Флора Спиър
За любов и чест (15)

Глава 14

— Никога не съм мислил, че ще се проявиш като подобен страхливец, Парис, но ти го направи. — С най-мрачното изражение, което можеше да предизвика върху лицето си, Алейн вилнееше в кабинета на приятеля си и размахваше парче пергамент в ръце Самира в началото бе обнадеждена, но после бе силно разтревожена от начина, по който Алейн говореше на Парис.

— Да не би да възнамеряваш да останеш тук завинаги? — Алейн заобиколи масивното бюро, така че да закрие гледката към градината. — Роджър ми каза, ме си му изпратил писмо, в което пишеш, че се отказваш от всички постове, които са ти дадени досега. За това ли работи през всички тези години? За да можеш да се отпуснеш в креслото си като безхарактерен мерзавец? Мислиш ли, че Юланда би искала това от теб?

— О, татко, кажи ми, че не си го направил! — Самира обви ръце около врата на Парис. — Как си могъл? Мама бе толкова горда с теб, че си дошъл в Сицилия без пукнат грош и си постигнал толкова много. Сега би била толкова разочарована.

— По-точна дума за начина, по който Юланда би се чувствала, е засрамена — крещеше Алейн. Със сигурност тази негова атака щеше да изтръгне Парис от апатията му. Всеки миг той трябваше да скочи от стола, да вземе сабята си, която почиваше в ъгъла, и да призове на бой Алейн заради обидите, които му бе нанесъл.

— Вие не разбирате. Никой от вас не ме разбира. — Парис се освободи от ръцете на Самира, изправи се и отиде до прозореца, така че да може отново да вижда градината.

— Защо мислиш така? — Алейн препречи пътя на Парис. — Забрави ли защо напуснахме Англия?

— Това е различно. Джоан бе жива и все още е. — Парис отново се опита да пристъпи към прозореца, но Алейн отново го спря.

— Коя е Джоан? — попита Самира, но нито един от двамата мъже не й отговори.

— През изминалите осемнайсет години Джоан бе загубена за мен, така както е сега за теб Юланда — говореше Алейн. — Да не би аз да се държах като теб? Да се отделя от целия свят, да се заключа в една стая и да не желая да виждам никого?

— Доколкото си спомням, тогава се напи — каза Парис. В този момент Самира забеляза в очите му проблясъци на живот, каквито не бе виждала от седмици. Той се отказа от намерението си да гледа през прозореца, облегна се на ръба на масата и погледна първо Алейн, после дъщеря си и пак обратно.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Нужна ми е помощта ти.

— За какво? — Парис звучеше изморен и отегчен. Това накара Самира да повярва, че той очаква да чуе някакво нареждане на Роджър за изпълнение на задача.

— Прочети това! — Алейн му предложи свитъка, който през цялото време бе подмятал в ръцете си.

Парис го взе, развърза панделката и започна да чете. Докато вниманието му бе отнето от пергамента, Алейн бързо намигна на Самира.

— Така — Парис привърши с четенето и захвърли пергамента върху бюрото. — Роджър отказа да ме освободи от титлите и от длъжността ми и ми дава само временен отпуск, докато нещата около личния ми живот се оправят. Това не означава нищо. Моят живот никога няма да се оправи отново. Той е свършен и вие трябва да приемете истината.

— Добре тогава, но моят не е! — заяви Алейн. — Не искам да прекарам остатъка от него втренчил се в някоя градина или пък в морето, докато остарея и си загубя ума. И не трябва и ти да го правиш! Отпускът, която измолих от Роджър с толкова усилия, е, за да имаш време да ми помогнеш, за бога, и те заклевам да го направиш.

— Да ти помогна да направиш какво? — Парис беше съвсем незаинтересован.

— Да се върна в Англия и да разкрия истината за убийството на приятеля ни, което остана загадка толкова дълго време — отговори Алейн. — Искам да изчистя петното от името си, което тегне върху мен от момента, в който ме обвиниха в убийство.

— В убийство? — Самира не вярваше на ушите си. — О, тео Алейн, не и ти!

— Благодаря ти за доверието в мен, дете. — Без Парис да вижда, той се обърна към нея и й намигна отново. — Знаеш ли, че баща ти бе обвинен в съучастничество?

