се мяркаш пред погледа на този звяр! — Парис използва целия си авторитет на баща. — Алейн, ако твърдо си решил да рискуваш и да се катериш отново, трябва да го направиш, преди Бейъд да се е разпоредил за още пазачи.

 

След известно време Парис се върна в големия салон, за да потърси Ройз.

— Занесете топлата вода и храната горе веднага — заповяда Ройз на двама от слугите. — Предайте на барон Рудолф, че скоро ще отида при него. Да, сър, Спирос. Имате ли съобщение за Рудолф от вашата дама?

Ройз пристъпи близо така, че Парис да може да говори тихо.

— Ще можеш ли да отвлечеш вниманието на Рудолф? — попита Парис, мразейки се за това, че използва тази жена по подобен начин. Мисълта, че тази нощ тя щеше да бъде в леглото на Рудолф, го измъчваше.

— Трябва да ти кажа, че са минали около петнайсет години от времето, когато Рудолф показваше някакъв интерес към мен. Той пие твърде много и това притъпява сетивата му. Може би нежеланието му към мен се дължи на факта, че често във виното му слагам билки. Харесва му вкусът им и му помагат да заспи. Виното, което току-що изпратих в стаята му, е наситено с такива билки. Рудолф ще спи дълбоко тази нощ. Аз ще остана при него, за да наблюдавам, и ще му заговоря високо, ако реши да излиза. Така вие ще можете да ме чуете и ще бъдете предупредени. Идва Бейъд — добави Ройз. После с по-висок тон каза: — Ще предам на барон Рудолф съобщението от вашата лейди, сър Спирос. Очакваме да я видим в отлично здраве утре сутринта. Лека нощ, сър Спирос. Лека нощ, Бейъд.

— Лейди Ройз!

Със замислено изражение, Бейъд я проследи, докато тя изчезна нагоре по стълбите.

— Къде отивате сега, сър Спирос?

— Да спя пред вратата на лейди Самира — отговори Парис.

— Къде е твоят приятел, Лукас?

— Мисля, че е отишъл до банята, а после е минал да провери оръженосците — каза Парис.

— Бъдете там, където се очаква от вас да бъдете тази нощ — заповяда Бейъд. — Отнася се за всички ви.

 

Джоан чакаше на прозореца. Когато Алейн го достигна, тя му подаде ръката си, за да му помогне да прехвърли тялото си през перваза и да влезе в стаята.

— Каквото и да възнамеряваш да правиш — каза Джоан, преди той да се е съвзел, — трябва да го направиш бързо. Синът ми възнамерява да се ожени за Самира.

— Това е интересна идея. Баща ти се е върнал.

— Тогава защо дойде при мен? — Тя бе ужасена. — Трябва да се махнеш. Всички вие трябва да си тръгнете, преди той да е открил кои сте.

— Не можем да направим нищо, докато не отворят вратите утре — отбеляза Алейн. — Доколкото разбирам, Ройз е успяла да упои Рудолф и той сега спи дълбоко. Това ни дава доста време, което можем да прекараме заедно.

— Намесили сте и Ройз? Господ да й е на помощ. — Джоан пое тежко въздух, борейки се със страха си.

— Е, ако само можехме да сложим край на този ад… А сега за твоите планове, Алейн. Кажи ми какво сте намислили да правите.

— Когато сутринта си тръгнах от теб, Джоан, ти ми обеща да ме посрещнеш с чаша вино, когато се върна.

— Да, спомням си.

Тя наля чаша вино и му я подаде. Алейн задържа ръката си върху нейната и се загледа в сапфирените й очи.

— Джоан, любов моя…

— Пийте си виното, милорд.

— Не бях сигурен какво ще открия тук тази нощ — избоботи той. — Ти бе толкова студена, когато дойдох при теб предния път.

— Имах на разположение осемнайсет години да се науча да се контролирам. През всички тези дни съм крила истинските си емоции. Дори от Ройз. Особено от Ройз.

— Тя знае ли кой е убил Крайспън? — попита Алейн и се опита да открие някаква живинка в маската, която тя си бе сложила и която изглеждаше част от истинската й същност.

— Не бих изложила Ройз на опасност, като й кажа истината — отговори Джоан. — Ако тя знаеше и виновникът разбере за това, щеше да бъде убита веднага.

— Аз казах на Парис и Самира. В случай че нещо се случи с мен, бих искал някой друг да знае истината.

— Много предвидливо от твоя страна.

— Трябва да бъда такъв, но каквото и да се случи утре, следващите няколко часа са наши и ние можем да си принадлежим.

— Можем ли? — Джоан се отдръпна от него.

— Желая те от първия миг, в който те зърнах — каза той и пристъпи към нея. — Имаше моменти, в които ти също ме желаеше.

— Може би това време е безвъзвратно отминало. — Тя отново се дръпна назад.