— Никога! Не знаех нищо за това. Как изобщо е възможно някой да си помисли, че…? — Самира спря и се засмя на Алейн. — О, мисля, че разбрах. Лъжливото обвинение изисква от вас да докажете своята невинност. Това ще е трудна задача, особено след като толкова много години са изминали, но е въпрос на чест и не може да не го направите.

— Точно така — потвърди Алейн. — Е, Парис, какво ще кажеш за моето предложение?

— Англия? — За радост на Самира сега Парис разсъждаваше върху идеята съвсем сериозно. — Едно дълго морско пътуване? Господи, толкова мразя морската болест.

Въодушевена от промяната в настроението на баща си, Самира бързо извика прислугата, която търпеливо чакаше нейните заповеди пред вратата.

— Просто остави всичко върху бюрото — каза тя, отмествайки документите му от масата.

— Какво правиш? — запита Парис.

— Поканих тео Алейн на вечеря — съобщи му Самира, — но тъй като ти отказа да напуснеш този кабинет, просто ще сервираме храната тук.

— Аз говоря за морската болест, от която страдам, а ти караш прислугата да носи табли с храна? — Парис погледна с отвращение предложените подноси с плодове, хляб, печени пилета и кани с вино.

— Ако не искаш, недей да ядеш, татко — предложи Самира, — но не отнемай това право на нашия гост. Тео Алейн, мога ли да ти предложа от пилето?

— С удоволствие. Ще го разрежа — каза той и с жест отпрати прислугата. — Самира, налей от виното.

Алейн хвърли бърз поглед към Парис, който най-сетне бе отишъл до прозореца и им бе обърнал гръб. После накъса пилето на парчета, които подреди в чинията.

— Благодаря ти, тео Алейн. Ще ми кажеш ли нещо повече за предстоящото пътуване до Англия?

— Да, Алейн, кажи ни нещо повече. — Парис измърмори поканата със сарказъм, но все пак се обърна с лице към тях, когато Алейн заговори.

— Сега е най-подходящото време да тръгнем. — Алейн говореше повече за да информира Парис, отколкото да даде отговор на Самира. — След като Джордж умря и Филип от Медия зае неговия пост, аз вече не съм емир. Филип е учтив с мен и мисля, че ако му предложа мои идеи, поне ще ме изслуша, но е ясно, че той ме смята за твърде стар. Казах ли ти, че официално съм пенсиониран от флотата?

— Ти не си стар — каза Парис.

— Тогава и ти не си, защото ние с теб сме на една и съща възраст.

— Кралят би трябвало да се възползва от твоя опит, вместо да те пенсионира. — В гласа на Парис вече не се усещаше отегчение от разговора. Той не погледна храната, защото през цялото време очите му бяха насочени към Алейн. Взе само една от пилешките кълки, а после отхапа от нея.

— Един мъж на твоите и моите години не е ненужен. Сега ние сме точно толкова силни, колкото винаги сме били.

Парис обикаляше из стаята и бързо унищожаваше пилешката кълка. Алейн кимна на Самира убеден, че приятелят му е взел положително решение.

— Знаеш, приятелю, че тук, в Палермо, напоследък станаха доста промени и повечето не са за добро. Преди… — Парис спря и пое дълбоко дъх — преди Юланда да се разболее, аз виждах Роджър всеки ден. Забелязах, че много е остарял след мозъчната треска миналата година, когато не можеше да говори и да се ориентира в пространството в продължение на седмици. Имаше дни, в които смяташе най-близките си приятели за врагове. Често бе груб със съпругата си Сибилия, а и със сина си. Сега той ни освобождава от клетвите, които сме дали да бъдем винаги на негово разположение и да се бием за него. — Парис отхапа отново от пилето. — Мм, вкусно. Винаги съм харесвал пилешките кълки. — Той спря до масата и си наля чаша вино. — Да, Алейн, мисля, че ще направим добре, ако напуснем Сицилия за известно време. Ще обмисля предложението ти.