— Не ти вярвам — каза той, следвайки я.

— Преди да продължиш, преди да кажеш нещо, за което да съжаляваш, аз искам да ти кажа, че това, което се случваше между мен и Крайспън в леглото, съвсем не ми бе неприятно. В действителност няколко пъти много се забавлявах.

— Радвам се да го чуя. Крайспън заслужаваше съпруга като теб. Това, което се е случило между вас двамата, е било преди много време, в миналото. Не мога да ревнувам от мъртъв мъж, не и от Крайспън, който ми беше толкова близък. Джоан, аз също се чувствам задължен да направя едно признание. Мразя баща ти, и то още от момента, в който той те омъжи за Крайспън, а аз толкова страстно те желаех. Тогава мислех, че ще полудея от мъка по теб. Дори възнамерявах да убия Рудолф за това, че организира сватбата ти с моя приятел. Но никога не съм мразил Крайспън и никога не съм пожелавал смъртта му заради тебе. — Следващата стъпка на Алейн го отведе при Джоан. Този път тя не можа да се отдръпне, защото гърбът й бе опрян в стената. Алейн застана пред нея и постави ръцете си върху стената от двете й страни, така че тя да не може да му се изплъзне.

— Не, недей. — Гласът й трепереше. — Може… може би друг път, Алейн.

— Съществува само един-единствен път и той е сега. Не мога повече да отлагам това.

— Устояла съм на злото и жестокостта. — Шепнейки, Джоан затвори очи. — Единствено любовта ме плаши. Веднъж тя почти ме унищожи. Страхувам се, че и втори път може да успее.

— Мислиш ли, че аз не се страхувам? — попита той. — След като толкова много години съм мечтал за теб, копнял съм по теб, сега, когато си близо до мен, аз не знам какво да правя. Най-много се страхувам ти да не ми кажеш, че не ме обичаш или че не ме искаш. Ето, от това се страхувам.

— Алейн…

— Позволи ми да те любя. Ако следващите няколко часа са единствените, които са ни отредени да прекараме заедно, нека се възползваме. Нека поне веднъж да почувствам сладостта от това, че си моя жена.

Тя не отговори. Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи. А мъжът над нея изгаряше от желание за взаимност. Алейн бе прекарал целия ден в очакване, представяйки си топлото й тяло под себе си. Единствено неудържимото му желание да бъде с Джоан му даде сили да изкачи за втори път стената на кулата, макар че здравият разум му заповядваше да остане пред вратата на Самира заедно с Парис.

— Трябва да изчакаме — молеше Джоан. — Не можем да рискуваме. Някой може да дойде.

— Аз не мога да чакам.

Алейн се притисна към нея нежно. Тя шепнеше, умоляваше го, дори се опита да го отблъсне, но устните му вече милваха шията й. Те оставяха влажна диря, устремени нагоре към нейните.

— Моля те — молеше тя, — спри! Ако Лиз дойде до вратата или баща ми…

Той не обърна внимание на отчаяния й шепот. Когато силите й отслабнаха, тя престана да се съпротивлява с него.

— Алейн! — Ръцете й обвиха раменете му, а устните й се разтвориха, готови да приемат неговите. После тя се разколеба и го отблъсна: — Изминали са толкова много години… Толкова много неща са се случили…

— Знам, знам, любов моя! — Алейн вдигна края на полата й. — Миналото няма значение. Само това, което се случва сега, има значение.

Когато ръцете му започнаха да милват бедрата й, Джоан му се отдаде изцяло. Движенията му бяха бавни, чувствени. Въпреки силното си желание, Алейн не бързаше. Искаше тя да свикне с нежността му.

Той задържа погледа си върху нейните очи — чисти и прозрачни като сапфири — и в тях той не откри и следа от страх. Желанието толкова болезнено го изгаряше, че той бе готов да я притежава тук, до стената. Въздържа се с огромни усилия, но ръцете му неудържимо трепереха.

— Помогни ми! — помоли я той, смеейки се на момчешката си безсилност.

След миг колебание Джоан му помогна да свали дрехите й, а после и неговите. Беше неин ред да се разсмее, когато откри, че той носи две туники една върху друга.

— Трябваше да запазя топлината на тялото си заради тебе — опита се да обясни той, събличайки втората туника и целувайки я същевременно.

Тя го погледна закачливо и за него това бе сигурен знак, че вътрешно е разтревожена. Знаеше, че е нервна, защото той самият се чувстваше така. Желаеше я толкова много, искаше да й достави удоволствие, но се страхуваше да не сбърка в нещо.

Най-сетне те свалиха всички дрехи. Двама любовници на средна възраст, но непокътнати от силата на времето. Въпреки че в косите и брадата му имаше сиви нишки, раменете му все още бяха широки и мускулести като на много по-млад мъж. Коремът му бе гладък и стегнат, както и бедрата му.