— Няма нужда да мислиш за това, татко. — Самира бе щастлива, че баща й отново се храни и говори както преди. — Сигурна съм, че пътуването е точно това, от което се нуждаеш. Веднага щом намерим свободни места на някой кораб, ще заминем. Колко вълнуващо ще бъде. Нямам търпение да видя Англия.

Парис и Алейн се спогледаха.

— Ти няма да дойдеш в Англия — заяви Парис. — Ако реша да замина, ти ще останеш в манастир в Италия, докато се върна.

— Никога! Ще избягам и ще те последвам.

— Самира — Алейн се опита да я успокои, — пътуването ще бъде дълго и може би опасно. Не можем да те подложим на подобно изпитание.

— А какво ще стане, ако решите да останете в Англия? Никога ли няма да ви видя отново? — попита Самира. — Нима ще трябва да прекарам целия си живот в някакъв отвратителен манастир само защото вие сте забравили за мен?

— Тогава ще се омъжа, преди да замина — заплаши Парис.

— Ха! Значи заминаваш. Мери си думите, татко. Докато не срещна мъж, когото да обичам така, както мама е обичала теб, няма да се омъжа. Ако се опиташ да ме насилиш, ще кажа пред всички присъстващи гости, че си обвинен в убийство. Така нито едно почтено семейство не би позволило на сина си да се ожени за мен.

Виждайки ужасеното изражение на Парис, Алейн реши, че трябва да се възползва от чувството за хумор на приятеля си. Освен това той откри логика в думите на Самира.

— Парис, бях предупредил теб и Юланда, че сте твърде снизходителни с това момиче. — Парис продължи да гледа невярващ разгневената девойка. Алейн избухна в смях. — Ако зависеше от мен, бих я оставил завинаги в Англия и там бих я заточил в манастир.

— Били сме снизходителни? — Парис бе възмутен от шеговитите думи на приятеля си. — Какво да кажа за теб с твоите поданици и специалното ти отношение? А Джордж? Благодарение на вас двамата имам такава дъщеря сега.

— Дъщеря, която много те обича — намеси се Самира. — Дъщеря, която би те придружавала навсякъде, дори и до студените северни земи, където майка ми би дошла с теб.

— Това вече не можеш да го отречеш, Парис. Юланда би те придружила където пожелаеш, въпреки непреодолимия си страх от морето. Знаеш го добре, нали? Предлагам да не оставяме Самира тук. Ако Роджър полудее отново и реши да воюва с теб, то никакъв италиански манастир не би я спасил. Тя трябва да дойде с нас.

— Обещавам, че ще ви бъда от полза и няма да съжалявате. Ще бъде страхотно пътуване, тате. Ще видиш.

— Алейн? — Парис бе гневен. — Сигурен ли си в това, което говориш?

— Разбира се, че съм. Не можем да предположим какво ще се случи в Сицилия, докато ни няма. Може би ще отсъстваме с години. Самира ще бъде в по-голяма безопасност с нас, а и много по-щастлива.

— Да оставя всичко тук, всичко, което ме свързва с Юланда! — Парис огледа кабинета си. — Мисля, че не мога да го направя.

— Аз оставям нещата тук в ръцете на един гръцки търговец, роднина на Джордж. Той ще се грижи и за къщата ми — обясни Алейн. — Доверявам му се напълно. Ако искаш, той може да се погрижи и за твоите неща. По този начин, когато се върнеш, къщата ти ще бъде в отлично състояние.

— Що се отнася до мама — намеси се Самира, — ти няма да я оставиш тук, татко, защото ще я носиш в сърцето си винаги.

След три седмици тримата напуснаха Палермо една сутрин с отлива.

— Тео Алейн, как мога да ти се отблагодаря за това, което направи за мен? — Самира хвана ръката му и те продължиха да се разхождат по палубата. — Но ти помогна не само на мен. Татко е много по-добре сега. Уреждането на всичките подробности около пътуването, внезапното решение да замине, всичко това го върна отново към живот.

— Не очаквай твърде много неща от него — предупреди Алейн. На Парис му бе нужно време, за да се научи да обича Юланда. Сега ще му е нужно също толкова време да се научи да живее без нея.

— Но той е направил най-трудната стъпка вече. Всъщност такава стъпка направихме и аз, и ти, тео Алейн — стъпка към едно приключение и нов живот.