Майчинството се бе отразило добре на Джоан Фигурата й бе станала по-женствена. Гърдите й бяха по-тежки и идеално оформени, така че точно пълнеха шепите на Алейн. Тънката й талия подчертаваше стегнатия ханш.

Чудото, че я има до себе си гола, удивляваше Алейн. Той остана неподвижен, докато тя не вдигна глава и леко разтвори устни. После той видя между тях розовото връхче на езика й. Тя му се усмихна окуражително.

— Алейн, занеси ме в леглото — подкани го тя.

Той я вдигна и положи върху завивките.

— Целуни ме, Алейн.

Един дълъг блажен миг устата му пиеше сладостта на устните й. После той я покри с целувки от главата до пръстите на краката. Докосваше я на места, където бе сигурен, че не бе докосвана преди, и за нейна изненада това събуждаше непознати преживявания у нея. Той бе малко изненадан от това, че тя е все още толкова невинна, а после от това, че желанието й толкова бързо нарасна.

Несигурен дали сливането на телата им ще й причини болка, след като толкова много години не е била с мъж, той се опита да бъде внимателен. Не искаше да постъпва като животно, което задоволява само собствените си страсти. Толкова дълго бе чакал мига, в който тя ще бъде негова, че сега искаше всичко да бъде перфектно и за двамата.

Джоан усети твърдата, дръзка мъжественост, която напираше към нея, очите й се затвориха, когато жарките му устни прокараха гореща следа по шията и рамото й. Ръцете, които я галеха, постепенно събудиха непозната тръпка.

Алейн се отпусна върху тялото й, разтвори бедрата й, проникна дълбоко в нея. Джоан се надигна, за да посрещне твърдия му тласък. Сетивата й, душата й, цялата й същност приветстваха това ново, неописуемо чувство, което продължаваше да нараства у нея с пулсиращо трепкане. Насладата нарасна до такава степен, че при всеки удар на сърцето си тя се чудеше дали ще доживее до следващия. И едно приказно, магично, огромно, набъбващо разпускане на топяща омая я караше да потръпва срещу му в дива страст, равна на неговата. Тя се бе вкопчила здраво в него, сякаш да го поеме целия в себе си. Усети ускорените удари на сърцето му по голата си гръд и чу горещото му задъхано дишане в ухото си.

Времето, изглежда, бе спряло пред бездната на вечността. Двамата влюбени останаха още дълго време заедно.

В миговете, когато лежаха един до друг, Алейн се молеше Ройз да е упоила достатъчно добре Рудолф, а пазачите от кулата да не са достатъчно бдителни.

 

— Бейъд — Оуайн бе разтревожен, — по-добре ще е да дойдеш веднага.

— Какво не е наред? — Бейъд избута Лиз от леглото, което двамата деляха. Със същото бързо движение той взе сабята си и я сложи на кръста си.

— Става нещо странно, а ти ни каза да те повикаме, ако забележим нещо необичайно. Някой слиза по западната кула.

— Не може да бъде! — Бейъд вече бързаше към двора, следван от Оуайн. — Направихте ли нещо?

— Наредих на няколко допълнителни мъже да следят мъжа и да разберат къде отива, а останалите са готови в случай на атака.

— Отлично. Събери още мъже, но бъдете тихи. Не е нужно врагът да разбере, че сме го усетили.

Бейъд остави Оуайн да изпълнява заповедите му, а самият той тръгна към кулата.

— Къде е той? — попита Бейъд стража там.

— Катерачът ли? Ето го там — посочи той. — Почти е слязъл.

— Да, виждам го. Внимавайте да не ви усети. Рудолф ще иска информация, а не мъртвец. Не изпускайте от погледите си нито едно негово движение. Мисля, че сега ще се насочи към северната кула.

— Искате да кажете, че ще мине през задния вход? — попита мъжът.

— Защо не? Той точно от там е излязъл. Има две места, от които може да идва. Стаята на лейди Джоан или спалнята на лорда.

— Може би е извършил убийство.

— Млъкни, глупако — сопна се Бейъд. — Дори и да е извършил убийство, вече е твърде късно да помогнем на жертвата. Всичко, което ни остава, е да заловим убиеца.

Бейъд провери всички постове и раздаде заповеди. Междувременно нощта бе към своя край и сега се виждаше по-ясно.

— Не се движете и не издавайте никакви звуци, докато не ви дам сигнал — продължаваше Бейъд.

Първите слънчеви лъчи тъкмо огряваха кулата, когато вратата на задния вход се отвори. Мъжът се промъкна, без да забележи, че е обкръжен.

— Все пак бях прав. Ти си шпионин — каза Бейъд.

Алейн застина на мястото си, щом разпозна гласа.

— Оуайн, заведи нашия гост в салона. Ще отида при Рудолф. Ако го намеря убит, ти, Лукас и приятелите ти ще последвате съдбата му.